Стив Бери
Наследството на Карл Велики (72)

71

Ашвил

23:15 ч.

Стефани и Едуин Дейвис влязоха във фоайето на „Билтмор Ин“. Дейвис се беше съвзел от битката. Лицето му беше подуто, болеше го навсякъде, но самочувствието му си оставаше непокътнато. Дребният мъж бе откаран в болница с многобройни наранявания. Представители на местната полиция придружиха линейката и щяха да го пазят до пристигането на Сикрет Сървис, което се очакваше до един час. Лекарите бяха категорични, че пациентът им ще може да бъде разпитан най-рано на сутринта. Полицията вече претърсваше замъка, надявайки се да открие някакви улики. Специален екип преглеждаше записите от охранителните камери с надеждата да се добере до повече информация за инцидента.

След излизането си от басейна Дейвис не бе казал почти нищо. Телефонното обаждане до Белия дом потвърди самоличността и пълномощията им и полицията предпочете да не им задава въпроси. Което беше добре, защото Стефани ясно виждаше, че Дейвис няма настроение да им отговаря.

До хотела ги придружи началникът на охраната.

— Номерът на апартамента на Скофилд — подаде на Дейвис листче хартия администраторът на рецепцията.

— Да вървим — отсече съветникът.

Не след дълго спряха пред вратата на шестия етаж и той почука. Скофилд отвори, облечен в халат с монограм на хотела.

— Късно е, а утре трябва да ставам рано! — навъсено рече той. — Какво още искате вие двамата? Не ви ли стига бъркотията, която създадохте?

Дейвис безцеремонно го избута и влезе в апартамента, в който имаше просторна дневна с диван и фотьойли, минибар и огромни прозорци.

— Следобед изтърпях пренебрежителното ви поведение, защото бях длъжен да го сторя — мрачно изръмжа съветникът. — Вие ни взехте за смахнати, но сега ще трябва да отговорите на въпросите ми, защото ви спасихме живота.

— Някой е искал да ме убие ли?

— Вижте лицето ми — натъртено рече Дейвис. — Той е в болницата. Време е да споделите някои неща с нас, професоре. Най-вече класифицирана информация.

Скофилд преглътна част от обичайната си арогантност и кимна.

— Имате право. Днес наистина се държах като задник, но не знаех, че…

— Този човек беше тук, за да ви ликвидира — намеси се Стефани. — Все още не сме го разпитали, но всичко сочи в тази посока.

Скофилд отново кимна и ги покани да седнат.

— Не мога да си представя, че след всичките тези години мога да бъда заплаха за някого — промърмори той. — Спазих дадената клетва и не съм говорил с никого, въпреки че трябваше. Ако го бях сторил, днес със сигурност щях да съм прочут.

Стефани мълчеше и чакаше.

— От хиляда деветстотин седемдесет и втора до днес търся други начини да докажа онова, в което съм сигурен — добави професорът.

Тя вече се беше запознала с резюмето на книгата му, което вчера беше получила от сътрудниците си под формата на имейл. В него се твърдеше, че на Земята е съществувала напреднала цивилизация хиляди години преди Древния Египет. В подкрепа на тезата си професорът предлагаше нов прочит на отдавна известни доказателства, най-вече на карти и атласи отпреди много столетия. Такава беше прочутата Карта на Пири Райс, съставена на базата на древни и отдавна изгубени карти. Скофилд беше убеден, че съставителите на тези карти са притежавали огромни научни познания — далеч по-големи от съществуващите цивилизации на Древна Гърция, Египет, Вавилон, а дори и на по-късна Европа. В тях са били очертани всички континенти на Земята, включително Америка, открита от Колумб хиляди години по-късно. А картата на Антарктида е била съставена далеч преди покриването на континента с дебел пласт лед. В имейла се подчертаваше, че теорията на Скофилд не се подкрепя от сериозни научни изследвания, но не се и отхвърля от тях.

— Професоре — започна с лека въздишка тя. — За да разберем защо някой желае смъртта ви, трябва да разберем за какво изобщо става въпрос. Налага се да ни разкажете за своята работа във флота.

Скофилд наведе глава.

— Трима лейтенанти ми донесоха купища сандъци, пълни с камъни. Събрали ги по време на операциите „Висок скок“ и „Вятърна мелница“, проведени през 40-те години на миналия век. От тогава били на съхранение в някакъв склад. Никой не им бил обърнал внимание, представяте ли си? Страхотни доказателства, които просто чакаха да бъдат проучени!

