Стив Бери
Наследството на Карл Велики (85)

84

Форт Ли

— Възможно ли е просто да ни обясните, господин президент? — нервно попита Дейвис. — Без истории и без гатанки. Късно е, вече нямам енергия да бъда търпелив и почтителен.

— Харесвам те, Едуин. Повечето от чиновниците около мен или казват това, което си въобразяват, че ще харесам, или ме занимават с глупости. Но ти си различен. Ти ми казваш това, което трябва да чуя. Директно, без подсладители. Затова се вслушах в думите ти, когато ми съобщи за Рамзи. Ако го бях чул от друг човек, щеше да мине през едното ми ухо и да излезе през другото. Но не и от теб. Да, бях скептичен, но ти се оказа прав.

— Какво сте направили? — изгледа го любопитно Дейвис.

Стефани също долови нещо особено в тона на президента.

— Просто му дадох онова, което искаше. Назначението. Успехът е най-доброто приспивателно. Би трябвало да го знам, защото много пъти са ме приспивали по този начин. — Очите на Даниълс се извърнаха към хладилната камера. — Привлича ме скритото там. Историята на хора, които изобщо не познаваме. Живели преди много години, способни на много неща, измислили много неща. А ние нямахме представа, че са съществували.

Ръката му потъна в джоба и излезе обратно с лист хартия.

— Вижте тук.

— Петроглиф от храма на Хатор в Дендера. Видях го преди няколко години. Храмът е огромен, с високи колони. Сравнително нов е за Египет, построен е през първи век преди новата ера. Тези слуги държат неща, които приличат на лампи. Трябва да са доста тежки, защото са подпрени на колоните. Свързани са с жица към голям сандък на пода. Обърнете внимание на горния край на колоните, под лампите. Не ви ли прилича на кондензатор?

— Нямах представа, че се интересувате от подобни неща — промълви Стефани.

— Знам, знам. Ние, бедните провинциални момчета, не можем да оценим изкуството.

— Казах го в друг смисъл. Просто си помислих, че…

— Спокойно, Стефани. Не споделям интересите си с никого. Обичам Древен Египет. Представям си многобройните гробници, а също така и вътрешността на пирамидите. Нито едно от тези помещения няма следи от опушване. Но как, по дяволите, са били осветявани тези места? Разполагали са с огъня, но факлите и кандилата използват олио, което изпуска страшно много дим. — Пръстът му се закова върху рисунката. — Тук са имали нещо друго. Един надпис в храма на Хатор казва всичко. Направих си труда да го препиша. — Той обърна рисунката и прочете: — „Този храм е построен по план, изложен на древен език върху козя кожа. От времето на Приятелите на Хор.“ Представяте ли си? Те директно посочват, че са получили външна помощ много, много отдавна!

— Не ми казвайте, че египтяните са познавали електричеството — промърмори Дейвис.

— Не знам какво да ти кажа. Но защо трябва да е електричество? Може да са използвали някакви химически вещества. Военните притежават специални лампи с фосфор и тритий, които могат да светят с години без нужда от електричество. Вече не съм сигурен на какво да вярвам. Но този надпис в камъка наистина съществува.

Да, така беше.

— Нека погледнем на нещата по друг начин — продължи президентът. — Преди време така наречените експерти поддържали становището, че всеки континент си има твърде определено място. На пръв поглед това наистина е така — Земята си е там, където е била винаги. Точка по въпроса. После хората започнали да забелязват, че Африка и Южна Америка някак си приличат. Същото се наблюдава при Северна Америка и Гренландия, а и Европа. Обикновено съвпадение, отсекли експертите. Нищо повече. После открили абсолютно идентични вкаменелости в Англия и Северна Америка. Също и определени видове скали. Идеята за съвпадението започнала да се пропуква. След това дошъл ред на друго откритие — движещите се земни плочи на дъното на Световния океан. Така наречените експерти проумели, че континентите действително могат да се движат. Накрая, през шейсетте години на миналия век, било доказано, че експертите грешат. Някога континентите са били едно цяло, което постепенно се е разкъсало. Това, което някога се е считало за фантазия, днес е наука.

Стефани си спомни разговора помежду им през април миналата година, в Хага.

— Преди време споделихте, че нищо не разбирате от наука — подхвърли тя.

— Наистина не разбирам. Което не означава, че не чета и не обръщам внимание на фактите.

— Вие сте пълен с противоречия — усмихна се тя.

— Ще го приема като комплимент — рече Даниълс и махна към масичката. — Действа ли програмата за превод?

— Така изглежда. А вие сте прав: това наистина са сведения за една отдавна изчезнала цивилизация. Тя е съществувала дълго време и е контактувала с хората по цялата земя. Малоун твърди, че го е правила и с европейците, през девети век.

Президентът стана от стола.

— Мислим се за гениални, първи във всичко — поклати глава той. — Пълни глупости, защото има куп неща, за които изобщо не подозираме.

— От преведеното досега личи, че става въпрос за конкретни технически познания. Странни неща. Ще ни трябва време, за да ги разберем. А и доста работа — каза Стефани.

— Малоун може би ще съжалява, че е заминал за Антарктида — промърмори Даниълс.

— Защо? — погледна го любопитно тя.

