Стив Бери
Наследството на Карл Велики (7)

6

Погледът на капитан Стърлинг Уилкърсън от военноморските сили на САЩ беше насочен навън, към „Постхотел“, който се виждаше добре през широката витрина на „Макдоналдс“. По улицата крачеха минувачи, сгушени в дебелите си дрехи. Беше студено, валеше сняг.

Гармиш представляваше истински възел от преплитащи се улички, повечето от които бяха превърнати в пешеходни зони. Приличаше на онези градчета играчки, които се предлагаха в магазините на „ФАО-Шуорц“ — с боядисани алпийски хижи, сгушени в памучни преспи и напръскани с пластмасови снежинки. Туристите със сигурност бяха привлечени от красивото селище и прекрасните писти по околните склонове. Капитан Уилкърсън обаче беше тук по друга причина: да наблюдава Котън Малоун. По тази причина той стана свидетел на драмата в кабината на лифта, където бившият агент от отдел „Магелан“ и настоящ собственик на книжарница в Копенхаген уби един въоръжен мъж, а после се спусна по пилона, скочи в снега и избяга с взета под наем кола. Уилкърсън го последва. Уверил се, че обектът остава в „Постхотел“, той зае позиция в заведението отсреща и си поръча бира.

Уилкърсън знаеше всичко за Котън Малоун.

Четирийсет и осем годишен, роден в Джорджия. Бивш флотски офицер, дипломиран юрист от Университета на Джорджтаун, специален агент в отдел „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Преди две години участва в престрелка по улиците на Мексико Сити, в резултат на която е ранен за четвърти път. Случилото се очевидно му идва в повече и той подава молба за напускане, одобрена лично от президента на Съединените щати. Почти веднага напуска и флота, преселва се в Копенхаген и отваря книжарница.

Всичко това беше напълно разбираемо. Но Уилкърсън беше озадачен от две неща. Първо, от името Котън. В личното досие на Малоун беше отбелязано истинското му име — Харолд Ърл. В него липсваше обяснение за необичайния прякор. Котън. Памук. И, второ, колко значима бе фигурата на бащата? Или по-скоро паметта за нея? Все пак онзи човек беше загинал преди цели трийсет и осем години.

Дали смъртта му все още имаше значение? Вероятно. Иначе Малоун не би стигнал до убийство, за да спаси материалите, получени от Стефани Нел.

Уилкърсън отпи глътка бира. Снежинките навън затанцуваха под поредния силен порив на вятъра. На платното се появи ярко изрисувана шейна, теглена от двойка лудуващи жребци със звънци на оглавниците. Пътниците в нея бяха завити с топли одеяла.

Той можеше да разбере мотивите на човек като Котън Малоун. Защото беше като него. След петнайсет години служба във военноморското разузнаване Уилкърсън беше изпратен в Берлин като негов неофициален резидент. По време на мандата си беше изпълнявал много важни и нерядко опасни мисии. Разбира се, не се беше случвало да скача от лифта от височина триста метра, но често се беше изправял очи в очи с опасността.

Погледна часовника си. Четири и двайсет следобед. Животът бе хубав.

Разводът с втората му съпруга година по-рано беше минал гладко, без кой знае какви разходи. Тя просто го бе напуснала, без да вдига излишен шум. А той се бе стегнал, бе свалил десет килограма от теглото си и бе добавил малко кестеняво към светлорусата си коса. В момента, благодарение на тези действия, изглеждаше поне с десет години по-млад от своите петдесет и три години. Очите му изглеждаха доста по-живи след намесата на един френски пластичен хирург, който бе опънал бръчките около тях. Друг специалист го отърва от очилата, а съветите на близък приятел диетолог го научиха как да съхранява енергията си с помощта на вегетарианството. Правият нос, леко хлътналите бузи и строгите вежди щяха да бъдат голямото му предимство при дълго чаканото повишение.

Адмирал. Мечтата му. Вече на два пъти го бяха подминавали. Обикновено с това се изчерпват шансовете на всеки висш офицер във флота. Но Лангфорд Рамзи му беше обещал и трети шанс.

Мобилният телефон в джоба му започна да вибрира.

— Малоун е прочел доклада — съобщи гласът отсреща.

— Вероятно до последната запетайка — кимна Уилкърсън.

— Време е да го пришпориш.

— Мъже като Малоун не бива да бъдат пришпорвани.

— Но могат да бъдат насочвани.

— Човечеството е чакало това откритие в продължение на хиляда и двеста години — не се сдържа той.

