Харлан Коубън
Само един поглед (5)

Глава 4.

Роки Конуел застъпи на пост срещу жилището на Лосън.

Опита да се намести удобно в своята Тойота Селика от 89-а, но не би могъл. Роки беше твърде едър за таратайката, плачеща за място в гробищата за автомобили. Блъсна по-силно проклетия механизъм за преместване на седалката, но тя отказа да отиде по-назад. Така че му се налагаше да се примири с това положение. Сгъна се криво-ляво и претвори очи.

Чувстваше се преуморен. Работеше на две места. Първата, постоянната му работа, беше да впечатлява постоянно полицая от надзора с усърдието си в десетчасова смяна в „Будвайзър“ в Нюарк. Втората — да седи в тази проклета кола и да държи една сграда под око — не фигурираше никъде по документи.

По едно време го стресна някакъв шум и той тутакси извади бинокъла си. По дяволите, някой току-що беше подкарал минибуса. Роки се вгледа: на волана седеше Джак Лосън. Роки остави бинокъла, запали и се подготви да го последва.

Роки се нуждаеше от втора работа, защото вопиющо се нуждаеше от пари. Лорейн, неговата бивша жена, пускаше аванси за възможно помирение. Но все още увърташе. Парите, даваше си сметка Роки, щяха да променят баланса в негова полза. Обичаше Лорейн. Искаше си я обратно на всяка цена. Все пак й дължеше някои върховни моменти. И ако трябваше за това да се скъса от работа, беше готов да заплати тази цена.

Животът на Роки Конуел невинаги бе протичал така. Беше най-добрият защитник в целите щати като играч в „Уестфийлд Хай“. В Пенсилвания лично Джо Патерно го откри и го превърна в силов защитник. Бидейки природно агресивна натура, Роки беше явление цели четири години. А две години фигурираше във водещата десетка. После „Овните от Сейнт Луис“ му предложиха място в отбора.

За известно време като че лично Господ перфектно бе планирал живота му. Роки си беше истинското му име. Родителите му го нарекли така, понеже майка му го беше родила тъкмо след като с баща му гледали филма „Роки“ през лятото на 1976 година. А с име като това си длъжен да бъдеш едър и силен. И да си винаги боеспособен. Затова и се нареди сред най-добрите професионални футболисти, известен със своята напористост. Срещата му с Лорейн беше истински нокаут, голямото преживяване от неговите младежки години. Яко си паднаха един по друг. Животът беше прекрасен.

Докато нещата не се обърнаха.

Роки беше отличен спортист за колежански отбор, но има голяма разлика между дивизията на колежанските отбори и професионалистите. В „Овните“ много харесваха неговия хъс. Харесваше им етичното му отношение. Харесваше им и това как не се щади, за да направи играта. Но не харесваха скоростта му. А в днешната игра, където тежестта пада върху пасовете и покриването, Роки не беше достатъчно добър. Или поне те така казаха. Роки обаче не се предаде. Започна да взима повече стероиди. Ставаше все по-едър, но недостатъчно голям, за да е сред първите. Успя да се уреди да играе още един сезон в по-второстепенните мачове на „Овните“. На следващата година го отрязаха.

Но мечтата му не умираше. Не можеше да позволи това да стане. Вдигаше тежести нонстоп. Яко се тъпчеше със стероиди. Постоянно взимаше анаболни добавки. Всеки спортист взима. Но отчаянието го направи доста непредпазлив. Не се тревожеше за страничните ефекти. Искаше маса. Настроението му ставаше все по-мрачно — от медикаментите, от разочарованието или по-скоро от самата комбинация.

За да свързва двата края, Роки се хвана с Федерацията по кеч. Може би помните онези свирепи срещи. За известно време те бяха истинско нещо, за което човек си заслужаваше да плати — битките бяха кървави, без забранени хватки. Роки го биваше за това. Беше едър, як и боец по природа. Имаше голяма издръжливост и знаеше как да повали съперника.

