Харлан Коубън
Само един поглед (27)

Глава 26.

Пърлмътър съобщи новините на Лорейн Конуел по възможно най-деликатен начин.

Полицейското поприще много пъти му бе налагало да става вестител на лоши новини. Обикновено те се отнасяха за автопроизшествия на път № 4 или Гарлън Стейт Паркуей. Лорейн първо избухна в ридания, но после застина вцепенена. Реакциите при внезапно нещастие са различни. Един проумява веднага ужасната истина — че няма никога вече да види близък обичан човек. Това е удар — краката му се подкосяват, сърцето му ще се пръсне. Друг не може да понесе такъв внезапен потрес и като самозащита чрез отрицание отказва да приеме на първо време кошмара на случилото се. При трети се проявяват и двете реакции една подир друга.

Лорейн Конуел седеше като парализирана. Само устните й потреперваха. Очите й бяха вече сухи. Изглеждаше смалена и самотна и Пърлмътър почувства спонтанен порив да я прегърне и да я притисне до рамото си.

— Ние с Роки — промълви тя — се канехме пак да се съберем.

Пърлмътър кимна.

— Знаете ли — продължи Лорейн, вдигайки към него виолетови очи, — вината беше моя. Аз го натирих, а не трябваше. Той беше толкова различен, когато се срещнахме. Имаше мечти. Беше сигурен в себе си. Обаче отпадна от спорта и това го съсипа, а аз не проявих разбиране.

Пърлмътър пак кимна. Искаше му се да й помогне, да поостане с нея, но наистина не разполагаше с време да слуша пълен животопис. Трябваше да й зададе определени въпроси и да си тръгне.

— Имаше ли някой, който да желае злото на Роки? Имаше ли врагове или нещо от този род?

Тя поклати глава.

— Не. Никакви.

— Бил е в затвора.

— Да. Беше глупаво. Сби се в някакъв бар и не можа да се овладее.

Пърлмътър погледна към Дейли. Те вече бяха събрани сведения за въпросния побой с оглед на възможността жертвата да е отмъстила. Но беше малко вероятно.

— Роки работеше ли?

— Да.

— Къде?

— В бирената фабрика „Будвайзър“ в Нюарк, дето е близо до летището.

— Вчера сте били в нашето управление — каза Пърлмътър.

Тя кимна, загледана право пред себе си.

— Говорили сте с офицер Дибартола.

— Да, той беше много любезен.

— Казали сте му, че Роки не се е прибрал след работа.

Тя пак кимна.

— Било е рано сутринта. Казали сте, че предната нощ е работил.

— Точно така.

— Това значи ли нощна смяна във фабриката?

— Не. Имаше нещо като втора, допълнителна работа.

— В какво се състоеше тя?

— Работодателка му беше някаква жена. Роки не говореше много за това. Май разнасяше някакви призовки.

— Знаете ли името на жената?

— Беше едно непроизносимо чуждестранно име.

Пърлмътър обаче без затруднение изрече:

— Индира Каривала?

— Точно така — погледна го Лорейн Конуел. — Познавате ли я?

Да, той я познаваше. Доста време беше минало оттогава, но я познаваше много добре.

* * *

Грейс подаде на Скот Дънкан фотографията, но сега вече цялата, с всички петима, фигуриращи на нея, а не само частта, която беше пуснала в интернет. Вперил поглед в сестра си, той прокара пръст през лицето й. Грейс отвърна очи.

Бяха в дома й, седнали в кухнята. Бяха говорили около половин час.

— И сте попаднали на това преди два дни? — попита Скот Дънкан.

— Да.

— И съпругът ви е този, така ли? — посочи той Джак.

— Да.

— И той избяга?

— Изчезна, а не избяга — поправи го тя.

— Мислите, че е бил отвлечен?

— Не знам какво точно е станало с него. Знам само, че е в беда.

Все така вперил поглед в старата фотография. Скот Дънкан продължи да пита:

— Защото ви го е намекнал, споменавайки, че се нуждае от свобода?

— Господин Дънкан, бих искала да разбера как попаднахте на снимката и как ме намерихте.

— Вие сте я разпространили чрез спам. Един човек я е видял и ме уведоми. Аз от своя страна открих източника и упражних известен натиск.

— Затова ли не получихме нито един отговор?

Дънкан кимна утвърдително.

— Исках пръв да говоря с вас.

— Казах ви всичко, което знам. Тъкмо се бях запътила да разпитам младежа във „Фотомат“, когато се появихте вие.

— Ние ще го разпитаме, нямайте грижа.

Той продължаваше да не откъсва очи от снимката. Грейс му бе казала всичко, което знаеше, а той не й каза нищо, с изключение на това, че жената от фотографията е сестра му. Грейс посочи задрасканото лице и помоли:

— Кажете ми за нея.

— Името й беше Джери. Говори ли ви нещо?

— Съжалявам, не.

— Вашият съпруг никога ли не го е споменавал? Джери Дънкан.

