Стив Бери
Наследството на Карл Велики (25)

24

Манастирът „Етал“

1:05 ч.

Малоун гледаше как Кристел Фалк отключва вратата на манастирската църква. Сестрите Оберхойзер очевидно имаха пълното доверие на монасите. Независимо от среднощния час те имаха свободен достъп до светата обител.

Църквата беше полуосветена. Двамата прекосиха каменния под. Единствено скърцането на подметките им нарушаваше дълбоката тишина. Малоун беше нащрек. От опит знаеше, че празните европейски църкви често поднасят изненади.

Влязоха в сакристията. Без да забавя крачка, Кристел се насочи към стълбите, които водеха към подземията на манастира. Вратата долу беше открехната. Стиснал пистолета, с който се беше сдобил в кабината на лифта, Малоун се плъзна напред, без да отделя гръб от стената. Стигна до вратата, побутна я и внимателно надникна. Вътре цареше пълно безредие.

— Може би монасите са се ядосали? — прошепна той.

Камъните и паната с дърворезба бяха разпилени по пода, витрините бяха изпочупени. Съдържанието на двата стенни шкафа лежеше на пода в безпорядък, масите в дъното бяха преобърнати. После видя тялото. Жената от лифта. Липсваше кръв, не се виждаха наранявания. Но ноздрите му доловиха характерната миризма.

— Цианкалий.

— Отровена ли е?

— Погледнете я. Глътнала си е езика.

Кристел не прояви желание да огледа трупа.

— Не понасям мъртъвци — прошепна тя.

Явно беше разстроена и Малоун реши да смени темата.

— Какво трябваше да видим тук?

Кристел очевидно успя да овладее емоциите си и плъзна поглед наоколо.

— Няма ги — констатира тя. — Някой е изнесъл камъните, които дядо е открил в Антарктика.

— Важни ли са? — попита Малоун.

— Върху тях са издълбани част от текстовете на книгата.

— Кажете ми нещо, което не знам.

— Това не е хубаво.

— И още как. Монасите сигурно ще са разстроени.

Тя беше очевидно объркана.

— Само за камъните ли дойдохме тук? — попита Малоун.

— Не, разбира се — тръсна глава Кристел. — Има и други неща.

Приближи се към по-близкия шкаф, който зееше с разтворени вратички и извадени чекмеджета.

— О, господи!

Малоун надникна зад гърба й и видя дупката, пробита в задната стена на шкафа.

— Тук дядо и татко държаха документите си.

— Което явно е било известно и на други хора.

Тя пъхна ръката си в дупката.

— Няма нищо.

Обърна се и хукна към вратата.

— Къде отивате? — извика след нея Малоун.

— Трябва да побързаме! Дано не е прекалено късно!

 

 

Рамзи изключи осветлението на долния етаж и пое по стълбите към спалнята си. Даян Маккой отдавна си беше тръгнала. Понякога си мислеше, че трябва да се сближи малко повече с тази жена. Тя беше привлекателна не само с острия си ум. Но в крайна сметка реши, че идеята не е добра. Колко мъже с власт бяха изгубили всичко заради едно женско тяло? Е, той нямаше желание да се включи в списъка им.

Беше ясно, че Маккой е силно разтревожена от поведението на Едуин Дейвис. Той добре познаваше Дейвис. Пътищата им се бяха пресекли преди години, в Брюксел. Там, където беше Милисънт с горещите си ласки. Тя беше умна, млада и темпераментна. Но и…

 

 

— Бременна — обяви без заобикалки Милисънт.

Той вече го подозираше.

— Какво очакваш от мен?

— В най-добрия случай да се оженим.

— Но аз не те обичам.

— Обичаш ме, но не искаш да го приемеш — засмя се тя.

— Не, наистина не те обичам. Приятно ми е да спя с теб, с удоволствие слушам клюките от офиса. Обичам да използвам острия ти ум, но не искам да се женя за теб.

Тя се приближи.

— Ще ти бъде мъчно, ако ме няма.

Той остана удивен от начина, по който интелигентните жени забравят всякакво самоуважение. Тази пред него беше изяла доста бой, но въпреки това не го напусна, а дори напротив — това даже й харесваше. Приемаше го като особен вид привилегия, искаше го. В момента няколко плесника със сигурност щяха да свършат добра работа, но той реши, че търпението ще му донесе по-голяма полза. Притегли я в прегръдката си и тихо промълви:

— Права си. Наистина ще ми липсваш.

След по-малко от месец Милисънт беше мъртва. А седмица по-късно изчезна и Едуин Дейвис. Милисънт му беше разказала как Дейвис се отзовава на всяко нейно повикване и прави всичко възможно да я утеши. Можеше само да предполага защо го направи. Сякаш признанията щяха да я защитят от грубостите му. Което не се получи. Той пак я пердашеше, а тя отново му прощаваше. Дейвис не каза нито дума, но Рамзи често виждаше омразата в очите на по-младия мъж. Придружена от безсилието да направи каквото и да било.

По онова време Дейвис беше дребен служител в Държавния департамент, изпратен на първия си мандат в чужбина. Задачата му беше да решава проблемите, а не да ги създава. Да си държи устата затворена, а ушите — наострени. Днес обаче същият Едуин Дейвис беше помощник-съветник по националната сигурност на президента на САЩ. Друго време, други правила. Той има свободен достъп до Даниълс, също като мен. Така каза Маккой и беше права. Каквото и да преследваше Дейвис, то беше свързано с него. Не разполагаше с доказателства. Беше по-скоро предчувствие, но Лангфорд Рамзи отдавна се беше научил да вярва в предчувствията си.

