Стив Бери
Наследството на Карл Велики (65)

64

Доротея открехна вратата точно навреме, за да зърне как сестра й влиза в стаята на Котън Малоун. След вечерята майка им бе разменила няколко фрази с Кристел, а после Улрих бе излязъл да изпълни заповед, за която всички се досещаха. А каква бе ролята, отредена за нея? Очевидно се очакваше да се сближи със съпруга си, тъй като им бяха отредили стая с едно-единствено, при това доста тясно легло. Тя се опита да промени ситуацията и отиде да попита съдържателя дали има други свободни стаи, но той каза „не“.

— Не е чак толкова зле — подхвърли Вернер.

— Зависи какво разбираш под „зле“ — жлъчно отвърна тя.

На практика положението беше доста забавно. И двамата се държаха като гимназисти на първа среща. От една страна, беше комично, от друга, не. Тясното помещение не й позволяваше да избегне натрапчиво познатата миризма на неговия афтършейв, тютюна му за лула и вечната му дъвка. Комбинацията от аромати й напомняше, че този човек не е част от безличното множество мъже, с които се беше забавлявала напоследък.

— Прекалено е, Вернер. И твърде бързо.

— Мисля, че нямаш кой знае какъв избор.

Той стоеше до прозореца със скръстени ръце. Тя все още беше объркана от поведението му в църквата.

— Мислиш ли, че онзи тип в храма действително щеше да ме застреля?

— Като нищо. В момента, в който гръмнах колегата му, той побесня и беше способен на всичко.

— Много лесно уби онзи човек.

— Не беше лесно, но трябваше да бъде направено — поклати глава той. — Все едно застрелях елен.

— Не съм подозирала, че си толкова смел.

— През последните няколко дни разбрах доста неща за себе си.

— Онези в църквата се държаха твърде глупаво. Мислеха само за парите, които ще получат — въздъхна Доротея. Също като жената в манастира, добави наум тя. — Нямаха никакви причини да ни се доверяват и все пак го сториха.

Устните му се превърнаха в тънка черта.

— Защо не приемеш очевидното?

— Мисля, че не е времето и мястото да обсъждаме личния си живот.

Веждите му учудено се повдигнаха.

— Точно сега му е времето. Предстои да вземем наистина важни решения.

Отчуждението през последните години се беше отразило на способността й да усеща лъжите му, дори и най-невинните. Беше го оставила да си живее живота и сега си плащаше.

— Какво искаш, Вернер?

— Същото, което и ти. Пари, власт, сигурност. Твоите права по рождение.

— Но те са мои права, а не твои!

— Интересни права, няма що. Дядо ти е бил нацист, боготворил е Хитлер.

— Не е бил нацист! — разпалено възрази тя.

— Но е помагал на злото, причинявано от нацистите. Улеснявал ги е да убиват хора.

— Това вече е прекалено!

— Ами абсурдните му арийски теории? Предполагаемият ни произход? Специалната господстваща раса, появила се от специално място? На Химлер тези глупости много му допадали. Наливали вода в мелницата на нацистката пропаганда.

В главата й се блъскаха тревожни мисли. За нещата, които й беше разказала майка й, за други, които лично беше чувала още като дете. Дядо й беше изповядвал дясна философия и категорично беше отказал да критикува Третия райх. От друга страна, баща й поддържаше тезата, че следвоенна Германия с нищо не е по-добра от онази преди войната. За него престъпленията на Хитлер бледнееха пред разделянето на страната след края на Втората световна война. Всичко това означаваше, че майка й е права. Историята на фамилията Оберхойзер наистина трябваше да бъде погребана и забравена.

— Налага се да пипаш много внимателно — прошепна Вернер.

В тона му имаше нещо обезпокояващо. Какво всъщност знаеше този човек?

— Може би ти е по-лесно да успокояваш съвестта си, като ме вземаш за глупак — подхвърли той. — Може би е извинение за съсипания ни брак.

Тя замълча, напомняйки си, че мъжът й е майстор в залагането на капани.

— Но аз не съм глупак.

— Какво знаеш за Кристел? — любопитно го погледна тя.

— Знам, че в момента е при Малоун — махна към вратата той. — Разбираш ли какво означава?

— Обясни ми.

— Кове нов съюз. Малоун е свързан с американците и точно затова майка ти се спря на него. Може да ни свърши много работа. Как иначе ще стигнем до Антарктида? В момента Кристел изпълнява нейната заповед.

Беше прав.

— Я ми кажи, Вернер, ще се радваш ли на евентуалния ми провал?

— Ако беше така, нямаше да съм тук. Просто щях да те оставя да се провалиш.

Умишлено безразличният му тон я накара да застане нащрек. Той със сигурност знаеше повече, отколкото споделяше.

С мъка потисна тръпката, която разтърси тялото й, и внезапно усети влечение към този мъж, който беше по-скоро непознат, отколкото съпруг.

— А ти какво изпита, когато уби онзи човек в хижата? — попита на свой ред той.

— Облекчение — процеди през стиснати зъби Доротея.

— Ние трябва да победим, Доротея — промълви след кратката пауза той. — Ако за тази цел се налага да си сътрудничим с майка ти и сестра ти, ще го направим. Не можем да позволим на Кристел да поеме издирването в свои ръце.

— Ти и мама работите заедно от доста време насам, нали?

— Тя страда по Георг не по-малко от нас. Той беше бъдещето на тази фамилия. Без него е заплашено цялото й съществуване. Други наследници на Оберхойзер просто няма.

Тя го погледна в очите, за да се увери, че е разбрала правилно.

— Не говориш сериозно!

— Ти си само на четирийсет и осем. Все още можеш да родиш дете.

Вернер пристъпи към нея и нежно я целуна по врата. Тя се завъртя и го зашлеви.

— Прекомерни емоции, склонност към насилие — усмихна се той. — У теб все пак има нещо човешко.

По челото й избиха капчици пот, въпреки че в стаята съвсем не беше топло. Нямаше никакво намерение да го слуша повече и се обърна към вратата. Той направи скок напред, сграбчи китката й и я завъртя към себе си.

— Няма да стане! Този път няма да ми избягаш!

— Пусни ме! — извика тя, но в гласа й се прокрадна несигурност. — Ти си отвратителен! Повръща ми се само като те гледам!

— Майка ти ясно даде да се разбере, че ако направим бебето, всичко отива за теб. — Ръцете му грубо я притеглиха. — Чуваш ли ме, жено? Всичко! Кристел не се нуждае нито от деца, нито от съпруг. Но ако и тя е получила подобна оферта? Забрави ли къде се намира в момента?

Лицето му беше на сантиметри от нейното.

— Помисли малко! В желанието си да разбере какво се е случило със съпруга й Изабел ви е настроила една срещу друга. Но най-голямото й желание е да продължи рода. Фамилията Оберхойзер притежава пари, високо положение в обществото, многобройни активи. Но й липсват наследници.

Тя се освободи от ръцете му. Прав беше. Кристел беше с Малоун. А майка й наистина не заслужава доверие. Дали не бе направила същото предложение и на сестра й?

— Ние имаме едно голямо предимство — подхвърли Вернер. — Нашето дете ще бъде законно.

Доротея изпита отвращение към себе си, но мръсникът имаше право.

— Предлагам да започваме — рече той, ухили се многозначително и я притегли към себе си.