Харлан Коубън
Само един поглед (44)

Глава 43.

Пърлмътър седеше срещу Скот Дънкан. Намираха се в кабинета на капитана в полицейското управление. Климатикът не работеше. Десет-петнайсет униформени полицаи цял ден в помещения без климатик — направо се носеше воня.

— Така че вие напуснахте Федералната прокуратура? — каза Пърлмътър по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Точно така — отвърна Дънкан. — В момента практикувам като частно лице.

— Разбирам. И вашият клиент нае Индира Каривала, по-точно вие наехте Индира Каривала от името на своя клиент.

— Нито ще го потвърдя, нито ще го отрека.

— И няма да ми кажете дали вашият клиент е поискал Джак Лосън да бъде следен. Нито защо.

— Точно така.

Пърлмътър разпери ръце:

— Всъщност какво точно искате, господин Дънкан?

— Искам да знам какво сте научили за изчезването на Джак Лосън.

Пърлмътър се усмихна.

— Чакайте да видим какво се получава. Според вас аз би трябвало да ви кажа всичко, което знам, за убийство и изчезнало лице, което може да е замесено в престъпление, докато вие си запазвате правото да мълчите. Така ли стоят нещата?

— Не, не точно така.

— Хубаво, разяснете ми ги тогава.

— В случая не клиентът ми, а аз имам пряко отношение към случая Лосън.

— Моля?

— Госпожа Лосън ви е показала онази фотография.

— Точно така.

— Момичето със зачеркнатото лице на нея беше сестра ми.

Пърлмътър се облегна назад и леко подсвирна.

— Май ще е по-добре да започнете от началото.

— Това е дълга история.

— Иде ми да кажа, че разполагам с предостатъчно време, но не е вярно.

И като потвърждение вратата се отвори и надникна Дейли:

— На втора линия.

— Кой е?

— Шарлейн Суейн. Казва, че току-що видяла Ерик Ву при училището.

* * *

Карл Веспа гледаше картината.

Беше нарисувана от Грейс. Притежаваше осем нейни картини, но тази го вълнуваше най-много. Подозираше, че е портрет на Райън в последните му мигове. Спомените на самата Грейс от онази нощ бяха мъгливи. Тя не искаше да звучи помпозно, но това видение — портрет на млад мъж в гибелен кошмар — й се бе явило в нещо като творчески транс. Според нея й се явило в сън за онази нощ. Само в сънищата й се явявали някакви спомени.

Домът на Карл Веспа се намираше в Енгълуд, Ню Джърси. Навремето кварталът е бил буржоазен. Сега в единия край на улицата живееше Еди Мърфи. Самата къща на Веспа, някогашна собственост на Вандербилт, беше обширна и усамотена. През 1988 година по инициатива на тогавашната му жена Шарън старата сграда бе бутната и на нейно място бе построена друга, модерна за тогавашното време. С вид на куп стъклени кубове, наслагани произволно един върху друг. Беше с твърде много прозорци. Много гореща през летните месеци. Същински парник.

Но Шарън си беше отишла. При развода им не бе поискала къщата. Изобщо не бе поискала кой знае какво. Райън бе единственото нещо, което бе останало да ги свързва — дори повече след неговата смърт, отколкото приживе.

Веспа хвърли поглед към монитора за алеята. По нея се задаваше кола.

С Шарън си бяха мечтали да имат още деца, но не им бе писано. Оплодителната му способност се оказа ниска. Той, разбира се, не призна пред никого, дори подхвърли леки намеци, че вината е у Шарън. Колкото и да беше грозна мисълта, но Веспа сега вярваше, че ако бяха имали и други деца, трагедията с Райън щеше да бъде по-поносима. Проблемът при всяка трагедия е, че след нея човек трябва да продължи напред. Просто няма как иначе. Ако имаш деца, веднага го разбираш. Може да е дошъл краят на света, но сутринта трябва да станеш заради децата.

Накратко казано, за Веспа вече нямаше смисъл сутрешното ставане.

Излезе и изчака колата. Пръв слезе Крам с мобилния телефон на ухото. Последва го Уейд Лерю. Не изглеждаше уплашен. Изглеждаше странно спокоен. Крам му каза нещо, което Веспа не можа да дочуе, и се заизкачва по стълбите. А Уейд Лерю се заразхожда наоколо като отпускар.

Крам съобщи:

— Имаме проблем.

Веспа чакаше продължението, следейки с очи Уейд Лерю.

— Ричи не отговаря на радиотелефона си — доизказа се Крам.

— Къде е той на пост?

— В комби до училището.

— Къде е Грейс?

— Това не знаем.

Веспа изгледа Крам, който уточни:

— Беше три часът. Знаехме, че ще отиде да вземе Емма и Макс. Ричи трябваше да я проследи оттам нататък. Отишла е до училището — това го знаем, защото Ричи го съобщи по радиотелефона. И оттогава — нищо.

— Изпрати ли някого да погледне на място?

— Да, изпратихме Саймън да провери за комбито.

— И?

— Там си е. Паркирано на същото място. Но сега наоколо има ченгета.

— А децата?

— Още не знаем. На Саймън му се струва, че ги вижда в училищния двор. Но не смее да се приближи заради ченгетата наоколо.

— Трябва да намерим Грейс.

Крам сви рамене.

— Какво? — попита Веспа.

— Мисля, че направихте грешка. Това е.

