Стив Бери
Наследството на Карл Велики (21)

20

Джаксънвил, Флорида

17:30 ч.

Стефани спря поглед върху лицето на възрастния мъж, който отвори вратата на скромната тухлена къщичка в южния край на града. Беше нисък и пълен, с огромен нос във формата на патладжан, който й напомни за еленчето Рудолф от популярния комикс. Според служебното досие Закари Алегзандър би трябвало да наближава седемдесет. И изглеждаше точно така. Изправена на прага, тя мълчаливо слушаше как Едуин Дейвис обяснява причините за неочакваното им посещение.

— Какво очаквате да ви кажа? — вдигна вежди Алегзандър. — Напуснах флота преди близо четирийсет години.

— Трийсет и шест — поправи го Дейвис.

Месестият показалец се насочи в гърдите му.

— Хич не обичам да ми губят времето! — изръмжа старият морски вълк.

От вътрешността долитаха звуците на някаква телевизионна игра. Къщата беше излъскана до блясък и миришеше на дезинфекционни препарати.

— Отделете ни няколко минути — рече Дейвис. — Аз все пак съм представител на Белия дом.

Стефани трепна при тази лъжа, но запази мълчание.

— Дори не съм гласувал за Даниълс — запъна се старецът.

— Мнозина от нас попадат в тази категория — намеси се с примирителна усмивка Стефани. — Става въпрос за няколко минути.

В крайна сметка Алегзандър отстъпи и неохотно ги покани в дневната. Изключи телевизора и им махна да седнат.

— Дълго съм служил във флота — промърмори той. — Но трябва да ви кажа, че не храня особено добри спомени.

В служебното му досие беше отбелязано, че е стигнал до капитан II ранг. И на два пъти го бяха прескочили за повишение. След което бе подал молба за напускане и го бяха пенсионирали веднага, като му бяха изплатили всички полагаеми се възнаграждения.

— Не ме считаха за достатъчно добър — рече с въздишка домакинът.

— Но достатъчно добър, за да командвате „Холдън“.

Очите му се присвиха, образувайки мрежа от ситни бръчици.

— Него и още няколко кораба.

— Дойдохме заради мисията на „Холдън“ в Антарктика — обясни Дейвис.

Алегзандър замълча, а Стефани се запита дали това е знак за пресметливост или обикновена предпазливост. Трудно беше да се каже.

— На практика бях много развълнуван от тази мисия — проговори най-сетне той. — Много исках да видя ледовете. Но по-късно осъзнах, че именно заради това плаване изпуснах всички възможности за повишение.

— Разкажете ни по-подробно, моля — приведе се напред Дейвис.

— Няма как да стане — изръмжа Алегзандър. — Цялата мисия беше засекретена. Вероятно и до днес е такава. Предупредиха ме да си държа езика зад зъбите.

— Аз съм помощник-съветник по националната сигурност, а тази дама е ръководител на държавна разузнавателна агенция. Имаме право да чуем онова, което сте длъжни да ни кажете.

— Дрън-дрън.

— Има ли причина да се държите толкова враждебно? — попита Стефани.

— Освен, че ненавиждам флота? — вдигна вежди възрастният мъж. — Или че вие двамата ми хвърляте въдици, които отказвам да захапя?

Алегзандър се отпусна назад в креслото с подвижна облегалка. Тя ясно си представи как той седи там в продължение на години и си мисли за онова, което напираше да излети от устата му в момента.

— Изпълних всички заповеди, които получих — продължи с лека въздишка домакинът. — И ги изпълних добре. Винаги съм изпълнявал заповеди. Но всичко беше толкова отдавна. Какво точно искате да знаете?

— Знаем, че „Холдън“ е получил заповед за отплаване към Антарктика през ноември седемдесет и първа — отвърна Стефани. — Със задачата да търси изчезнала подводница.

— За какво говорите? — учудено я погледна Алегзандър.