— Не, доколкото си спомням. А защо „беше“?

— Кое защо?

— Казахте „беше“. „Името й беше Джери.“

Скот Дънкан кимна:

— Тя умря при пожар на двайсет и една годишна възраст. В спалнята си.

Грейс се смрази.

— Учеше в „Тъфтс“, нали?

— Да. Откъде знаете?

Сега вече й се изясни защо лицето на момичето й се бе сторило познато. От снимките във вестниците навремето. Тогава Грейс бе още в период на възстановяване и разполагаше с предостатъчно време да чете цялата преса.

— Спомням си, че четох. Не ставаше ли въпрос за злополука? Късо съединение или нещо от този род?

— Така си мислех и аз. Допреди три месеца.

— Защо, какво е станало?

— Заловиха човек, който се подвизава под името Монте Сканлън. Наемен убиец. Той е направил така, че да изглежда като злополука.

Грейс се помъчи да осмисли това.

— Тоест вие сте го научили едва преди три месеца?

— Да.

— Проведе ли се разследване?

— Все още го провеждам. Но твърде дълго време е минало и нямам много-много за какво да се хвана. Открих, че по онова време Джери е ходела с някакво местно момче на име Шейн Олуърт. Това говорили ви нещо?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Та той е имал досие, не е било нищо кой знае колко сериозно. По него тръгнах да го търся.

— И?

— Изчезнал е.

— Изчезнал?

— Никаква следа от него. Нито работна, нито данъчна, нито осигурителна.

— От колко време?

— От колко време е изчезнал ли?

— Да.

— Стигнах до десет години назад: нищо — Дънкан бръкна в джоба на сакото си, извади оттам друга снимка и я подаде на Грейс. — Разпознавате ли го?

Грейс се вгледа — нямаше съмнение: това беше другият младеж от нейната фотография. Тя вдигна въпросителен поглед към Дънкан.

— И озадачаващо, и зловещо, нали? — подхвърли той.

— Къде я намерихте? — попита тя.

— Даде ми я майката на Шейн Олуърт. Тя твърди, че синът й живее в някакъв малък град в Мексико. Че бил мисионер или нещо от този род и затова името му не фигурирало никъде. Шейн има и брат, който живее в Сейнт Луис. По професия психолог. Той казва същото като майката.

— Но вие не им вярвате.

— А вие?

Грейс сложи тайнствената фотография на масата и каза:

— Така че са ни известни трима души от тази снимка: сестра ви, която е била убита, нейният приятел Шейн Олуърт, който е изчезнал, и моят съпруг, който също изчезна веднага след като видя тази фотография. Правилно ли обобщих?

— Съвсем правилно.

— Какво друго каза майката?

— Че Шейн трудно можело да бъде открит, защото се намирал в амазонската джунгла.

— Амазонската джунгла? В Мексико?

— Географските й познания явно са доста объркани.

Грейс посочи снимката:

— Така че остават другите две жени. Някаква индикация кои може да са те?

— Не, не още. За червенокосата все нещо може скоро да разберем. Но за онзи с гръб към фотоапарата — едва ли.

— Нещо друго да сте научили?

— Нищо особено. Поисках ексхумация на тялото на Джери. Това ми отне известно време. Сега се извършва обстойна аутопсия, но надеждата да научим нещо не е голяма.

Грейс сложи длани на масата.

— Смятате ли, че между съпруга ми и смъртта на сестра ви има някаква връзка?

— Уместен въпрос — отвърна Дънкан.

Тя го изчака да продължи.

— Някаква връзка — може би. Но не мисля, че той я е убил, ако това ме питате. Преди много време с всички тях се е случило нещо. Не знам какво. Сестра ми загина в пожар. Мъжът ви е потърсил спасение отвъд океана. Казахте, че във Франция, нали?

— Да.

— И Шейн Олуърт е избягал. Всичко това трябва да е някак свързано.

— Зълва ми май знае нещо.

Скот Дънкан кимна:

— Споменахте, че тя е адвокат.

— Да. При „Бъртън и Кримстайн“.

— Това не е добре. Познавам Хестър Кримстайн. Ако тя откаже да ни съобщи нещо, почти нямам как да я притисна.

— Така че сега какво да правим?

— Ще продължим да изтръскваме чувала.

— Да изтръскваме чувала?

Дънкан кимна.

— Изтръскването на чувала е единственият начин да отбележим напредък.

— Тогава нека първо поизтръскаме Джош във „Фотомат“ — предложи Грейс. — Нали той ми даде фотографията.

Дънкан се надигна.

— Става за начало.

— Сега там ли отивате?

— Да.

— Бих искала да дойда с вас.

— Да тръгваме тогава.

* * *

— Все още живея и дишам, капитан Пърлмътър. На какво дължа удоволствието?

