Стив Бери
Наследството на Карл Велики (81)

80

Доловил някакви крясъци, Малоун прекъсна разговора си с пилотите и се втурна към тясната врата на кабината. Погледна надолу, към помещението, което наподобяваше дълъг и полутъмен тунел. Доротея беше наведена над Кристел, която се бореше с коланите, опитвайки се да стане. От носа й течеше кръв. Вернер и Хен се бяха събудили и трескаво разкопчаваха коланите си.

Малоун се плъзна по перилата на тясната стълбичка и хукна към тях. Хен успя да издърпа Доротея от сестра й.

— Шантава кучка! — изкрещя Кристел. — Виж какво направи!

Вернер стисна здраво Доротея. Малоун спря на място.

— Тя ме удари! — проплака Кристел и избърса нос в ръкава си.

Малоун й подхвърли някаква кърпа, която откри на металния стелаж до себе си.

— Трябваше да те убия! — изсъска Доротея. — Ти не заслужаваш да живееш!

— Чухте ли я? — извика извън себе си Кристел. — Тя е луда! Напълно откачена!

— Хей, какво правиш? — попита Вернер, обръщайки се към жена си. — Защо се счепкахте?

— Тя мрази Георг! — задъхано отвърна Доротея, опитвайки се да се освободи от хватката му.

Кристел най-сетне стана. Вернер пусна Доротея и двете лъвици се изправиха една срещу друга. Всяка от тях се опитваше да прецени скритите козове на другата. Малоун ги гледаше с интерес. Облечени по един и същ начин, с еднакви лица, те бяха безкрайно различни.

— Дори не дойде на гроба му! — изсъска Доротея. — Всички почетоха Георг в последния му път, но не и ти!

— Не обичам погребенията.

— Мразя те!

Кристел се извърна към Малоун, притискайки кърпата към носа си. Той веднага улови опасния блясък в очите й, но не успя да реагира. Тя захвърли кърпата, извърна се и нанесе силен удар в лицето на сестра си.

Доротея политна обратно в ръцете на Вернер, а Кристел вдигна ръка за втори удар.

— Достатъчно! — извика Малоун и светкавично застана между тях. — Върна й го, стига толкова!

Лицето й потъмня, в очите й проблесна омраза. От цялото й поведение личеше какво иска да му каже: дръж се настрана, не е твоя работа!

В следващия миг тя му обърна гръб и се наведе да вдигне кърпата.

Вернер помогна на Доротея да седне на мястото му. Хен стоеше и гледаше, без да пророни дори дума.

— Край на дуела! — обяви Малоун. — Предлагам на всички да поспим. Разполагаме с по-малко от пет часа. Веднага след кацането ни чака дълъг и тежък преход. Всеки, който реши да се занимава със скандали, остава в базата!

 

 

Смит седеше в кухнята и гледаше втренчено мобилния си телефон на масата. Жената му бе продиктувала един номер за контакт, след което бе затворила. Той се пресегна към апарата и бързо набра номератора на Белия дом.

— Свържете ме с канцеларията на съветника по националната сигурност — рече с несигурен глас той.

Телефонистката се подчини.

— Доста се забави, Чарли — обяви женски глас. Същият глас. — Сега доволен ли си?

— Какво искаш?

— Да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Рамзи възнамерява да прекрати отношенията ви. Той има големи планове и едва ли ще позволи на хора като теб да му попречат.

— Чукаш на погрешната врата — отговори Смит.

— На твое място бих казала абсолютно същото, Чарли. Но искам да ти предложа нещо съвсем просто: ти слушаш, аз говоря. По този начин ще си спестиш евентуалните подозрения, че те записват. Съгласен ли си?

— Да, след като разполагаш с достатъчно време.

— Ти си човекът, който решава личните проблеми на Рамзи. Той те използва от години. И ти плаща. През последните няколко дни беше доста зает, нали? Джаксънвил, Шарлот, Ашвил. Налучквам ли, Чарли? Искаш ли да споменавам конкретни имена?

— Можеш да говориш каквото пожелаеш.

— В момента изпълняваш поредната задача на Рамзи. — Кратка пауза, после Маккой продължи: — Мишената съм аз. Предполагам, че имаш заповед да приключиш още днес, защото вчера здравата го разтърсих. Говорихте ли за това, Чарли?

Смит не отговори.

— Не, нали? Което доказва, че ти вече не фигурираш в плановете на Рамзи. Аз обаче нямам никакво намерение да свърша като всички останали. Ето защо и си приказваме в момента. Ако бях твой враг, сега Сикрет Сървис щеше да чука на вратата ти. Разговорът ни щеше да се води на друго място, в присъствието на други хора — много едри и много яки.

— Мина ми през главата.

— Знаех, че ще проявиш здрав разум. За да се убедиш, че наистина знам какво говоря, ще цитирам номерата на трите офшорни сметки, в които Рамзи депозира твоите хонорари. — Маккой бързо изреди имената на банките, номерата на съответните сметки и дори паролите за достъп, две от които Смит беше променил едва преди седмица. — Нито една от тези сметки не е напълно секретна, Чарли. Човек просто трябва да знае къде и как да погледне. За твое голямо съжаление аз съм в състояние да ги блокирам в рамките на една секунда. Още не съм ги докоснала с единствената цел да ти демонстрирам своята добронамереност.