Само на мен бе разрешен достъп до тях. Освен Рамзи, разбира се. Вътре имаше парчета скали, гравирани със странни надписи. Още по-странни бяха буквите — уникални със своите завъртулки. На Земята няма писменост, която да прилича на тях. Още по-любопитно е, че са открити в Антарктида — континент, който от хиляди години е покрит с дебел пласт лед. Всъщност открили ги германците. Тяхната експедиция през 1938 г. локализирала местата, а американските експедиции през 47-а и 48-а открили каменните плочи.

— Има и още една, през седемдесет и първа — добави Дейвис.

— Така ли? — учудено го погледна Скофилд.

Стефани веднага разбра, че човекът срещу тях наистина не е чувал за последната експедиция.

— В района е била изпратена подводница — поясни тя. — На нейното изчезване дължим всички днешни усложнения. Някои хора очевидно не желаят да се разбере целта на мисията й.

— Никой не ми е казал. Явно не са счели за необходимо. Задачата ми беше да анализирам написаното и да се опитам да го разшифровам.

— Успяхте ли?

— Не ми дадоха възможност да довърша започнатото — въздъхна Скофилд. — Адмирал Дайлс внезапно прекрати проекта. Заклех се да пазя тайна и ме освободиха. Беше най-тъжният ден в живота ми. — Поведението му потвърждаваше думите му. — Доказателството за съществуването на висша цивилизация беше в ръцете ми. Ако бях успял да разшифровам писмеността им, щяхме да знаем всичко за тези хора, включително и да разберем дали те са били древните господари на моретата. Нещо ми нашепваше, че е именно така, но не ми разрешиха да го докажа.

Думите му прозвучаха едновременно развълнувано и тъжно.

— А как точно възнамерявахте да разгадаете тази писменост? — попита Дейвис. — Може би като вземете случайно подбрани думи, а след това се опитате да откриете точното им значение?

— Нищо подобно. На тези плочи бяха изписани букви и думи, които ми бяха познати. Както латински, така и гръцки. Дори и известен брой йероглифи. Не схващате ли? Тази цивилизация е общувала с нас. Имало е контакт. Надписите върху плочите може би са били съобщения, послания или обяви. Кой знае? Със сигурност обаче те можеха да бъдат разчетени.

Стефани се ядоса на собствената си глупост. После си спомни за Малоун и гневът й се превърна в несигурност.

— Да сте чували името Оберхойзер? — попита тя.

— О, да — кимна Скофилд. — Херман Оберхойзер, участник в експедицията през 38-а, организирана от нацистите. Той е една от причините за операция „Висок скок“ и „Вятърна мелница“. Адмирал Бърд прояви голям интерес към теорията му за арийците и изгубените цивилизации. Разбира се, след Втората световна война за такива неща не се говореше открито. По тази причина Бърд организира нещо като частно разследване в рамките на операция „Висок скок“ и откри тези камъни. По всяка вероятност той е потвърдил теорията на Оберхойзер, а правителството е засекретило проекта. С течение на времето неговите открития били просто забравени.

— Но защо някой ще убива заради подобно нещо? — замислено промърмори Дейвис. — Това е нелепо.

— Има и още — поклати глава Скофилд.

 

 

Малоун се стресна и се събуди.

— Хайде, ставай — разнесе се гласът на Кристел до главата му.

Той тръсна глава да прогони съня и погледна часовника си. Бяха изминали два часа. Очите му постепенно свикнаха със светлината на настолната лампа. В погледа на Кристел се четеше триумф.

— Успях! — развълнувано прошепна тя.

 

 

Стефани мълчеше и чакаше продължението.

— Нещата се променят, когато разглеждаме света под различен ъгъл. Ние засичаме дадена точка с помощта на географската дължина и ширина, но това е сравнително модерен метод. Началният меридиан пресича английския град Гринуич, нарочно избрана в края на XIX век отправна точка. Но моите проучвания на древните карти разкриват нещо различно и доста необикновено.

Скофилд стана и отиде да вземе бележник и писалка от бюрото. Стефани гледаше как скицира една доста груба карта на света и нанася отстрани дължината и ширината. След това изтегли една права линия към центъра, започвайки от трийсет градуса източна дължина.

— Мащабите не са точни, но чертежът ще ви помогне да разберете за какво говоря. Можете да ми повярвате, че ако го положим върху една разграфена карта, точките ще съвпаднат съвсем точно. Тази права линия отговаря на трийсет и един градуса и осем минути източна дължина и пресича Голямата пирамида в Гиза. Вижте какво става, ако приемем, че именно там е нулевият меридиан.

Писалката се насочи към Южна Америка — някъде около мястото, където би трябвало да е разположена Боливия.