Индира Каривала беше дребна и съсухрена. Тъмната й кожа, която бе започнала да загрубява, както и името й подсказваха достатъчно ясно факта, че е родом от Индия, по-точно беше от Бомбай. Все още интересна жена, тя обаче не бе вече някогашната екзотична прелъстителка.

— Доста време мина — каза Пърлмътър.

— Да — съгласи се тя и устните й едва се разтегнаха в усмивка, загубила предишната си ослепителност. — Но предпочитам да не ровим в миналото.

— Аз също.

Когато Пърлмътър започна работа в Каселтън, първият му партньор по служба бе ветеран на име Стив Гьодърт, оставаше му една година до пенсия и беше голям пич. Между двамата се установиха истински приятелски отношения. Гьодърт имаше три пораснали деца и жена на име Сюзан. Пърлмътър не знаеше как той бе срещнал Индира, но те завъртяха любов и Сюзан откри този факт. Последва бърз и бурен развод.

След като адвокатите го опоскаха, Гьодърт остана без пари. И започна работа като частен детектив, но със специфична насоченост: изневери. Поне според неговите думи. За Пърлмътър това си беше мошеничество — подвеждане и вкарване в клопка по най-подъл начин. Гьодърт използваше Индира като стръв. Тя се завърташе около даден съпруг, прелъстяваше го, а Гьодърт правеше снимки. Пърлмътър му каза да прекрати. Верността не е игра, недостойно е хората да бъдат подлагани на подобни изпитания.

Гьодърт вероятно осъзнаваше, че не е редно. Започна да пие все повече. Накрая и той използва оръжието си вкъщи не за самоотбрана. Индира заряза заниманията си и пое детективската агенция, като запази на вратата името на Гьодърт.

— Да, наистина много време изтече — промълви тя сега.

— Обичаше ли го?

— Не е твоя работа.

— Ти разби живота му.

— Наистина ли мислиш, че мога да упражня чак такова влияние върху мъж? — тя се позавъртя на стола си. — Какво мога да направя за теб, капитан Пърлмътър?

— Имаш служител на име Роки Конуел.

Тя не отвърна нищо.

— Знам, че работи нелегално за теб, но това не ме интересува.

Индира продължаваше да мълчи. Тогава той шляпна на бюрото й полароидна снимка с трупа на Конуел. Тя го погледна и само възкликна:

— Господи боже!

Пърлмътър изчака, но тя не каза нищо повече.

— Жена му твърди, че е работел за теб.

Тя кимна.

— Какво правеше?

— Нощни обиколки.

— И каква беше по-точно дейността му по време на тези нощни обиколки?

— Най-вече възвръщане на дължими пари или собственост. От време на време издирваше свидетели.

— Какво друго?

Тя мълчеше.

— В колата му имаше някои неща — продължи Пърлмътър. — Намерихме камера с телеобектив за далечни разстояния, както и бинокъл.

— Е, и?

— Не значи ли това, че се е занимавал с наблюдение и проследяване?

Тя го погледна с насълзени очи:

— Мислиш, че е бил убит по време на работа?

— Това е логичният извод, но не мога да бъда сигурен, докато не ми кажеш какво точно е правил.

Индира зарея поглед и се размърда на стола си.

— Той изпълняваше ли някаква задача по-миналата нощ?

— Да.

— И каква беше тази задача?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Имам клиенти. Те имат права. Знаеш правилата, Стю.

— Ти не си адвокат.

— Не, но може би работя за такъв.

— Искаш да кажеш, че този случай е бил свързан с адвокатска поръчка?

— Нищо не съм казала.

— Не би ли искала пак да погледнеш фотографията?

Тя се подсмихна.

— Мислиш, че това ще ми развърже езика? — но все пак отново погледна снимката и отбеляза: — Не виждам никаква кръв.

— Защото нямаше кръв.

— Не е ли застрелян?

— Не. Нито е намушкан с нож.

— Как е убит тогава? — попита Индира с объркан вид.

— Още не знам. От аутопсията ще се разбере. Но засега имам едно предположение. Искаш ли да го чуеш?

Тя не искаше. Но кимна.

— Умрял е от задушаване.

— Тоест е бил удушен?

— Съмнително е. Няма следи по шията.

Тя се навъси:

— Роки беше едър и силен като бивол. Трябва да е било отрова или нещо такова.

— Не мисля. Патологът каза, че има значително увреждане на ларинкса. Казано по друг начин, дихателната му тръба е размазана.

— Тоест все пак е бил удушен?

— Не знаем.

— Беше твърде силен, за да го допусне — пак подчерта тя.

— Кого следеше? — попита Пърлмътър.

— Трябва да звънна по телефона. Би ли почакал в приемната.

Не се наложи да чака дълго. След малко Индира излезе и каза с категоричен тон:

— Съжалявам, но не мога да ти кажа.

— Нареждане на адвоката?

— Не мога да ти кажа.

— Ще се върна със съдебно разпореждане.

— Късмет — пожела му тя и си влезе.

Пърлмътър си помисли, че може би дори бе искрена.