— Наскоро се натъкнахме на заключенията в доклада във връзка с потъването на „Блейзък“, НР-1А, или както там се е наричал този съд. В него изрично се споменава за спасителната мисия на „Холдън“ под ваше командване.

Алегзандър ги гледаше със смесица от любопитство и враждебност.

— Заповедите ми гласяха да се насоча към море Уедъл, където трябваше да извърша сонарни проби, като обръщам внимание на всички аномалии. На борда имах трима пътници, чиито изисквания трябваше да изпълнявам, без да задавам въпроси. И точно това направих.

— Нямаше подводница, така ли? — попита тя.

— Нищо такова — поклати глава домакинът.

— А какво открихте? — попита Дейвис.

— Абсолютно нищо. Две седмици мръзнахме като кучета.

До стола на Алегзандър имаше кислородна бутилка и Стефани се запита за предназначението й. В библиотеката насреща се виждаха доста медицински книги. Самият домакин не изглеждаше болен, а дишането му беше съвсем нормално.

— Не знам нищо за никаква подводница — повтори още веднъж той. — Спомням си, че по същото време имаше някаква катастрофа в северната част на Атлантическия океан. Мисля, че беше именно „Блейзък“. Да, точно така. Сега си спомних. Но моята мисия нямаше нищо общо с нея. Ние прекосихме Южния Тих океан и се отбихме в Южна Америка, откъдето взехме тримата пътници, за които ви споменах. А след това се насочихме право на юг.

— Как беше ледът? — попита Дейвис.

— Труден за преодоляване, въпреки че беше началото на лятото. Адски студ, навсякъде айсберги. Но много красиво.

— По време на мисията не открихте нищо, така ли? — обади се Стефани.

— Не аз съм човекът, който може да отговори на този въпрос — отвърна Алегзандър. Тонът му значително се смекчи, сякаш най-сетне беше проумял, че тези неканени гости едва ли са враговете, за които ги беше взел. — Не се ли споменава за тримата пътници в докладите, които сте чели?

— Нито дума — поклати глава Дейвис. — В тях фигурира единствено вашето име.

— Типично за шибаното командване! — Лицето му изгуби безизразното си изражение. — Имах заповед да откарам онези тримата там, където пожелаят. Няколко пъти слизаха на брега, но при завръщането си мълчаха като риби.

— Носеха ли някаква екипировка?

— Леководолазни костюми — кимна Алегзандър. — Пригодени за гмуркане в студена вода, с кислородни бутилки. След четвъртото си слизане на брега обявиха, че можем да се прибираме.

— Никой от вашите хора не ги придружаваше, така ли?

— Не. Беше ни забранено. Тримата лейтенанти си вършеха работата сами. Каквато и да беше тя.

Стефани се замисли върху тези странности. Но в армията странности се случваха всеки ден. Въпреки това не можеше да не зададе въпроса за един милион долара:

— Кои бяха те?

Моментално усети ужаса, който обзе възрастния мъж.

— Никога не съм говорил за това — промърмори с видимо притеснение той. — Исках да стана капитан, заслужавах го. Но флотът беше на друго мнение.

— Изминало е страшно много време — въздъхна Дейвис. — Няма как да поправим една толкова стара грешка.

Тя се запита дали съветникът има предвид ситуацията, свързана с Алегзандър или с него самия.

— Сигурно е важно за вас — промърмори старецът.

— Достатъчно, за да изминем целия път дотук.

— Единият се казваше Ник Сейърс, а другият — Хърбърт Роуланд. Наежени и надменни като повечето лейтенанти.

Тя мълчаливо се съгласи с това определение.

— А третият? — попита Дейвис.

— Най-големият фукльо в компанията! — изръмжа Алегзандър. — Него наистина го мразех! Но тъкмо той се издигна и получи капитанските нашивки, а после и златните звезди. Рамзи се казваше. Лангфорд Рамзи.