От което следваше, че Едуин Дейвис трябва да бъде елиминиран. Също като Милисънт.

 

 

Уилкърсън вървеше през снега към колата на Доротея Линдауер. Неговата все още димеше. Доротея не изглеждаше разстроена от съсипаната къща, въпреки че преди седмици беше споделила, че тя е собственост на семейството й още от средата на XIX век. Труповете останаха сред руините. По-късно ще се погрижим за тях, беше казала Доротея. Сега имаха по-важна работа.

Той носеше последния кашон от купчината, която беше натоварил във Фюсен. Снегът и студът буквално го разболяваха. Обичаше слънцето и топлината. Предпочиташе да бъде римлянин, а не викинг. Отвори вратата и с усилие натика премръзналите си крака под кормилото. Доротея вече беше заела съседната седалка.

— Хайде, направи го — каза тя.

Той погледна светещите стрелки на часовника си и започна да пресмята часовата разлика. След което поклати глава.

— По-късно.

— Не, сега — настоя жената до него.

— Защо?

— Хора като него трябва да бъдат извадени от равновесие. Само по този начин могат да допуснат грешка.

Объркването и страхът го раздвояваха.

— Току-що отървах куршума. Нямам настроение за подобни неща.

— Чуй ме, Стърлинг — докосна ръката му тя. — Машината се движи и нищо не може да я спре. Хайде, кажи му.

Не можеше да различи чертите й в мрака, но съвсем ясно си представи съвършената красота на лицето й. Рядко беше срещал по-привлекателна жена. И умна. Прогнозата й за змийската същност на Лангфорд Рамзи се оказа абсолютно точна. А на всичкото отгоре беше спасила и живота му.

Той бръкна в джоба си за телефона и набра номера. Продиктува секретния си код и дневната парола на телефонистката, след което й каза какво иска.

Две минути по-късно Лангфорд Рамзи вдигна слушалката.

— Там, където си, трябва да е адски късно — приятелски подхвърли адмиралът.

— Жалък мръсник! Гадно лъжливо копеле!

Изтече цяла минута в мълчание.

— Предполагам, че имаш сериозни причини да говориш по този начин на по-висшестоягц офицер — изръмжа най-сетне Рамзи.

— Оцелях.

— От какво си оцелял?

Искреното любопитство в гласа на Рамзи малко го пообърка. Но нима тоя тип би си признал?

— От хората, които си изпратил да ме ликвидират.

— Капитане, мога да те уверя, че ако имах такива намерения, отдавна щеше да си мъртъв. По-добре се запитай кой би пожелал смъртта ти. Може би фрау Линдауер? Изпратих те да установиш контакт с нея, да я опознаеш и да откриеш онова, което ме интересува.

— Изпълних всичко, придържах се стриктно към заповедта. Много исках тая шибана звезда!

— И ще я получиш, както ти обещах. Но трябва да знам какво си свършил.

Гласът на Рамзи се чуваше съвсем ясно в тишината на купето. Доротея грабна телефона от ръката на Уилкърсън.

— Вие сте лъжец, господин адмирал — отчетливо каза тя. — Именно вие сте човекът, който иска смъртта му. А аз бих добавила, че той свърши добра работа.

— Фрау Линдауер, много се радвам, че най-после получавам възможност да говоря с вас.

И тези думи прозвучаха достатъчно ясно, за да бъдат чути от Уилкърсън.

— Защо се интересувате от мен, господин адмирал?

— Не от вас, а от семейството ви — поправи я Рамзи.

— Знаете за баща ми, нали?

— Запознат съм с цялата ситуация.

— Значи знаете защо е бил на борда на онази подводница.

— Въпросът е защо проявявате толкова голям интерес? Семейството ви от години отглежда информатори във флота. Нима допускате, че не съм в течение? А сега просто ви изпратих един от тях.

— Знаем, че е имало и други.

— За съжаление никога няма да получите информация по този въпрос, фрау Линдауер.

— Не бъдете толкова сигурен.

— Каква самоувереност! Много съм любопитен да разбера дали е основателна.

— Ще отговорите ли на един въпрос?

— Добре — засмя се Рамзи. — Но само на един.

— Има ли там нещо, което може да бъде открито?

Уилкърсън объркано я погледна. Какво да бъде открито? И къде?

— Дори не можете да си представите.

Линията прекъсна. Поемайки телефона от ръцете й, Уилкърсън попита:

— Какво искаше да кажеш? Къде трябва да бъде открито нещо?

Доротея се облегна назад. Снегът бързо засипваше колата.

— Точно от това се страхувах — промърмори тя. — За съжаление всички отговори са в Антарктида.

— Какво търсиш?

— Преди да отговоря, трябва да изчета всичко, което натоварихме в багажника. Все още не съм сигурна в нищо.

— Доротея, аз рискувам живота и кариерата си! Нали чу какво каза Рамзи? Може би не той е изпратил убийците.

Тя седеше с изправен гръб, абсолютно неподвижна.

— Ако не бях аз, сега щеше да си вкочанен труп. — Очите й се заковаха в неговите. — Животът ти е свързан с моя.

— Отново ще ти напомня, че имаш съпруг.

— Нещата между Вернер и мен отдавна приключиха. Сега сме само ти и аз.

Той знаеше, че е точно така. Чувстваше се разтревожен и едновременно възбуден.

— Какво мислиш да правиш?

— Много неща. Надявам се, че ще бъдат добри и за двамата.