И двамата замълчаха. Стояха и гледаха Уейд Лерю. Той се разхождаше с цигара в ръка. От най-високата част на парковия двор се разкриваше величествена гледка към моста Джордж Уошингтън, отвъд който се виждаха очертанията на Манхатън. Оттам Веспа и Крам бяха наблюдавали заедно кълбата дим, когато двете кули бяха сринати. Веспа познаваше Крам от трийсет и осем години. Крам беше най-добър с хладното и огнестрелното оръжие от всички, които Веспа бе виждал. Хората се плашеха само от погледа му. И най-закоравелите и жестоки психопати започваха да молят за пощада още преди да ги е докоснал.

Сега, както се бяха загледали в Уейд Лерю, Веспа попита:

— Каза ли му нещо?

Крам поклати глава:

— Нито дума.

— Изглежда съвсем спокоен.

Крам не каза нищо и остана на мястото си, докато Веспа тръгна към Лерю, спря се на десетина крачки от него и каза:

— Искали сте да се видим.

Лерю продължи да гледа към моста.

— Хубав изглед.

— Не сте дошли да му се наслаждавате.

Лерю вдигна рамене:

— Да, но нищо не ми пречи.

Веспа изчака малко. Лерю продължи да стои с гръб към него.

— Вие си признахте и се разкаяхте.

— Да.

— Бяхте ли искрен?

— Навремето? Не.

— Какво означава това „навремето“?

— Искате да знаете дали аз стрелях два пъти онази нощ. Защо? — извърна се Лерю най-сетне и го погледна в очите.

— Искам да знам дали вие убихте момчето ми.

— Така или иначе, не съм го застрелял.

— Знаете какво имам предвид.

— Може ли да ви попитам нещо?

Веспа го погледна очаквателно.

— Всичко това заради себе си ли го правите? Или заради вашия син?

Веспа се замисли.

— Не е заради мен.

— Тогава заради сина ви?

— Той е мъртъв. За него е все едно.

— Заради кого тогава?

— Няма значение.

— За мен има значение. Ако не е заради вас или заради сина ви, защо все още жадувате за отмъщение?

— Необходимо е.

Лерю кимна.

— Светът се нуждае от равновесие — продължи Веспа.

— Ин и ян?

— Нещо такова. Умряха осемнайсет души. Някой трябва да плати.

— Или ще се наруши световното равновесие?

— Да.

Лерю извади пакет цигари и предложи на Веспа. Веспа отказа с поклащане на главата.

— Вие ли стреляхте през онази нощ? — попита той.

— Да.

И тогава Веспа се взриви. Такъв му беше темпераментът: от пълно спокойствие избухваше в необуздана ярост. Адреналинът му скачаше като термометърен живак в анимационно филмче. Така и сега — той сви юмрук и го заби в лицето на Лерю. Лерю се просна по гръб. После се надигна с разкървавен нос и се усмихна:

— Сега постигна ли се равновесие?

Дишайки тежко, Веспа отвърна:

— Това е само началото.

— Ин и ян — каза Лерю. — Харесва ми тази теория. — И като избърса с ръкав носа си, продължи: — Въпросът е: дали този равновесен принцип важи от поколение на поколение?

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?

Лерю пак се усмихна. И зъбите му бяха в кръв.

— Мисля, че знаете какво искам да кажа.

— А вие знаете, че ще ви убия.

— Защото съм сторил нещо лошо и трябва да си платя?

— Да.

Лерю стана на крака.

— Ами вие, господин Веспа?

Веспа продължаваше да свива юмруци, но адреналинът му вече спадаше.

— И вие сте вършили лоши неща. Платихте ли си за тях, или вашият син плати?

Веспа го удари с все сила в корема. Лерю се преви одве, Веспа го блъсна в главата. Лерю пак се просна на земята, а Веспа го срита в главата. Лицето му беше цялото в кръв, но Лерю продължаваше да се смее. Сълзи се стичаха по лицето на Веспа, не на Лерю.

— На какво се смеете?

— И аз бях като вас: жадувах за отмъщение.

— За какво?

— За това, че попаднах в затвора.

— Вината си беше ваша.

Лерю отново се надигна.

— И да, и не.

Веспа отстъпи крачка назад и се обърна. Крам стоеше спокойно и наблюдаваше ставащото.

— Казали сте, че искате да говорите с мен.

— Мога да почакам, докато приключите да ме бъхтите.

— Кажете какво сте искали да ми съобщите.

Лерю седна и избърса устата си. Видът на кръвта по ръката му сякаш го изпълни с щастие.

— И аз мечтаех за отмъщение. Не можете да си представите колко много. Но сега, днес, когато излязох от затвора и съм свободен, не го искам вече. Прекарах вътре петнайсет години. Обаче присъдата ми свърши. А вашата няма да свърши никога, нали, господин Веспа?

— Какво искате?

Лерю се изправи, приближи се до Веспа и изрече с кротък, почти гальовен глас:

— Вие толкова много страдате. Искам да узнаете всичко, господин Веспа. Искам да научите истината. Това трябва да свърши. Още днес. По един или друг начин. Искам да изживея живота си, без да се озъртам. Така че ще ви кажа онова, което знам. Ще ви кажа всичко. И после вие решете как да постъпите.

— Нали потвърдихте, че вие сте стреляли.

— Помните ли лейтенант Гордън Маккензи?

Въпросът изненада Веспа.

— Офицерът от охраната? Разбира се.

— Той ме посети в затвора.

— Кога?

— Преди три месена.

— Защо?

Лерю се усмихна.

— В името на все същото равновесие. В името на справедливостта. Нарекохме това ин и ян. Маккензи го нарече Господ.

— Не разбирам.

— Гордън Маккензи умираше — Лерю сложи длан на рамото на Веспа. — И преди да си тръгне от този свят, реши да изповяда греховете си.