Стив Бери
Наследството на Карл Велики (57)

56

Вашингтон

7:24 ч.

Рамзи се насочи обратно към кабинета си. Очакваше доклада на своите хора във Франция. Беше им дал да разберат, че смъртта на Котън Малоун е единствената новина, която е готов да приеме. Едва след това щеше да обърне внимание на Изабел Оберхойзер, макар че все още не беше решил как. По време на току-що завършилия брифинг бе мислил само за нея, припомняйки си думите й. Оказах се права и проявих параноя. Но понякога е по-добре да бъдеш параноичен.

Рамзи беше напълно съгласен. За късмет разполагаше с достатъчно сведения за старицата. Беше се омъжила за Диц Оберхойзер в края на 50-те. Той — наследник на богата и аристократична баварска фамилия, тя — дъщеря на местния кмет. По време на войната баща й бе сътрудничил на нацистите, а веднага след нея американците също го бяха използвали. През 1972 г. Диц бе изчезнал безследно и Изабел бе придобила пълен контрол над богатството на фамилията Оберхойзер. Бе успяла да се сдобие с юридическо потвърждение на смъртта му, което автоматично бе довело до изпълнение на завещанието му. Двете му дъщери бяха наследили всичко, а Изабел изпълняваше ролята на попечител. Преди да възложи конкретна задача на Уилкърсън, Рамзи си беше направил труда да проучи завещанието в детайли. Най-интересният от тях гласеше, че Изабел решава сама кога точно да прехвърли финансовия контрол на двете си дъщери. Трийсет и осем години по-късно тя все още държеше всичко в ръцете си. Уилкърсън докладва за наличието на трайно и необратимо враждебно отношение между сестрите. Това обясняваше много неща, но до този момент Рамзи не беше проявявал интерес към разногласията във фамилията Оберхойзер.

Той знаеше, че Изабел отдавна проявява интерес към „Блейзък“ и не крие желанието си да разбере какво се е случило. Бе наела адвокати, за да се сдобият с информация по официалните канали, а след като не бяха успели, тя бе опитала да се сдобие със сведенията лично, предлагайки дискретни подкупи където трябва. Но неговите хора от контраразузнаването засякоха тези опити и му докладваха. От този момент Рамзи пое нещата в свои ръце и възложи конкретни задачи на Уилкърсън.

Днес този човек бе мъртъв. Как?

Той знаеше, че Изабел ползва услугите на източногерманеца Улрих Хен. Проверката на миналото му бе разкрила, че дядо му по майчина линия бил командир на един от хитлеристките концлагери и лично командвал операция, по време на която 28 000 украински пленници били хвърлени в дълбока пропаст. На процеса след войната той не отрекъл нищо и гордо заявил: Аз бях там. Което, разбира се, довело до съответната присъда — смърт чрез обесване.

Хен бил отгледан от втория си баща, който успешно приобщил новото си семейство в комунистическото общество. Младежът служил в армията на ГДР, откъдето преминал в тайните служби, известни като ЩАЗИ. Днешната му благодетелка почти не се различаваше от бившите му комунистически босове и вземаше своите решения по същия педантичен начин. А изпълнението на тези решения се осъществяваше с неподлежаща на съмнения деспотична твърдост. Да, тази Изабел несъмнено бе забележителна личност.

Тя притежаваше пари, власт и железни нерви. Единствената й слабост бе съпругът й. Искаше да разбере защо е умрял. Преди Стефани Нел да се сдобие със секретния доклад за съдбата на НР-1А и да го изпрати през океана на Котън Малоун, това нейно желание не беше повод за тревога.

Сега ставаше проблем.

Рамзи силно се надяваше, че той вече е решен. Там, във Франция.

Малоун гледаше как Кристел поклаща глава и прави усилия да се освободи. На устата й имаше голяма лепенка.

Иззад колоните се появиха двама мъже. Този вляво беше висок и слаб, с тъмна коса. Другият беше рус, с яко телосложение. Колко ли други се въртят наоколо, запита се Малоун.

— Дойдохме за теб — обясни тъмнокосият. — А тези двете вече бяха тук.

Скрит зад колоната, Малоун вдигна пистолета. Противниците му нямаше как да знаят, че разполага само с три патрона.

— А защо съм толкова интересен за вас?

— Проклет да съм, ако знам. Но съм доволен.

Русокосият опря дулото в слепоочието на Доротея Линдауер.

— Ще започнем с тази — обяви колегата му.

Умът на Малоун работеше на високи обороти. Веднага му направи впечатление, че никой не споменава Вернер. Обърна се към него и прошепна:

— Някога стрелял ли си по човек?

— Не съм.

— А ще можеш ли?

Вернер се поколеба, после кимна.

— Ако се наложи. Заради Доротея.

— Умееш ли да стреляш?

— Цял живот съм бил ловец.

Решил да прибави нова глупост към бързо набъбващото си досие, Малоун му подаде пистолета.

— Какво искаш да направя? — нервно прошепна Вернер.

— Да гръмнеш единия.

