Харлан Коубън
Само един поглед (8)

Глава 7.

Грейс се озова пред ателие „Фотомат“ точно в десет и петнайсет.

Джош Бялото мъхче го нямаше. Нещо повече: на вратата беше окачена — вероятно още от снощи — табелка „затворено“.

Грейс провери работното време, изписано отпред. Отваряха в десет. Тя зачака. В десет и двайсет пристигна първият клиент — забързана около трийсет и пет годишна жена, която прочете табелката, провери на свой ред работните часове, натисна бравата, след което въздъхна разочаровано. Грейс съчувствено сви рамене. Жената си отиде. Грейс продължи да чака.

Когато видя, че е десет и трийсет, а още не е отворено, тя разбра, че положението е сериозно. Опита отново да се свърже с Джак в офиса му. Но оттам се обади деловият му глас, записан на телефонния секретар. Тогава реши да набере телефона на Дан. Все пак снощи двамата бяха говорили. Може би Дан ще даде някаква нишка.

И тя набра служебния му телефон.

— Ало? — чу гласа му.

— Здравей, Дан. Грейс е.

— Здравей — отвърна той с някак пресилено въодушевление. — Тъкмо се канех да ти позвъня.

— Така ли?

— Къде е Джак?

— Не знам.

След кратко мълчание той поде колебливо:

— Като казваш, че не знаеш…

— Ти му се обади снощи, нали?

— Да.

— За какво говорихте?

— По принцип този следобед имаме насрочена презентация в лабораториите на „Феномитол“.

— Нещо друго?

— Какво имаш предвид под „нещо друго“?

— Просто дали сте говорили за нещо друго.

— За нищо друго не сме говорили. Всъщност какво става, Грейс?

— След това той излезе.

— Е, и?

— Оттогава не съм го виждала.

— Как така оттогава не си го виждала?

— Ами нито се върна вкъщи, нито се обади, а и нямам идея къде може да е.

— Господи! Обади ли се в полицията?

— Да.

— И?

— И нищо.

— Господи боже! Виж какво: сега потеглям и ще дойда при теб.

— Не — отсече тя. — Чувствам се наред.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Имам да свърша някои неща — обясни леко неуверено, после, като премести слушалката на другото си ухо, попита с известно смущение: — Напоследък Джак държеше ли се нормално?

— Имаш предвид — в работата?

— Имам предвид навсякъде.

— Да, Джак си беше Джак, какъвто си го знаем.

— Не забеляза ли някаква промяна у него?

— И двамата бяхме стресирани покрай делата за лекарствата, но не съм забелязал нищо твърде необичайно. Грейс, сигурна ли си, че не искаш да дойда?

В този момент някой й позвъни.

— Трябва да затварям. Дан. Някой ме търси.

— Вероятно е Джак. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Грейс провери кой я търси. Не беше Джак. Поне не неговият телефон. Тя натисна копчето за обратно набиране.

— Ало?

— Госпожо Лосън, обажда се полицай Дейли. Някаква вест от съпруга ви?

— Не.

— Звъняхме ви вкъщи.

— Навън съм.

Малка пауза.

— Къде именно?

— В града.

— Къде по-точно в града?

— Пред фотоателие „Фотомат“.

Още по-дълга пауза.

— Не искам да бъда назидателен, но не е ли странно да се намирате там, след като сте загрижена за съпруга си?

— Полицай Дейли?

— Да?

— Съществува едно ново изобретение и то се нарича клетъчен телефон. Именно по него ме намирате сега.

— Не исках да…

— Научихте ли нещо за съпруга ми?

— Именно затова ви позвъних. Моят шеф се е заел със случая. Той би искал да проведе допълнителен уточняващ разговор с вас.

— Уточняващ?

— Да.

— Това стандартна процедура ли е?

— Разбира се.

Но в отговора му имаше като че ли някаква фалшива интонация.

— Открихте ли нещо?

— Не. Имам предвид — нищо тревожно.

— Какво означава това?

— Капитан Пърлмътър и аз просто се нуждаем от малко повече информация, госпожо Лосън.

Още една клиентка на „Фотомат“, прясно боядисана в пепеляворусо жена на възрастта на Грейс, пристигна пред неработещото ателие и със свити пред очите си шепи се вгледа вътре. След което недоволно намръщена си тръгна.

— И двамата ли сте в службата сега? — попита Грейс.

— Да.

— Ще бъда при вас след три минути.

* * *

Капитан Пърлмътър попита:

— От колко време със съпруга ви живеете в града?