Но на хората с по-изострена чувствителност насилието на тепиха вероятно им дойде в повече. Властите в отделните щатите започнаха да забраняват боевете на федерацията. Някои от момчетата заминаха да се бият в Япония, където кечът още вървеше — според представите на Роки японската чувствителност ще да е била по-различна, — но той самият не отиде там. Продължаваше да вярва, че Националната футболна лига е по-добрата възможност за него. Просто трябваше да поработи по-здраво. Да стане още по-як, по-силен и малко по-бърз.

Минибусът на Джак Лосън излезе на шосе 17. Инструкциите на Роки бяха ясни. Да следва Лосън. Да запомня къде отива, с кого говори, всяка подробност от маршрута му, но в никакъв случай да не привлича вниманието му. Трябваше да наблюдава. Нищо повече.

Това си бяха лесно спечелени пари.

Преди две години Роки се сби в един бар. По банален повод. Някакъв тип прекалено се бе зазяпал в Лорейн. Роки го бе попитал какво толкова гледа, а момъкът му отговори да не се пеняви толкова. Знае се как стават тия работи. Само дето Роки беше тъпкан със стероиди и излезе от релси. Направо размаза копелето на плочките като кървав бифтек. После изкара три месеца в затвора и сега беше в изпитателен срок. Това беше капката, от която чашата преля за Лорейн. Нарече го неудачник и изчезна.

И сега той се опитваше да си я върне.

Роки приключи с глупостите. Мечтите умират бавно, но той вече схващаше, че няма да го бъде в НФЛ. Все пак Роки имаше талант. Можеше да стане добър треньор. Умееше да мотивира. Един негов приятел го повика в старата алма матер „Уестфийлд Хай“. Ако си изчистеше досието, Роки би могъл да стане помощник-треньор на защитниците. Лорейн можеше да започне работа там като възпитател. Това щеше да ги стабилизира.

Трябваха им малко пари да отлепят.

Роки закова Тойотата на разстояние от минибуса. Нямаше защо да се тревожи, че ще бие забелязан. Джак Лосън е дилетант. Не би се оглеждал за опашка. Така му каза шефът.

Лосън прекоси границата на щат Ню Йорк и хвана северната магистрала. Беше вече десет вечерта. Роки се поколеба дали да не се обади, но реши, че още не е време. Нямаше какво да докладва. Човекът си караше. Роки го следваше. Това му беше работата.

Започна да усеща, че краката му се схващат. Тая таратайка му беше адски тясна.

Половин час по-късно Лосън излезе на Удбъри Комънс, низ от огромни витрини на партерните етажи, които вечно са обявени за даване под наем, защото няма кой да ги наеме при тия цени. Нищо не работеше. Миниванът отби в празното платно отстрани. Роки забави. Ако го последва сега, ще бъде забелязан със сигурност.

Роки избра позиция за наблюдение, паркира сред дърветата, изключи светлините и извади бинокъла.

Джак Лосън спря минивана и Роки го видя да излиза от него. Недалеч имаше спряла друга кола. Трябва да беше на приятелката на Лосън. Странно място за романтично рандеву, но всеки си знае. Джак се огледа и после тръгна към гористата местност. Да му се не знае! Налагаше се Роки да го последва пеша.

Свали бинокъла и се измъкна от колата. От Лосън го деляха седемдесет-осемдесет метра. Не му се искаше да го доближава повече от това. Роки клекна и погледна през бинокъла още веднъж. Лосън се спря. Обърна се и…

Това пък какво беше?

Роки насочи бинокъла надясно. Видя някакъв мъж отляво на Лосън. Роки настрои бинокъла на по-голямо увеличение. Мъжът беше в работни дрехи. Беше нисък и набит, в телосложението същинско кубче. Човекът сякаш нещо премисляше. Приличаше на китаец или нещо подобно и стоеше неподвижно като камък.

Но това продължи броени секунди.

Нежно, почти като любовно докосване, китаецът вдигна ръка и я сложи на рамото на Лосън. За момент Роки си помисли дали не се е наврял в някаква педалска история. Но не беше това. Въобще не беше.

Джак Лосън тупна на земята като марионетка със срязани конци.

Роки затаи дъх. Китаецът погледна надолу към смачканата човешка фигура. Наведе се и вдигна Лосън, хвана го… да му се не знае, май за врата. Като че вдигна детска играчка или нещо такова.