— Именно. Нека не го караме да чака повече.

Стефани седеше зад бюрото си и дочиташе доклада от разследването.

— И всичко това е фалшиво, така ли? — вдигна глава тя.

— Да — кимна Дейвис. — Подводницата изобщо не е била в Северния Атлантик.

— Какъв е бил смисълът?

— Риковър построил двете лодки от клас HP. Били любимите му рожби. Стрували цяло състояние, но по времето на Студената война никой дори не се замислял дали трябва да се отделят двеста милиона долара за нещо, което може да ни донесе някакво предимство пред руснаците. Но той го карал наистина през просото. Важни били единствено резултатите, никой не го било грижа за сигурността. Още повече, че малцина знаели за съществуването на тези подводници. Потъването на НР-1А обаче повдигнало въпроси на различни нива. Самата подводница. Нейната мисия. Купища неудобни въпроси. По тази причина флотът се скрил зад националната сигурност и се заловил да изработи фалшива теза.

— Изпратили са само един кораб да търси оцелели?

— Напълно съм съгласен с теб, Стефани — кимна е въздишка Дейвис. — Малоун има достатъчно пълномощия, за да прочете този материал. Въпросът е: трябва ли да го прави?

— Абсолютно — без колебание отвърна тя, спомняйки си огромната болка, която беше изпитала след неочакваното самоубийство на съпруга си и смъртта на сина си. Именно Малоун й беше помогнал да се освободи от агонията, именно това беше причината да му бъде задължена.

Телефонът на бюрото иззвъня. Един от сътрудниците й съобщи, че на другата линия е Котън Малоун, който настоява да разговаря с нея.

Стефани и Дейвис се спогледаха.

— Хич не ме гледай — промърмори той. — Не аз му дадох доклада.

Стефани посегна към слушалката, но Дейвис й направи знак да включи микрофона. Това не й хареса, но нямаше как да му откаже.

— Стефани — прозвуча гласът на Малоун. — Веднага бързам да ти кажа, че не съм в настроение да слушам глупости.

— Здрасти и на теб — отвърна тя.

— Ти прочете ли доклада, преди да ми го изпратиш?

— Не.

Което си беше чистата истина.

— Приятели сме от доста време, Стефани. Оценявам жеста ти, но ми трябва нещо друго. Без никакви въпроси.

— Мисля, че ти върнах услугата — отвърна тя.

— Значи тази ще бъде на моята сметка.

Тя вече знаеше какво ще поиска Малоун.

— Моторен кораб „Холдън“. През ноември седемдесет и първа е бил изпратен на специална мисия в Антарктика. Искам да знам дали капитанът му е още жив. Казва се Закари Алегзандър. Ако е жив, искам да разбера къде живее. Ако не е, ще трябва да потърся някой друг член на екипажа, за предпочитане офицер.

— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.

— Прочете ли доклада? — отново попита Малоун.

— Защо питаш?

— Усещам го по гласа ти. Със сигурност знаеш защо се интересувам от тези неща.

— Току-що бях информирана за събитията на Цугшпице. След което реших да хвърля едно око на написаното.

— Имаш ли твои хора тук? Оперативни агенти или други?

— Не и от моите.

— След като си прочела доклада, вероятно си даваш сметка, че мръсникът лъже. Зарязали са подводницата на произвола на съдбата. Баща ми и останалите десет души на борда може би са чакали да бъдат спасени. Но никой не се е появил. Искам да разбера защо командването на флота е постъпило по този начин.

Ясно личеше, че е ядосан. Тя също.

— Искам да се срещна с един или няколко от офицерите на „Холдън“ — добави той. — Моля те, намери ми ги.

— Ще се връщаш ли?

— Само ако откриеш някой от тези хора.

Дейвис кимна.

— Добре. Ще ги открия.

Започваше да й писва. Появата на Едуин Дейвис не беше случайна. Малоун със сигурност беше манипулиран, тя също.

— Още нещо, след като вече си научила за лифта — добави той. — В кабината имаше една жена, която тикна пистолет под носа ми. Справих се с нея, но искам да я открия. Прибрали ли са я? Пуснали ли са я?

По-късно ще му обясниш, беззвучно размърда устни Дейвис.

Достатъчно, кипна вътрешно Стефани. Малоун е верен приятел, който винаги е до нея, когато има нужда от него. Беше крайно време да му обясни какво се случва. А Едуин Дейвис да върви по дяволите.

— Всъщност забрави — неочаквано добави Малоун.

— Какво?

— Току-що я открих.