Стив Бери
Наследството на Карл Велики (34)

33

Мюнхен

13:00 ч.

Уилкърсън спа добре, доволен както от представянето си в ловната хижа, така и от онова в леглото на Доротея. Парите, липсата на отговорност и красива жена като нея бяха доста добра компенсация за изпуснатите адмиралски пагони. Разбира се, ако успееше да остане жив.

Предварителната подготовка за операцията включваше задълбочено проучване на фамилията Оберхойзер. Оказа се, че тя притежава милиарди — не стари пари, както обикновено ги наричат, а направо древни. Оцелели столетия наред въпреки политическите промени. Опортюнисти? Сигурно.

Фамилният им герб казваше всичко. Куче в нещо като украсена с кръстове купа, захапало плъх. Намек за множество противоречия. Също като в семейството. Как иначе биха оцелели?

Все пак времето беше взело своето. Доротея и сестра й бяха единствените останали. Две прекрасни и чувствителни същества. Наближаващи петдесет, почти еднакви на външен вид, те правеха всичко възможно да се изявят в професиите си. Доротея беше завършила икономика и работеше активно във фамилния бизнес редом с майка си. Беше се омъжила на двайсет и няколко. От брака си имаше син, който бе загинал при автомобилна катастрофа преди пет години, седмица след двайсетия му рожден ден. Всички доклади бяха единодушни за коренната промяна, настъпила у нея след инцидента. Станала по-груба и по-затворена, изпаднала в дълбока депресия и поведението й било непредвидимо. Снощи беше доказала точността на поставената диагноза — беше убила човек с ловна пушка, а след това се беше любила страстно, без следа от някакви угризения.

За разлика от нея Кристел не проявяваше интерес нито към бизнеса, нито към семейството и децата. Уилкърсън я беше виждал само веднъж, на някакво благотворително парти. Стори му се скромна и непретенциозна, отдадена на науката подобно на баща си и дядо си. С ярко изявени предпочитания към загадките на света и безкрайните дълбини на митовете и легендите. И двете дисертации, които беше защитила, бяха на тема скритите връзки между митичните древни цивилизации (най-вече Атлантида, установи Уилкърсън, след като си направи труда да ги прочете) и нововъзникващите култури. Пълни глупости, разбира се. Но всички мъже в рода Оберхойзер бяха проявявали интерес към подобни неща, а Кристел явно бе наследила тяхното любопитство. Тя вече съвсем не беше млада и Уилкърсън неволно се запита какво ще стане след смъртта на Изабел Оберхойзер. Империята ще бъде наследена от две жени, които не се понасят. Наследник няма. Любопитен сценарий, предлагащ безкрайни възможности.

Намираше се навън, на студа, недалеч от хотела — величествена сграда, достойна за кралски особи. Снощи Доротея се беше обадила от колата на дежурния портиер, който веднага им бе осигурил луксозен апартамент.

Обленият от слънцето Мариенплац беше пълен с туристи. Над площада тегнеше някаква странна тишина, нарушавана единствено от приглушени гласове и меки стъпки. Наблизо беше градският пазар, заобиколен от магазини и кафенета. Зад тях се издигаха кралският дворец и църквата. На самия площад доминираше местното кметство, масивна сграда с потъмняла от времето фасада. Уилкърсън умишлено заобиколи района на музеите и се насочи към близката пекарна, пред която цареше оживление. Беше гладен и с удоволствие щеше да хапне някоя и друга кифличка с шоколад.

По площада имаше павилиони, украсени с елхови клонки. Част от коледния базар, който продължаваше надолу по главната улица на стария град. Беше чувал, че по празниците тук се стичат милиони туристи, но се съмняваше, че двамата с Доротея ще вземат участие в тях. Тя изпълняваше мисия. Той също. Което го накара да се замисли за работата. Трябваше да се свърже с Берлин и да съгласува присъствието си тук със своите преки началници. Извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Капитан Уилкърсън — каза адютантът му, след като го позна по гласа. — Наредено ми е да ви свържа с командир Бишъп в момента, в който се обадите.

Нещо щракна и още преди да реагира, в мембраната се появи гласът на прекия му шеф:

— Капитане, къде се намирате, ако смея да попитам?

Радарът му моментално се задейства. Брайън Бишъп го наричаше „капитан“ само в присъствието на други хора.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Този разговор се записва, сър. Вие сте освободен от служба и сте обявен за риск за сигурността трета степен. Имаме заповед да ви открием и арестуваме.

Уилкърсън с мъка се овладя.

— Кой е издал заповедта?

— Капитан Хоуви от Централното управление. Подписана е от адмирал Рамзи.