Бяха се сбутали в стайче, подхождащо повече на училищен портиер, отколкото на капитан от полицията. Каселтънските ченгета бяха установили седалището си в бившата градска библиотека, чиято сграда, ако и белязана от традиция и история, не се отличаваше с особен комфорт. Капитан Пърлмътър седеше зад бюрото си. Задавайки първия си въпрос, той се облегна назад с длани на корема. Полицай Дейли пък стоеше подпрян колкото се може по-нехайно на касата на вратата.

Грейс отвърна:

— От четири години.

— Харесва ли ви тук?

— Горе-долу.

— Добре — усмихна й се Пърлмътър като учител, одобряващ отговора на ученик. — Имате деца, нали?

— Да.

— На каква възраст?

— На осем и на шест.

— На осем и на шест — повтори той с някак замислена усмивка. — Много хубава възраст — вече не са мънички, но още не са и големи.

Грейс търпеливо изчакваше.

— Госпожо Лосън, случвало ли се е съпругът ви да изчезва и преди?

— Не.

— Имате ли брачни проблеми?

— Никакви.

Пърлмътър я изгледа скептично. Като че ли малко оставаше да намигне иронично.

— Всичко е наред, така ли?

Грейс не каза нищо.

— Как се срещнахте и запознахте със съпруга си?

— Моля?

— Попитах…

— Какво общо има това със случая?

— Просто искам някаква ориентация.

— Ориентация за какво? Открихте ли нещо, или не?

— Моля ви — Пърлмътър пусна една усмивка, която може би считаше за обезоръжаваща. — Налага се да уточня някои неща. За да добия представа, нали разбирате? Та къде за пръв път се срещнахте с Джак Лосън?

— Във Франция.

Той си го записа и продължи:

— Вие се занимавате с изкуство, нали, госпожо Лосън?

— Да.

— Така че сте били отвъд океана с учебна цел?

— Капитан Пърлмътър?

— Да.

— Без да искам да ви засегна, но ми се струва, че насоката на тези въпроси е странна.

Пърлмътър погледна към Дейли, после сви рамене с възможно най-невинен и безразличен вид.

— Може да сте права.

— Научихте ли нещо, или не — пак попита Грейс.

— Сигурно полицай Дейли ви е обяснил, че тъй като вашия съпруг е пълнолетен, не сме длъжни да ви съобщаваме за него всичко, до което се доберем.

— Обясни ми го.

— Добре, не мислим, че е забъркан в нещо неприятно, ако това ви тревожи.

— Откъде знаете?

— Липсват доказателства за подобно нещо.

— Което ще рече, че не сте намерили следи от кръв или нещо от този род?

— Точно така — отвърна Пърлмътър, поглеждайки отново към Дейли. — Но затова пък открихме нещо, което вероятно не ще споделим с вас.

Грейс се размърда на стола си и се опита да срещне погледа му, но той го отклони.

— Все пак много ще съм признателна, ако споделите с мен какво сте открили.

— Не е много — каза Пърлмътър. — Полицай Дейли се е обаждал в офиса на съпруга ви. Той не е там, разбира се, което съм сигурен, че вече знаете. Не се е и обаждал с някакво обяснение. Тъй че решихме да поразследваме малко повече. Неофициално, нали разбирате?

— Да. И?

— Бяхте любезна да ни дадете номера на пропуска на вашата кола. Направихме проверка в компютъра. В колко часа казахте, че вашият съпруг е излязъл снощи?

— Около десет часа.

— И сте помислили, че е отишъл до магазина за хранителни стоки?

— Не знам. Нищо не ми каза.

— Просто стана и тръгна?

— Точно така.

— И не го ли попитахте къде отива?

— Бях на горния етаж, когато чух, че колата потегля.

— Добре, ето какво искам да знам… — дланите на Пърлмътър напуснаха корема му, а столът изскърца под него при навеждането му напред. — Вие доста скоро след това сте го потърсили по клетъчния телефон. Така ли е?

— Да.

— В това, видите ли, е проблемът. Ако въобще е искал да говори с вас, защо не ви е отговорил?

Грейс разбра накъде бие Пърлмътър, който продължи:

— Мислите ли, че, да речем, е станал инцидент веднага след това? Или че някой го е отвлякъл броени минути след като е напуснал дома ви?

Грейс не се бе замисляла над това, така че можа да отговори само:

— Не знам.

— Понякога пътувате ли по Нюйоркската магистрала?

Рязката смяна на темата я стресна.

— Понякога се е случвало.

— Ходите ли до Удбъри Комънс?

— Крайградският търговски център?

