Стив Бери
Наследството на Карл Велики (31)

30

Атланта

7:22 ч.

Стефани събуди дълбоко заспалия Едуин Дейвис. Той стреснато се надигна. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.

— Хъркаш.

Цяла нощ беше слушала хъркането му въпреки затворената врата и дългия коридор.

— Така казват — промърмори той. — Особено когато съм уморен.

— Кой ти го казва?

Дейвис разтърка очи. Лежеше облечен, мобилният му телефон беше на възглавницата. Бяха пристигнали в Атланта малко след полунощ, с последния полет от Джаксънвил. Той предложи да отиде на хотел, но Стефани настоя да спи в стаята й за гости.

— Е, не съм монах — промърмори президентският съветник.

Тя не знаеше почти нищо за личния му живот. Неженен и толкова. А бил ли е някога? Има ли деца? Сега едва ли беше най-подходящото време да му задава подобни въпроси.

— Имаш нужда от бръснене.

Той разтърка брадичката си.

— Добре че ми го казваш.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— В банята има кърпи и самобръсначки. Страхувам се, че са дамски.

Вече беше взела душ и се беше облякла, готова за новия ден.

— Слушам, госпожо — надигна се той. — На кораба ви цари желязна дисциплина.

Тя го остави и се насочи към кухнята. Включи телевизора на плота и се огледа. Закусваше рядко — най-много една кифличка или купичка мюсли. Ненавиждаше кафето. Обичайната й топла напитка беше чаша зелен чай. Трябваше да се обади в офиса. Почти пълната липса на персонал отговаряше на мерките за сигурност, но беше и твърде досадна, тъй като се налагаше всичко да върши сама.

— „… Ситуацията обещава да бъде интересна — прозвуча гласът на репортерката от Си Ен Ен. — Неотдавна президентът Даниълс изрази недоволство от работата на Съвета на началник-щабовете. Преди две седмици той намекна, че институцията е станала почти ненужна.“

На екрана се появи Даниълс, изправен зад синя катедра.

— Те не командват нищо — обяви със звучния си баритон той. — На практика са политически съветници, които не правят политика, а само изпълняват политически поръчки. Не ме разбирайте погрешно — наистина уважавам тези хора. Проблемът обаче е в самата институция. Нямам никакви съмнения, че офицерите от Съвета на началник-щабовете могат да бъдат използвани далеч по-пълноценно в други области на управлението.

Камерата се върна на наперената руса репортерка.

— Всичко това ни кара да се запитаме как и дали президентът ще запълни мястото, освободено от преждевременната смърт на адмирал Дейвид Силвиан.

Дейвис влезе в кухнята и закова очи в екрана.

— Какво има? — забеляза интереса му тя.

Той стоеше неподвижно, изражението на лицето му беше мрачно и угрижено.

— Силвиан е представителят на ВМС в Съвета на началник-щабовете.

Стефани озадачено го погледна. От пресата знаеше за катастрофата с мотоциклет и тежкото състояние на адмирала.

— Жалко, че е починал, Едуин. Но има и нещо друго, нали?

Дейвис измъкна мобилния телефон от джоба, набра няколко цифри и го притисна до ухото си.

— Искам да знам как е умрял адмирал Силвиан — сухо заповяда той. — Точните причини за смъртта. Бързо! — Той щракна капачето.

— Ще ми обясниш ли какво става? — попита тя.

— Стефани, има и някои други неща, свързани с Лангфорд Рамзи. Преди шест месеца президентът получи писмо от вдовицата на някакъв лейтенант от флота…

Телефонът изписука. Преди да го включи, Дейвис внимателно погледна екрана. Послуша няколко секунди, после прекъсна разговора.

— Младежът работел в главното счетоводство на ВМС и открил редица нередности. Няколко милиона долара били прехвърляни от банка в банка, след което просто изчезнали. Били под прякото разпореждане на директора.

— Разузнаването често работи с неосчетоводени пари — кимна тя. — Самата аз имам няколко специални сметки, които използвам за външни плащания, частни договори и други такива неща.

— Но въпросният лейтенант е починал два дни преди официално да докладва пред началниците. Вдовицата му отказала да се довери на военните. Вместо това написала лична молба до президента, а той я прехвърли на мен.

— А ти от своя страна си включил всички радари, тъй като си видял, че става въпрос за военноморското разузнаване — кимна тя. — Казвай какво откри в тези сметки.

— Не успяхме да ги намерим — поклати глава Дейвис.

Стефани беше имала подобни, меко казано, смущаващи случаи. Повечето банки по света имаха лошия навик да не закриват сметки, открити при тях — разбира се, заради таксите, които плащаха техните титуляри.

— И какво установи? — попита тя.

— Въпросният лейтенант просто паднал и умрял в дома си, докато гледал телевизия. Жена му била на пазар и когато се върнала, той бил мъртъв.

— Случва се, Едуин.

— Рязко понижение на кръвното. Малко преди това му открили някакъв шум в сърцето и съответно го лекували. Права си, че се случва. Аутопсията не открила нищо.

Стефани мълчеше и чакаше.

— Току-що научих, че адмирал Дейвид Силвиан също е починал от рязко понижение на кръвното налягане.

На лицето му беше изписано смущение, примесено с отвращение и гняв.

— Твърде голямо съвпадение, а? — подхвърли тя.

Дейвис кимна.

— Ние с теб прекрасно знаем, че Рамзи контролира сметките, на които лейтенантът е обърнал внимание. Сега пък изведнъж се отваря свободно място в Съвета на началник-щабовете…

— Отиваш твърде далеч, Едуин.

— Дали? — горчиво попита той. — От службата ми казаха, че тъкмо щели да се свържат с мен. Снощи заповядах да изпратят двама агенти на Сикрет Сървис в Джаксънвил. Исках да държат под око Закари Алегзандър. Преди час пристигнали там. Къщата е изгоряла до основи заедно със собственика.

Тя ужасено го погледна.

— Според предварителните заключения на следствието става въпрос за късо съединение в електрическото табло, което се намира под къщата.

Стефани си отбеляза никога да не играе покер с Едуин Дейвис. Той беше приел и двете шокиращи новини с абсолютно каменно лице.

— Трябва да открием двамата лейтенанти, които са участвали в онази антарктическа експедиция заедно с Рамзи.

— Ник Сейърс е мъртъв от доста години — поклати глава Дейвис. — Хърбърт Роуланд е жив и здрав. Живее в околностите на Шарлот. Снощи се погрижих да направя и тази проверка.

Сикрет Сървис? Съучастие на хора от Белия дом?

— Говориш глупости, Едуин! — отсече Стефани. — В тая работа не си сам, а изпълняваш задача.

— Всичко е относително — отвърна той със странен блясък в очите. — Ако нещата се получат, аз ще бъда добре. Но ако се проваля, ще бъда изритан.

— Залагаш на карта кариерата си?

— Дължа го на Милисънт.

— А къде съм аз?

— Както вече ти споменах, Рамбо отказа. Но после добави, че когато става въпрос за солови акции, никой не може да се сравнява с теб.

Изявлението не й прозвуча особено успокояващо. Какво толкова, по дяволите! Чертата и без това вече беше престъпена.

— Да вървим в Шарлот — въздъхна тя.