Стив Бери
Наследството на Карл Велики (22)

21

Облаците са подканващи, мъглата ме зове. Подтикван от звездите, аз се оставям на вятъра, който ме възнася в небесата. Приближавам стена, изградена от кристали, заобиколен съм от ледени езици. Влизам в каменен храм, чиито стени приличат на мозаечен под. Таванът е пътят на звездите. Стените излъчват топлина, обзема ме страх, започвам да треперя. Падам по очи и виждам величествен трон, направен от блестящи като слънцето кристали. На него седи Великият съветник. Одеждите му блестят по-ярко от слънцето и са по-бели от снега. Великият съветник ми казва: „Айнхард, ти, писарю на справедливите. Приближи се до мен и чуй какво ще ти кажа.“ Говори на моя език и това ме изненадва.

„Аз съм рожба на Онзи, който е създал човека и го е дарил с разум, за да разбира мъдрите слова. Добре дошъл в нашите земи. Научих, че ти си човек на познанието. Ако наистина е така, значи ще разбереш тайната на ветровете, които се разделят така, че да духат над цялата земя, ще разгадаеш тайната на облаците и росата. Ние можем да те научим на всичко, свързано със слънцето и луната — как се движат, кога ще изгреят. Ще се запознаеш със славното им завръщане, ще разбереш кой е по-висш. Ще научиш за техните неизменни орбити, от които никога не се отклоняват, към които нищо не прибавят и нищо не отнемат. Ще разбереш колко верни са си, спазвайки клетвата, която ги е обвързала.“

Малоун търпеливо изслуша прецизния превод на латинския текст и попита:

— Кога е било написано това?

— Между осемстотин и четиринайсета, когато умира Карл Велики, и осемстотин и четирийсета, когато умира Айнхард — отвърна Кристел.

— Невъзможно! В този текст се говори за орбитите на Слънцето и Луната, за начина, по който са свързани помежду си. Но тези астрономически факти все още не са били открити и доказани. По онова време са били считани за ерес.

— Съгласна съм. Но само по отношение на хората, които са населявали Западна Европа. Положението е съвсем различно за онези, които са живели в други части на света и не са били ограничавани от църковни догми.

Малоун остана скептичен.

— Нека ви го представя в исторически контекст — предложи тя и без да чака отговор, започна: — Двамата най-големи синове на Карл умират преди него. Третият, Луи Благочестиви, наследява империята на Каролингите. Но синовете на Луи водят войни помежду си, бият се и срещу баща си. Айнхард му служи вярно, както е служил на Карл. Но е толкова отвратен от тези междуособици, че се оттегля от кралския двор и прекарва остатъка от живота си в манастира, който му е дарил старият император. Именно тогава пише биографията на Карл Велики и тази книга.

— В която разказва за великото си пътешествие?

Тя кимна.

— Но кой знае дали написаното в нея е истина? Много неща звучат като плод на болна фантазия.

Кристел поклати глава.

— „Животът на Карл Велики“ е една от най-известните книги в историята. Издава се дори и днес.

Малоун продължаваше да изпитва съмнения.

— Знаем много за делата на Карл, но почти нищо за вътрешните му убеждения — продължи Кристел. — В разказите на онези, които са го надживели, няма нищо достоверно. Знаем, че е обичал древната история и епос. Преди него митовете се предавали от уста на уста. Той е първият, който заповядва да бъдат записвани. Задача, чието изпълнение и контрол поверява на Айнхард. Но след като се възкачва на трона, Луи унищожава всички ръкописи заради еретическото им съдържание. Потресен от това варварство, Айнхард прави всичко възможно за оцеляването на своята книга.

— Като я пише на неразбираем език?

— Нещо такова.

— Според някои мнения Айнхард изобщо не е авторът на биографията на Карл — отбеляза Малоун. — Никой не може да е сигурен в това.

— Господин Малоун…

— Защо не ме наричате Котън? Това „господин Малоун“ ме кара да се чувствам остарял.

— Интересно име — отбеляза тя.

— Аз си го харесвам.

Тя се усмихна.

— Мога да ви засипя с подробности. Проучванията на дядо ми и баща ми са продължили с години. Но има неща, които трябва да ви покажа. Когато ги видите и чуете, положително ще се съгласите, че бащите ни не са умрели напразно.

По очите й личеше, че е готова да обори аргументите му, но и двамата знаеха, че в момента тя хвърля най-силния си коз.

— Баща ми е бил капитан на онази подводница, докато вашият е бил само пътник — каза Малоун. — Съгласен съм, че нямам представа какво са търсили в Антарктика, но продължавам да мисля, че са загинали напразно.

И на никого не му е пукало от този факт, добави безгласно той.

Тя отмести супата си и попита:

— Ще ни помогнете ли?

— Кои сте вие?

— Аз. Баща ми. Вашият баща.

Малоун долови острата нотка в гласа й, но първо трябваше да се чуе със Стефани.

— Нека преспим, а утре ще ми покажете каквото искате — предложи той.

Погледът й омекна.

— Става. Вече е доста късно.

Напуснаха ресторанта и тръгнаха по заснежената улица обратно към „Постхотел“. Седмица преди Коледа Гармиш изглеждаше напълно готов за празника, който Малоун посрещаше със смесени чувства. Последните две години бе прекарвал в Кристиангаде с Хенрик Торвалдсен, вероятно и тази година щеше да бъде там. Запита се къде ли ще отиде Кристел Фалк. В поведението й се долавяше някаква меланхолия, която тя не се и опитваше да прикрива. Изглеждаше умна и решителна, също като сестра си. Но той си напомни да внимава, тъй като и двете жени криеха доста тайни.

Прекосиха улицата. Повечето от прозорците на хотела с весело боядисани стени все още светеха. Неговата стая на втория етаж имаше четири от едната страна и още три от другата, на челната фасада. На излизане беше оставил лампите да светят и сега ясно видя някакво движение зад пердетата. В стаята имаше някой. Кристел също го забеляза. На един от прозорците се появи лицето на мъж, който се втренчи в Малоун, погледна вдясно от него към улицата и изчезна.

Малоун забеляза паркирания до тротоара автомобил с трима души вътре.

— Елате! — напрегнато прошепна той.

Трябваше да изчезват, при това бързо. Слава богу, че ключовете на взетата под наем кола бяха в джоба му. Втурнаха се към нея и скочиха вътре. Той запали мотора и с пълна газ напусна паркинга. Колелата леко поднесоха по замръзналия сняг. Малоун свали страничното стъкло и излезе на булеварда. В огледалото за обратно виждане се мерна фигурата на човек, който изскочи от входа на хотела.

Малоун извади пистолета, намали скоростта и се насочи към спрялата до тротоара кола. Стреля в една от задните гуми, а тримата мъже вътре светкавично се наведоха, търсейки укритие.

Той даде газ и бързо се отдалечи.