— Да.

— И това се е случвало.

— Колко време, мислите, е пътят дотам?

— Половин час. Там ли е бил?

— Съмнявам се, да е бил там в час, в който всички магазини са затворени. Но е използвал пътния си пропуск на контролния пункт при пазара точно в двайсет и два часа и двайсет и шест минути. Оттам се стига до път седемнайсет, аз самият по този начин пътувам за Поконос. Така или иначе, след като е тръгнал от дома ви, той е потеглил право в тази посока. Но кой би могъл да знае накъде е поел след това? Оттам са петнадесет мили до междущатски път осемдесет, по който човек, ако пожелае, може да стигне до Калифорния.

Грейс седеше и слушаше.

— Така че да обобщим, госпожо Лосън. Вашият съпруг потегля от дома ви. Вие веднага му звъните. Той не отговаря. След около половин час той е вече в Ню Йорк. Ако сметнем, че някой го е нападнал или му се е случил инцидент, няма как да е бил отвлечен и пропускът му да е употребен в такъв кратък времеви отрязък. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Грейс го погледна в очите.

— Че съм истерична тъпанарка, напусната от съпруга си.

— В никакъв случай не твърдя подобно нещо. Искам да кажа, че на този етап просто не можем да проведем по-нататъшно разследване. Освен ако… — той се наведе още повече към нея. — Госпожо Лосън, сещате ли се за нещо, което би могло да ни помогне?

Опитвайки се да не издава смущението си, тя погледна назад. Полицай Дейли не бе помръднал от мястото си. В чантичката й се намираше копие от странната фотография. Помисли си за Джош Бялото мъхче и за затвореното ателие. Беше време да им каже.

Искрено казано, трябваше да го направи още при първото си виждане с Дейли.

— Не съм сигурна дали е от значение — започна тя, бъркайки в чантичката си, от която измъкна снимката и я подаде на Пърлмътър.

Последният извади очила, забърса стъклата им с предницата на ризата си и си ги нагласи. Дейли за пръв път се раздвижи и заобикаляйки бюрото, надникна през рамото на капитана. Междувременно тя им разказа за обстоятелствата, при които бе попаднала на въпросната фотография. Двамата полицаи я гледаха така, сякаш тя внезапно бе извадила бръснач и си бръсне главата.

Когато Грейс приключи разказа си, капитан Пърлмътър тикна пръст в снимката и попита:

— И вие сте сигурна, че това е съпругът ви?

— Мисля, че да.

— Но не сте сигурна?

— Май съм съвсем сигурна.

Той кимна така, сякаш я сметна за куку.

— А другите хора на снимката? Младото момиче със зачертаното лице?

— Не ги познавам.

— Но вашият съпруг каза, че това не е той, така ли?

— Точно така.

— Да обобщим: ако това не е той, всичко е без значение. А ако е той… — капитан Пърлмътър свали очилата си — това означава, че ви е излъгал. Така ли стоят нещата, госпожо Лосън?

В този момент мобилният й телефон запиука. Грейс го дръпна и погледна кой я търси. Беше Джак.

За миг тя се поколеба. Прииска й се да излезе навън, за да говори, но Пърлмътър и Дейли я гледаха настойчиво. Наистина при дадените обстоятелства нейното желание щеше да бъде малко неуместно. Тъй че тя натисна копчето на слушалката и долепи телефончето до ухото си.

— Джак?

— Здравей.

Звукът на неговия глас би трябвало да я изпълни с облекчение. Но не.

— Звънях ти вкъщи на домашния телефон. Къде си?

— Къде съм аз ли?

— Слушай, не мога да говоря дълго. Съжалявам, че изчезнах по този начин — явно беше усилието му да придаде на гласа си обичайно звучене, но не му се удаваше. — Нуждая се от няколко дни.

— За какво става въпрос?

— Къде си, Грейс?

— В полицейския участък.

— Обадила си се в полицията?

Погледът й срещна този на Пърлмътър. Той раздвижи към нея пръсти, сякаш казваше: „Я ми подай насам телефона.“

— Виж какво, Грейс, просто ми дай няколко дни. Аз… — тук Джак млъкна. След което добави нещо, което още повече увеличи безпокойството й: — Нуждая се от малко свобода.

— Свобода — повтори тя механично.

— Да. Малко свобода. Това е всичко. Моля те, кажи на полицията, че се извинявам. А сега трябва да тръгвам. Разбра ли? Скоро ще се върна.

— Джак?

Той не отговори.

— Обичам те — каза тя.

Но в слушалката се бе възцарила тишина.