— Тиахуанако, построен около 15 000 г. преди новата ера на брега на езерото Титикака. Столица на неизвестна цивилизация, съществувала преди инките. Някои учени твърдят, че това е най-старият град на Земята. Намира се на сто градуса западно от Гиза. Това тук е Теотихуакан — посочи друга точка на картата Скофилд. — В превод означава „родно място на боговете“. На същата възраст, намира се на територията на днешно Мексико, но никой не знае кой го е построил. Свещен мексикански град, на сто и двайсет градуса западно от Гиза.

Писалката се премести към Тихия океан.

— Великденските острови. Изобилие от паметници, за които нямаме обяснение. Сто и четирийсет градуса западно от Гиза. — Импровизираната показалка се плъзна навътре в океана. — Древният полинезийски център Раятеа, място за поклонение от векове. Сто и осемдесет градуса западно от Гиза.

— И в обратната посока ли се наблюдава същото? — попита Стефани.

— Разбира се — кимна Скофилд и посочи региона на Близкия изток. — Библейският град Ур в Ирак, родното място на Авраам. Петнайсет градуса източно от Гиза. — Писалката се премести. — А тук някъде е Лхаса, свещеният тибетски град, който съществува от памтивека. Шейсет градуса на изток. Много градове лежат на точно определени интервали от линията Гиза. Всички до един свещени, повечето издигнати от непознати народи, изпълнени с пирамиди и високи сгради. Не може да бъде случайно, че всички те лежат на точно определени места по глобуса.

— И вие сте на мнение, че авторите на надписите по древните плочи са ги построили? — попита Дейвис.

— Да не забравяме, че всички обяснения звучат рационално. А когато вземем под внимание и мегалитния ярд, заключенията са неизбежни.

Стефани за пръв път чуваше този термин.

— Шотландският инженер Алегзандър Том изследва 46 каменни кръга, построени през неолита и бронзовата епоха — поясни Скофилд. — Започва през петдесетте години на миналия век и завършва в началото на деветдесетте. Посещава над триста различни обекта и установява, че всички без изключение са били построени с помощта на обща измервателна единица. Нарича я „мегалитен ярд“.

— Но как е възможно, при толкова различни култури? — попита тя.

— Фундаменталната идея е непоклатима. Паметници като Стоунхендж има навсякъде по света и те са просто древни обсерватории. Строителите им изчислили, че ако се изправят в средата на един кръг с лице към изгрева и всяка божа утрин маркират своята позиция, след една година на Земята ще има 366 маркера, а разстоянието между тях е точно 16,32 инча. Разбира се, древните хора не са използвали инчове, но това е съвременният еквивалент на тяхната техника — обясни професорът.

По-късно древните учени открили, че за придвижването на дадена звезда от един маркер към друг са нужни точно 3,93 минути. И тук не става въпрос за минути в нашия смисъл на думата, но те забелязали, че това става за точно определен отрязък от време.

Скофилд замълча за момент.

— А сега идва ред на най-интересното. Махалото, което прави 366 движения за 3,93 минути, трябва да бъде дълго точно 16,32 инча. Смайващо, нали? Но не и случайно. В никакъв случай. Именно това е причината древните строители да изберат 16,32 инча за дължина на мегалитния ярд.

Скофилд забеляза недоверието в очите на слушателите си и добави:

— Не е чак толкова необичайно. Подобен метод бил предложен като алтернатива при определянето дължината на стандартния метър. В крайна сметка французите решили, че е по-добре да използват деленията на квадранта, защото не вярвали на своите часовници.

— Как древните биха могли да знаят такива неща? — попита Дейвис. — За тях се изискват сложни познания по математика и орбитална механика.

— Пак тази съвременна арогантност! — въздъхна професорът. — Тези хора съвсем не са били невежи диваци. Напротив, те са притежавали интуитивна интелигентност и са познавали своя свят. Ние стесняваме усещанията си и изучаваме миниатюрни неща и явления, докато те са притежавали широки възприятия и са изучавали Космоса.

— Има ли някакви научни доказателства в подкрепа на тази теория? — попита Стефани.

— Току-що ви предложих такива от света на физиката и математиката. Между другото въпросните древни мореплаватели са били добре запознати с тях. Алегзандър Том допуска, че дървените пръчици на мегалитните ярдове са били произвеждани на едно място, за да бъде поддържана точността на строителните обекти. Тези хора са преподавали отлични уроци на своите ученици. — Беше ясно, че професорът е дълбоко убеден във всичко, което казва. — Съществуват още много цифрови съвпадения с други използвани във времето измервателни системи, които подкрепят мегалитния ярд. В своите проучвания на минойската цивилизация археологът Джей Уолтър Греъм прави предположението, че народът на Крит е използвал стандартна мярка, която той нарича минойски фут. Триста шейсет и шест мегалитни ярда се равняват на хиляда минойски фута. Още едно смайващо съвпадение, нали? Но това не е всичко. Връзка с мегалитния ярд има и древната египетска мярка, наречена „царски лакът“. Кръг с диаметър половин царски лакът има обиколка, равняваща се на един мегалитен ярд. Как е възможно подобно съотношение без използването на общ знаменател? Като че ли някой е научил минойците и египтяните да използват мегалитния ярд, а след това те са го пригодили към своите специфични условия.

