Харлан Коубън
Само един поглед (25)

Глава 24.

Пърлмътър си даде сметка, че нямат законно право да отворят колата на Роки Конуел.

Той попита Дейли:

— Дибартола на служба ли е днес?

— Не.

— Обади се на съпругата на Роки Конуел. Попитай я дали има някакви резервни ключове за колата. Кажи й, че сме я намерили и че искаме позволението й да я претърсим.

— Тя му е бивша съпруга. Ще важи ли позволението й?

— За този случай — да.

Това не им отне много време. Жената се оказа готова да съдейства. Отидоха до апартамента й на Мейпъл Стрийт и Дейли се качи да вземе ключовете. След пет минути бяха пак на паркинга.

Обективно погледнато, оставена тук кола не бе причина за подозрения. Тъкмо обратното. Хората паркираха колите си на това място, което беше отправна точка за много дестинации. Един автобус откарваше желаещите до сърцето на Манхатън. Друг отиваше на север близо до Джордж Уошингтън Бридж. Имаше автобуси до трите близки международни летища — Кенеди, Да Гуардиа, Нюарк Либърти, откъдето човек можеше да отлети навсякъде по света. Така че намирането на колата на Роки Конуел тук не представляваше само по себе си нещо необичайно.

Поне на пръв поглед.

Поне за Пепе и Пашаян, двамата полицаи, които пазеха колата. А дори и за Дейли. Личеше по безучастните им лица — не очакваха оттук да изскочи следа.

Пърлмътър загледа колата, а Пепе подхвърли:

— Капитане, дали да не разпитаме продавачи на билети. Може някой от тях да е продал билет на Конуел и да си го спомни.

— Не вярвам — отвърна Пърлмътър.

Доловили особена нотка в гласа на началника си, тримата глади мъже се спогледаха. Пърлмътър нищо не обясни.

Колата на Конуел беше Тойота Селика. Малка кола стар модел. Но големината и възрастта й нямаха значение. Нито пък имаше значение това, че металните части бяха разядени от ръжда, че тасовете на две от колелата липсваха, а другите е бяха така мръсни, че не личеше къде свършва металът и къде започва гумата. Не това занимаваше Пърлмътър.

Той се бе загледал в задницата на колата с мисъл за онези малки градчета от хорър филмите, където стават странни неща, пък и местните жители започват да се държат странно, тайнствени убийства следват едно подир друго, а местният доблестен шериф е безсилен да направи каквото и да било. Точно това си мислеше Пърлмътър, защото отзад, откъм багажника, колата бе клекнала.

Съвсем явно клекнала.

И обяснението беше едно-единствено: в багажника има нещо тежко.

Разбира се, то можеше да е какво ли не. Роки Конуел е бил футболист. Вероятно е помпал мускули. Може би е сложил вътре гири, за да ги откара в апартамента на Мейпъл Стрийт, където живееше бившата му жена. Тя май беше угрижена за него. Били в процес на сдобряване. Така че с оглед на връщането си при нея Конуел може да бе натъпкал в багажника на колата всевъзможни свои вещи.

Подрънквайки с ключовете, Пърлмътър се приближи до Тойотата. Дейли, Пепе и Пашаян останаха зад него. Той се спря и подуши въздуха. Не долови нищо. Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. После вдигна капака. И сега вече лъхна мирис, чийто произход беше несъмнен.

В багажника беше натъпкано нещо като сгънат матрак. Освободено от натиска на капака, то отскочи нагоре и навън като пружинено човече в кутия. В паважа се удари глава и Пърлмътър инстинктивно отскочи назад.

Но ударът не беше от значение. Роки Конуел и без това си беше мъртъв.