На практика самият Уилкърсън беше предложил Бишъп за повишение, изтъквайки неговата дисциплинираност и стриктност при изпълнението на поставените задачи. Тогава беше убеден, че постъпва правилно, но сега нещата се обръщаха срещу него.

— Обявен ли съм за издирване? — попита той, после, осъзнал безсмислеността на въпроса, бързо изключи телефона.

Очите му се спряха на екрана. Тези апарати бяха оборудвани с джипиес система за спешна локализация при извънредни ситуации. По дяволите! Ето как го бяха открили снощи. Изобщо не му беше минало през ума. Разбира се, до момента на нападението той нямаше представа, че се е превърнал в мишена. А след него беше силно разстроен и онзи мръсник Рамзи нарочно го беше приспал, за да спечели време за изпращането на нов екип.

Баща му се бе оказал прав. На тези типове не можеше да се вярва. Изведнъж милионният град се превърна в затвор вместо в убежище. Той се огледа уплашено. И забрави за кифличките.

Рамзи напусна парка пред Капитолия и се насочи към Дюпон Съркъл в центъра на Вашингтон. Обикновено използваше Чарли Смит за изпълнението на деликатни мисии, но този път беше невъзможно. Разбира се, той разполагаше с цял списък от хора, всеки от тях специалист в своята област. Беше си изградил репутацията на човек, който плаща щедро, без да задава въпроси. И това му помагаше да разрешава проблемите по най-бързия начин.

Не беше единственият адмирал, пожелал мястото на покойния Дейвид Силвиан. Знаеше поне петима, които бяха започнали да загряват телефоните на влиятелни конгресмени от мига, в който бяха научили за смъртта му. Траурната церемония и погребението щяха да се проведат след няколко дни, но изборът на заместник със сигурност щеше да бъде направен в рамките на следващите няколко часа. При военните празните места на масата се заемат бързо.

Би трябвало да си даде сметка, че Атос Кейн ще му създава проблеми. Сенатор с дълъг стаж, той познаваше много добре обстановката във висшите политически кръгове. Но опитът идва с цената на определени пасиви. Хора като Кейн разчитат на факта, че опонентите им нямат достатъчно кураж и средства, за да се възползват от тях. За щастие той не притежаваше подобни недостатъци.

Успя да мушне колата на едно току-що освободило се място до тротоара. Поне в това му провървя. Пусна седемдесет и пет цента в колонката и тръгна пеш към „Кепитъл Мапс“. Интересно място. Тук се предлагаха карти и атласи от всички краища на света, а колекцията от туристически наръчници беше наистина внушителна. Но днес Рамзи нямаше намерение да се занимава с картография, защото трябваше да поговори със собственичката.

Веднага я засече пред един от щандовете, потънала в разговор с някакъв клиент. Тя се обърна и за миг срещна погледа му, но с нищо не показа, че го познава. Рамзи беше убеден, че щедрите му хонорари през годините бяха допринесли до голяма степен за издръжката, но двамата никога не бяха разговаряли на тази тема. Едно от железните му правила гласеше: хората, които работят за мен, са инструменти, точно като чука, триона или отвертката. И той ги използваше като такива. А след това ги оставяше настрана. Повечето от подчинените му бяха наясно с това правило. Останалите просто отпадаха.

Собственичката приключи разговора с клиента и бавно се приближи към него.

— Определена карта ли търсите? — попита тя. — Разполагаме с богат асортимент.

— Радвам се — промърмори той, хвърляйки предпазлив поглед наоколо. — Защото днес ще ми трябва доста съществена помощ.

Не след дълго Уилкърсън разбра, че вече има опашка: мъж и жена на около трийсет метра след него, вероятно изпратени след обаждането му в Берлин. Те не направиха опит за контакт, което означаваше две неща: или искаха да пипнат и Доротея, очаквайки да ги отведе до нея, или просто го наблюдаваха, изчаквайки подходящия момент. И двете перспективи бяха неприятни.

Продължи да си пробива път сред тълпата мюнхенски граждани, излезли на пазар. Нямаше никаква представа колко хора го следят и какво го чака. Риск за сигурността трета степен? Това означаваше, че трябва да бъде спрян с всякакви средства, включително физическо отстраняване. По-лошото беше, че бяха имали достатъчно време за подготовка. Той знаеше, че операция „Оберхойзер“ е важна — повече лична, отколкото професионална. Рамзи притежаваше съвестта на екзекутор, готов да реагира на всяка лична заплаха. А в момента положително се чувстваше лично заплашен.