Съмненията на Смит окончателно се стопиха. Тази жена действително не лъжеше.

— Окей — въздъхна той. — Казвай какво искаш.

— Рамзи наистина е решил да се отърве от услугите ти. Сключил е сделка с един сенатор, в която не фигурираш. Имайки предвид факта, че и без това си мъртъв — без самоличност, без семейство и само с няколко далечни роднини, — мислиш ли, че ще бъде трудно да изчезнеш завинаги? Никой няма да плаче за теб, Чарли. Колко тъжно.

Но е чистата истина, въздъхна той.

— Аз обаче имам по-добра идея — добави Маккой.

 

 

Рамзи беше близо до целта. Всичко вървеше по план. Сега му предстоеше да отстрани и последното препятствие: Даян Маккой.

Все още седеше зад бюрото, с чаша изстудено уиски пред себе си. Мислеше за онова, което беше споделил с Изабел Оберхойзер. За подводницата. За изваденото от нея, което беше пазил като очите си.

Дневникът на капитан Форест Малоун.

През годините беше хвърлял по някое око на изпълнените със стегнат почерк страници. Повече от любопитство, отколкото от реален интерес. Но този дневник съдържаше информация за пътешествие, което коренно бе променило живота му. Не беше сантиментален, но някои неща се помнят цял живот. Едно от тях беше пребиваването му под арктическите ледове. Когато последва онзи тюлен. Нагоре.

 

 

Изскочи на повърхността и извади фенерчето си над водата. Намираше се в пещера, оформена от скали и лед, с дължината на футболно игрище, но два пъти по-тясна. Бе обляна от пурпурносива светлина. Вдясно от него изсумтя тюленът и скочи обратно във водата. Той вдигна маската на челото си, изплю кислородния шланг и подуши въздуха. После я видя. Конусовидна капсула в яркооранжев цвят, значително по-малка по размери, с добре очертани форми.

НР-1А. Пресвета майко!

Предпазливо заплува към подводницата, която се поклащаше на повърхността.

Вече беше служил на НР-1, което беше и главната причина да бъде изпратен на тази мисия. Добре познаваше подводницата с революционно нов дизайн. Издължена и тънка, с ветроходна мачта в предната част на корпуса с формата на пура. Отгоре беше монтирана хоризонтална покрита платформа от фибростъкло, позволяваща свободно предвижване по дължината на подводницата. Няколко отвора в корпуса позволяваха бързо потапяне на голяма дълбочина.

Той се приближи към подводницата и погали черния метал. Наоколо цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от тихия плясък на водата.

Намираше се близо до носа. Обърна се и заплува покрай десния борд. Откри въжената стълба някъде към средата на корпуса. Добре знаеше, че тя се използва за спускане в надуваемите лодки. Кой ли я беше поставил?

Улови едно от металните стъпала и силно дръпна. Нищо. Стълбата беше добре закрепена. Свали плавниците и прехвърли каишките през лявата си китка. Закачи фенерчето на колана си, хвана стълбата и се измъкна от водата. Изкачи се на платформата и легна да си почине, после смъкна кислородната бутилка и колана с тежестите. Наплиска лицето си със студена вода, ободри се и започна да се катери по командния мостик. Не след дълго стигна до върха на конусообразната кула.

Главният люк беше отворен и капакът висеше встрани. Той потръпна. Дали от студа или от представата за онова, което го чакаше долу?

Тръсна глава и започна да слиза. Подовите панели в дъното на стълбата бяха вдигнати. Насочи фенерчето си към пространството под тях, в което се намираха акумулаторите. Всичко беше почерняло. Ето какво се беше случило — пожар с фатален край. Какво ли бе станало с реактора? Вероятно е бил изключен, защото в подводницата цареше непрогледен мрак.

Промъкна се напред. Креслата бяха празни, инструментите на командното табло — тъмни. Прещрака няколко ключа. Нищо. Нямаше електрическо захранване. Прехвърли се в машинното. Отделението с реактора тънеше в тишина. Насочи се към ъгъла, определен за капитана. Нямаше отделна капитанска кабина, тъй като пространството беше прекалено малко за подобен лукс. В ъгъла имаше само една маса, прикрепена към херметическата преграда. Върху нея лежеше корабният дневник.

Той се приближи към него, разлисти го и потърси последното вписване.

Рамзи го помнеше наизуст.

Лед по пръстите, лед по главата, лед в изцъклените му очи.

О, колко прав е бил Форест Малоун.

Бе приключил издирването по един перфектен начин. Мъртви бяха всички, които днес биха създавали проблеми. Наследството на адмирал Дайлс беше осигурено, неговото — също. В безопасност беше и флотът като цяло. Призраците от НР-1А бяха останали там, където им беше мястото. В Антарктида.

Мобилният му телефон светна, но не издаде никакъв сигнал. Беше изключил звука още преди няколко часа. Погледна екрана. Най-после.

— Да, Чарли. Казвай какво има.

— Трябва да ви видя.

— Невъзможно.

— Направете го възможно. След два часа.

— Защо?

— Имаме проблем.

Рамзи си даде сметка, че говорят по открита линия и трябва да подбират думите си.

— Голям?

— Достатъчно голям, за да поискам среща.

Той погледна часовника си.

— Къде?

— Знаете къде. Бъдете там.