— Кой?

— Все едно. Просто стреляй преди тях.

Вернер бавно кимна.

Малоун пое няколко пъти дълбоко дъх, после напусна укритието си и разпери ръце.

— Добре. Ето ме.

Никой от нападателите не помръдна. Очевидно беше успял да ги изненада. Това беше идеята му. Русият отмести дулото от Доротея и излезе иззад колоната. Беше млад, напрегнат като струна.

Проехтя изстрел и гърдите му се превърнаха в кървава каша. Пряко попадение. Вернер Линдауер май наистина бе добър стрелец. Малоун светкавично се хвърли зад колоната вдясно. Прекрасно знаеше, че тъмнокосият ще се отърси от изненадата в рамките на милисекунда. Автоматичният откос изкърти парчета от колоната на сантиметри от главата му.

Погледна оттатък пътеката и установи, че Вернер е намерил укритие зад друга колона.

Тъмнокосият просъска някаква ругатня и изкрещя:

— Тези двете ще ги гръмна! Още сега!

— Пет пари не давам за тях — отвърна Малоун.

— Сигурен ли си?

Трябваше да принуди този тип да сгреши. Махна на Вернер и със знаци му обясни, че възнамерява да тръгне напред, използвайки колоните за прикритие. След което удари часът на истинското изпитание. Направи знак на Вернер да му подхвърли пистолета. Той изпълни желанието му без никакво колебание. Малоун улови оръжието във въздуха, пое дъх и се втурна напред, пресичайки откритото пространство до отсрещната колона.

Екна нов автоматичен откос, куршумите свирнаха в опасна близост.

За миг зърна Доротея и Кристел, все още привързани към колоните. Отчитайки, че разполага само с три патрона, Малоун грабна един объл камък и го запрати към тъмнокосия. Камъкът се удари в подножието на амвона и отскочи встрани, но времето беше достатъчно за прехвърляне към следващото укритие. Само пет колони го деляха от Доротея Линдауер, която беше от неговата страна.

— Погледни насам! — извика тъмнокосият.

Малоун рискува да надникне иззад колоната. Кристел лежеше на грубите плочи. От китките й стърчаха прерязаните остатъци от въжето, с което беше завързана. Тъмнокосият се беше скрил зад амвона.

— Наистина ли не ти пука? — извика той. — Нима искаш да гледаш как ще умре?

Няколко куршума рикошираха на сантиметри от краката на Кристел. Обзета от паника, тя трескаво запълзя по покритите с мъх плочи.

— Спри! — изрева тъмнокосият.

Кристел се вцепени. Малоун изведнъж си спомни за Вернер Линдауер. Къде изчезна този човек?

— Има ли начин да обсъдим положението? — подвикна той.

— Хвърли оръжието и ела насам!

Все още нито дума за Вернер. Но стрелецът със сигурност беше наясно, че в църквата има и още някой.

— Вече ти казах — отвърна Малоун. — Можеш да я убиеш, когато пожелаеш. Пет пари не давам за нея.

Докато изричаше поредното си предизвикателство, той леко се измести вдясно, за да вижда по-добре олтара. В зеленикавия здрач на гаснещия ден успя да зърне фигурата на тъмнокосия, който отстъпи две крачки назад, търсейки по-добро място за стрелба.

Малоун се прицели и натисна спусъка, но не улучи. Останаха му само два патрона. Тъмнокосият бързо се върна в укритието си.

Малоун използва времето да се прехвърли зад следващата колона. В мрака зад олтара се очерта тъмна фигура, която предпазливо се промъкваше в тила на стрелеца. Секунда по-късно сянката й придоби по-конкретни очертания. Този Вернер Линдауер се оказа истински смелчага.

— Окей, имаш пистолет — подвикна тъмнокосият. — Аз стрелям, ти стреляш. Но не забравяй, че мога да гръмна сестра й, без да ти дам никакъв шанс.

В следващия миг се разнесе изпъшкване, последвано от тежък тътен. Такъв звук издава човешкото тяло, срещнало тежко препятствие. Малоун рискува да надникне иззад колоната. Вернер Линдауер се беше стоварил върху тъмнокосия с вдигнат юмрук. Двамата мъже се претърколиха по плочите. Тъмнокосият успя да се освободи. Оръжието все още беше в ръцете му.

Кристел скочи. Тъмнокосият започна да се надига. Малоун се прицели. Екна оглушителен изстрел. Огромното, подобно на пещера помещение отвърна с многогласно ехо. От шията на тъмнокосия бликна кървав фонтан. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха към гърлото. Тресна още един изстрел. Тялото на мъжа подскочи във въздуха и падна по гръб с глух тътен. Църквата потъна в тишина.

Вернер лежеше на пода. Кристел се изправи. Доротея седеше в основите на колоната. Малоун извърна глава наляво.

Улрих Хен бавно свали пушката с оптически мерник. Беше заел позиция в горната галерия, в близост до мястото, на което преди векове беше пял църковният хор. До него, мрачна и разгневена, стоеше Изабел Линдауер.