Тъмните очи на президента се спряха върху лицето й.

— Подводницата беше с ядрен реактор, но на борда е имало и няколко хиляди галона машинно масло, предназначено за смазване на различни части и агрегати. От него не е открита дори капка. — Даниълс замълча за момент, после продължи: — Потъналите подводници изпускат всякакви течности. А е имало и корабен дневник, както сте разбрали от Роуланд. Сух, без нито едно петънце. Следователно, когато Рамзи я е открил, подводницата е била цяла и непокътната. Освен това Роуланд твърди, че когато Рамзи се гмурнал, те се намирали на континента. Близо до брега. Малоун върви по пътя на Диц Оберхойзер, точно като НР-1А. Ами ако тези пътища се пресекат?

— Подводницата едва ли съществува — поклати глава Стефани.

— Защо не? Това е Антарктида.

Президентът направи кратка пауза и добави:

— Преди половин час ме информираха, че Малоун и групата му вече са стигнали до базата „Халворсен“. А сега слушайте внимателно. Имам информация, че Рамзи използва услугите на наемен убиец, Чарлс Смит.

Дейвис седеше, без да помръдва.

— Поисках от ЦРУ пълна проверка на Рамзи — продължи президентът. — В хода на тази проверка беше засечен въпросният Смит. Не ме питайте как. По всяка вероятност този тип използва още куп псевдоними, а Рамзи му е дал цял тон пари. Най-вероятно именно той е убил Силвиан, Александър и Скофилд. Мисли си, че е ликвидирал и Хърбърт Роуланд…

— И Милисънт — добави Дейвис.

Даниълс кимна.

— Значи сте открили Смит? — попита Стефани, спомняйки си началото на разговора.

— Образно казано — колебливо отвърна президентът. — Дойдох, тласкан от огромно желание да видя какво се съхранява тук. И същевременно искам да обсъдим как да прекратим този цирк.

Малоун гледаше през прозорчето на хеликоптера. Ушите му бучаха от грохота на роторите. Летяха на запад. Тъмни очила предпазваха очите му от ярката слънчева светлина. Следваха бреговата линия. Тюлените върху леда приличаха на гигантски голи охлюви. Китове убийци патрулираха във водата около ледените блокове, дебнейки за плячка. Планините започваха от самия бряг и стърчаха като надгробни камъни над безкрайното бяло гробище. Тъмният им цвят контрастираше с искрящия сняг. Хеликоптерът се разклати и пое на юг.

— Навлизаме в забранената зона — прозвуча в шлема му гласът на Тейпърел.

Австралиецът седеше на предната дясна седалка, редом с пилота норвежец. Пътниците се бяха сгушили отзад, в неотоплената кабина. Технически проблеми бяха забавили полета с повече от три часа, но това не ги бе разколебало. Всички изгаряха от нетърпение да видят какво има там. Дори Кристел и Доротея се укротиха, седнали на максимално разстояние една от друга.

Не след дълго се озоваха над залива във формата на подкова, отбелязан на картата. Няколко айсберга охраняваха достъпа до него. Ледът пламтеше, отразявайки ослепителната слънчева светлина.

Хеликоптерът прехвърли билото. Планинските върхове бяха черни, прекалено остри, за да задържат снега. Имаше великолепна видимост. Вятърът беше слаб, в небето белееха малки пухкави облачета.

Изведнъж снегът почти изчезна. Почвата и скалите бяха прорязани от сиво-черни ивици гранит и светъл пясъчник. Цялата околност беше изпъстрена с огромни каменни късове.

— Суха долина — поясни Тейпърел. — Два милиона години без капчица дъжд. Тогава планините растели по-бързо от образуващите се ледници, затова част от леда е останала от другата страна. Силните южни ветрове поддържали платото чисто от сняг и лед. В южната част на континента има много такива долини, но тук се срещат по-рядко.

— Някой изследвал ли е тази? — попита Малоун.

— Посещават ни ловци на вкаменелости. Мястото е истинска съкровищница за тях. Намират се и метеорити. Но договорът ограничава подобни визити.

Пред очите им се появи къщата. Призрачна постройка, издигната в подножието на мрачен и непристъпен връх. Хеликоптерът направи кръг на каменистия терен и се насочи към площадката за кацане, покрита с едрозърнест пясък.

Пътниците слязоха. Малоун остана последен, за да поеме шейните с екипировката. Тейпърел му подаде раницата и леко намигна — беше изпълнил молбата му. Грохотът на мотора се смесваше със свистенето на витлото в ледения въздух.

Разполагаха с две радиостанции. Разбраха се, че първият сеанс ще бъде след шест часа. Тейпърел обясни, че при нужда може да се подслонят вътре. Но хубавото време щеше да се задържи поне още десет-дванайсет часа. Дневната светлина не беше проблем, тъй като слънцето щеше да залезе чак през март.

Малоун вдигна палец и хеликоптерът бързо изчезна зад билото. Обгърна ги дълбока тишина.

Сух като в Сахара, въздухът пареше дробовете им. Тишината беше пълна, но не носеше чувство за покой. Къщата бе на петдесетина метра от тях.

— Какво ще правим сега? — попита Доротея.

— Най-очевидното — промърмори Малоун и пое напред.