— Защо никога не съм чел или слушал за това? — попита Дейвис.

— Традиционната наука не е в състояние да потвърди или да отхвърли мегалитния ярд. Има спорове дали махалото е било широко разпространено, спори се дори дали принципът на махалото е бил познат преди Галилей. Но и тук проличава арогантността на днешните хора. По някакъв начин сме си въобразили, че ние сме тези, които правят откритията. Твърди се, че хората по време на неолита не са разполагали със система за писмена комуникация, която е в състояние да регистрира движението на планетите по техните орбити. Но…

— Камъните — прекъсна го Стефани. — На тях има някаква писменост.

— Точно така — усмихна се Скофилд. — Древна писменост на непознат език. Но теорията ще остане недоказана до момента, в който успеем да дешифрираме този език или пък открием измервателен уред от неолита.

Скофилд замълча, а Стефани все още очакваше да чуе най-интересното.

— На мен ми разрешиха да работя само върху камъните — продължи след кратка пауза ученият. — Те бяха струпани в един от складовете на Форт Ли. Но там имаше и хладилна камера, заключена и охранявана. В нея имаше право да влиза адмиралът. Дайлс обеща, че ако разчета написаното, ще ми позволи да надникна вътре.

— Но нямате представа какво се е съхранявало там, така ли? — попита Дейвис.

— Адмиралът беше маниак на темата секретност — поклати глава Скофилд. — По негова заповед онези лейтенанти не се отлепяха от задника ми. Никога не ме оставяха сам в склада. Но аз усещах, че интересните неща са във фризера.

— Запознахте ли се е Рамзи? — попита Дейвис.

— О, да. Той беше любимецът на Дайлс и шеф на останалите.

— Значи зад всичко това стои Рамзи! — отсече решително Дейвис.

Безпокойството и раздразнението на Скофилд нарастваха.

— Той има ли представа какво съм писал за тези камъни? Те отдавна би трябвало да станат достояние на света и да потвърдят моите заключения за съществуването на непозната култура далеч преди зараждането на нашата цивилизация. Народ от мореплаватели, които са имали свой език и писменост. Истинска революция в науката!

— На Рамзи изобщо не му пука за науката — мрачно въздъхна Дейвис. — Той се интересува единствено от себе си.

— А как разбрахте, че този народ познава мореплаването? — любопитно попита Стефани.

— От фигурите, издълбани в плочите. Издължени ладии със сложна система от платна, китове, айсберги, тюлени и пингвини. При това големи пингвини, с човешки ръст. На науката вече е известно, че такива животни са съществували на Антарктида, но са изчезнали преди много хилядолетия. Видях рисунките им.

— А какво се е случило с тази древна култура?

— Вероятно същото, което сполетява всички човешки цивилизации — сви рамене ученият. — Ние имаме способността да се самоунищожаваме — умишлено или поради невежество. Но резултатът е един и същ.

Дейвис се извърна към Стефани.

— Трябва да отидем във Форт Ли и да проверим дали тези неща са още там — възбудено каза той.

— Те са държавна тайна — поклати глава Скофилд. — Няма да ви пуснат да припарите до тях.

Беше прав. Но тя знаеше, че Дейвис няма да се спре пред нищо.

— Не бъдете толкова сигурен! — изръмжа съветникът.

— А сега ще разрешите ли да си легна? — надигна се професорът. — Трябва да ставам рано, защото ми предстои традиционният лов на глигани, но с лъкове и стрели. Всяка година водя в гората солидна група делегати.

— Разбира се — стана Дейвис. — Утре сутринта и ние няма да сме тук.

Стефани също се изправи.

— Вижте, съжалявам за отношението си — неочаквано промълви Скофилд. — Всъщност аз високо ценя това, което вършите.

— В такъв случай си помислете дали да ходите на лов — отвърна Стефани.

— Не мога да разочаровам участниците — поклати глава той. — Те го очакват с огромно нетърпение.

— Както решите — кимна Дейвис. — Според мен всичко ще бъде наред. Рамзи не е глупак и едва ли ще направи втори опит за покушение. Едва ли би могъл да заложи бъдещето си на карта.