Рязко ускори крачка. Би трябвало да се обади на Доротея и да я предупреди, но все още изпитваше неприятно чувство от начина, по който снощи се беше намесила в разговора му с Рамзи. Проблемът беше негов, следователно трябваше да се справи сам. Слава богу, че не го бе нахокала за погрешната преценка. Вместо това го бе завела в луксозен мюнхенски хотел, където бе сътворила истински чудеса в леглото. А на всичкото отгоре един разговор с нея означаваше, че ще се наложи да обяснява как са ги засекли. Нещо, което предпочиташе да избегне.

Пешеходната зона свършваше петдесетина метра по-нататък в оживен булевард, от двете страни на който се издигаха жълтеникави сгради в средиземноморски стил.

Той хвърли поглед зад гърба си. Двойката преследвачи скъсяваха дистанцията.

Уилкърсън се огледа наляво и надясно, после насочи вниманието си към оживения булевард, от който долитаха клаксони и ръмжене на мотори. Край отсрещния тротоар бяха наредени таксита. Шофьорите се бяха събрали на малка групичка в очакване на клиенти. От тях го деляха шест платна, по които летяха автомобили. Нивото на шума беше високо, почти колкото пулсът му. После светофарът вляво включи на жълто и колите започнаха да спират. Отдясно се появи автобус, който държеше средното платно. Движението от двете му страни видимо се забави.

Тревогата отстъпи място на страха. Той нямаше избор. Рамзи искаше смъртта му. Знаейки какво могат да предложат двамината зад него, Уилкърсън избра булеварда. Хукна да пресича в мига, в който някакъв шофьор отгатна намерението му и скочи на спирачката. Бе избрал перфектно времето за следващия си ход: когато автобусът спря на червения сигнал. Пресече външното платно, което за късмет беше празно. Добра се до тревната площ в средата на булеварда и се шмугна зад туловището на автобуса, изчезвайки от погледа на преследвачите. Клаксони и скърцащи по асфалта гуми сигнализираха за наличието на някакъв шанс. Беше спечелил няколко скъпоценни секунди и нямаше никакво намерение да ги губи. Прекоси трите платна, опразнени благодарение на червения светофар. Скочи в първото такси на стоянката.

— Карай! — заповяда на немски той.

Шофьорът пъргаво се настани зад кормилото и включи на скорост. Уилкърсън се сгуши на седалката и предпазливо надникна през страничното стъкло.

Светофарът светна зелено и по асфалта се втурна стадо ръмжащи коли. Мъжът и жената си пробиваха път по опразнената част на платното, но лавината от коли в негова посока им попречи да се прехвърлят от другата страна. И двамата напрегнато се оглеждаха. Уилкърсън се усмихна.

— Накъде? — попита на немски шофьорът.

Хрумна му да опита още един ход.

— Няколко преки направо, после спрете.

Не след дълго таксито отби до тротоара. Той хвърли на седалката банкнота от десет евро и изскочи навън. Шмугна се под светещата табела с надпис „U-Bahn“ и затича надолу по стълбите. Купи си билет и изскочи на перона. Минута по-късно влакът се появи, вратите със съскане се отвориха. Влезе в почти пълния вагон, намери едно свободно място и активира мобилния си телефон, който притежаваше няколко доста необичайни добавки в менюто. На екрана се изписа кратък и ясен въпрос: „Изтриване на всички данни?“ Той без колебание натисна „да“. Подобно на втората му съпруга, която никога не го чуваше добре, машинката отвърна с един до болка познат въпрос: „Сигурен ли сте?“ Пръстът му отново натисна същия бутон. Паметта беше празна. Уилкърсън се наведе да оправи чорапите си и незабелязано пусна апаратчето под седалката. Влакът навлезе в следващата гара. Той слезе. Телефонът продължи пътуването си. По този начин щеше да отвори малко допълнителна работа на Рамзи.

Излезе на повърхността, изключително доволен от успешното бягство. Сега вече можеше да се свърже с Доротея, но трябваше да действа внимателно. Защото най-вероятно и тя беше под наблюдение.

Измина известно разстояние под ярките лъчи на следобедното слънце, след което спря и се огледа. Оказа се недалеч от реката, на няколко крачки от музея. Пред него се простираше още един широк и изключително оживен булевард.

Внезапно до него се изправи някакъв мъж.

— Моля, хер Уилкърсън — каза на немски той. — Вървете към колата.

Уилкърсън се вкамени. Ръцете на мъжа бяха в джобовете на дългото вълнено палто.

— Не ми се иска да ви застрелям, но ако се наложи, ще го направя! — хладно предупреди той.

Очите на Уилкърсън механично се плъзнаха по него.

Стомахът му болезнено се сви. Нямаше начин да е бил проследен от хората на Рамзи. Уви, беше насочил цялото си внимание върху тях, без да вижда нищо друго.

— Не сте от Берлин, нали?

— Nein — поклати глава непознатият. — Аз съм нещо съвсем различно.