По дяволите! По-добре да звънне и да съобщи за ставащото.

Без да губи време, китаецът помъкна Лосън към колата. С една ръка. Все едно че Лосън беше куфар или нещо от лози род. Роки посегна за клетъчния си телефон.

Но веднага установи, че го е забравил в колата.

Окей, Роки, напрегни се и мисли. Колата на китаеца е Хонда Акорд. С номер от Ню Джърси. Роки се опита да го запомни. Видя как китаецът отваря багажника и хвърля вътре Лосън, като че ли хвърляше вързоп пране от пералнята.

Е, човече, ами сега — какво?

Нареждането, което Роки бе получил, беше ясно: не се намесвай. Колко пъти го беше чувал! Каквото и да става, само наблюдавай. Не се намесвай.

Не знаеше какво да прави.

Трябваше ли да продължава само да следи?

Нямаше начин. Джак Лосън беше в багажника. Роки не познаваше този човек. Не знаеше и защо трябва да го следи. Беше предположил, че работодателите му са били наети да следят Лосън по обичайно баналната причина — жена му го подозира, че кръшка. От ясно по-ясно. Следиш го и събираш доказателства. Но това, което става сега?

Лосън беше нападнат. Като капак на всичко беше хвърлен в багажника от този напомпан Джаки Чан. Трябва ли Роки да продължава да си клечи и да остави всичко така? Не.

Каквото и да бе правил, докъдето и да се бе докарал, не можеше да остане безучастен при такива безобразия. Ами ако загуби следите на китаеца? Ами ако няма достатъчно въздух в багажника? Да не говорим, че може Лосън да е сериозно ранен и в този момент да умира!

Роки трябваше да направи нещо.

Дали да не се обади в полицията?

Китаецът беше затръшнал капака на багажника. Сега се насочваше към предната седалка.

Беше късно да се обажда на когото и да било. Трябваше да действа незабавно.

Роки си беше все така внушителен по ръст и тегло и як като скала. И беше професионален боец, а не цирков борец клоун. В момента нямаше оръжие, но знаеше как да се пази.

Роки се затича към колата с вик:

— Хей! Хей, ти! Спри веднага!

Китаецът — като се приближи по-близо, Роки видя, че има вид на момче — вдигна поглед. Изразът му не се промени. Само гледаше тичащия към него Роки. Не направи никакво движение. Не понечи да се качи в колата и да избяга. Чакаше търпеливо.

— Хей!

Китаецът продължаваше да стои.

Роки спря на метър от него. Очите им се срещнаха. На Роки не му хареса това, което видя. Беше ритал срещу някои истински валяци на терена. Беше срещал ненормалници, които изпитваха кеф от причиняването на болка на тепиха за кеч. Беше стоял очи в очи със завършени психари — типове, които искаха само да нараняват други хора. Това тук не беше нищо подобно. То бе като да надничаш в очите на… нещо, което не е живо. Камък може би. Някакъв безжизнен обект. В тези очи липсваше страх, липсваше милост, липсваше разум.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита китайчето.

— Видях… изкарай човека от багажника!

Момчето кимна:

— Разбира се.

И погледна към багажника. Роки стори същото. И това беше моментът, в който Ерик Ву удари.

Роки изобщо не видя удара. Ву се наведе бързо, направи въртеливо движение с бедрата си за допълнителна сила и вряза юмрука си в бъбрека на Роки. Роки беше получавал удари и преди. Беше удрян в бъбреците от мъже два пъти по-големи на ръст от този. Но нищо не го беше удряло както сега. Ударът се стовари като от ковашки чук.

Дъхът на Роки секна, но той остана на краката си. Ву пристъпи напред и втъкна нещо твърдо в черния му дроб. Нещо като шиш за барбекю. Болката го взриви.

Устата на Роки се отвори, но никакъв звук не излезе от нея. Той падна на земята. Ву се стовари до него. Последното, което Роки видя — последното нещо, което му бе отредено да види — беше лицето на Ерик Ву, спокойно и безчувствено, докато ръцете му притиснаха гръдния кош на Роки.

„Лорейн!“ — помисли си Роки.

И това беше всичко.