Харлан Коубън
Само един поглед (40)

Глава 39.

На Грейс не й се оставаше на пресконференцията.

Сред всички тези скърбящи хора… не обичаше думата „аура“, но просто усещаше помещението изпълнено с лоша аура. Измъчените им очи се взираха в нея с осезаем копнеж. Грейс ги разбираше. Тя вече не беше връзката с изгубените им деца, защото твърде много време бе изминало, а беше оцелялата. Ето я тук, жива и дишаща, докато техните деца гниеха в гроба. Външно отношението им все още се усещаше като умилително, но Грейс долавяше подмолния им гняв заради тази несправедливост. Тя беше оцеляла, техните деца — не. Времето не лекуваше тази рана. Сега, когато имаше собствени деца, Грейс разбираше всичко толкова ясно, както не би могла преди петнайсет години.

Тъкмо се канеше да се измъкне през задната врата, когато една ръка я улови за китката. Обърна се и видя, че е Карл Веспа, който я попита:

— Къде отиваш?

— Вкъщи.

— Ще те откарам.

— Няма нищо. Ще взема такси.

Пръстите за миг стиснаха по-силно китката й и за втори път Грейс видя в очите му нещо като експлозия.

— Остани — каза той.

Това не беше молба. Лицето му изразяваше странно спокойствие. Прекалено голямо спокойствие. Държането му, толкова различно от това на околните, отново я уплаши. На този ли човек тя се осланяше да опази децата й?

Седна до него и се загледа как Сандра Ковал и Уейд Лерю отиват към подиума. Сандра доближи микрофона и започна със стандартните клишета за опрощението, новото начало и реабилитацията. Грейс огледа присъстващите. Някои плачеха, други свиваха устни, трети просто трепереха.

Не и Карл Веспа. Сложил крак връз крак и облегнат назад, той следеше процедурата с хладнокръвно лице, което я изплаши повече, отколкото ако бе гневно навъсено. На петата минута от изложението на Сандра Ковал Веспа погледна Грейс. Видя, че тя го наблюдава, и направи нещо, от което я полазиха тръпки. Намигна й. После й каза шепнешком:

— Хайде да излезем.

Сандра говореше, а Карл Веспа се надигна и следван от Грейс, се запъти към изхода. Главите на присъстващите се извърнаха към тях, настъпи гробна тишина. В асансьора и двамата запазиха мълчание. Лимузината беше паркирана точно срещу изхода. Зад волана й седеше едрият здравеняк.

— Къде е Крам? — попита Грейс.

— По задачи — отвърна Веспа с полуусмивка. — Разкажи ми за срещата си с госпожа Ковал.

Грейс му предаде разговора със зълва си. Докато тя говореше, Веспа слушаше мълчаливо, гледаше през прозореца, почуквайки с показалец брадичката си. Когато Грейс приключи, той попита:

— Това ли беше?

— Да.

— Сигурна ли си?

Не й хареса оживлението в тона му.

— А какво ще кажеш — продължи Веспа — за твоя неотдавнашен… — и погледна нагоре, сякаш търсеше подходящата дума: — посетител?

— Скот Дънкан?

— Вероятно знаеш, че Скот Дънкан работи във Федералната прокуратура.

— Работил е — поправи го тя.

— Да, работил е — повтори той със спокоен глас. — Какво иска от теб?

— Вече ти казах.

— Нима? — той се понамести на седалката, но не се обърна към нея. — Всичко ли ми каза?

— Какво ще рече това?

— Просто питам. Този господин Дънкан единственият ли посетител беше напоследък?

Не й се нравеше насоката на разговора. Той я объркваше.

— За никакъв друг посетител ли няма да ми съобщиш?

Тя искаше да види лицето му, за да си обясни какво стана, но той се бе извърнал на другата страна. За какво ли намекваше? Тя бързо превъртя през паметта си последните няколко дни…

Джими Екс?

Възможно ли е Карл Веспа някак да е разбрал за отбиването на Джими при нея след концерта? Разбира се, че е възможно. Щом беше открил Джими, може би е натоварил някого да го следи. В такъв случай как трябваше да постъпи тя? Но може и да не знаеше за Джими и ако сега тя си отвори устата, да предизвика още по-големи неприятности.

Бъди уклончива, си каза. Виж накъде вървят нещата.

— Знам, че помолих за помощта ти — каза непринудено. — Но мисля, че сега вече трябва да се оправям сама.

Веспа най-после се обърна и я погледна.

— Наистина ли? И защо така. Грейс?

— Истината ли?

— Препоръчително е.

— Ти ме плашиш.

— Мислиш, че ще ти причиня нещо лошо?

— Не.

— Тогава?

— Просто си мислех, че ще е по-добре…

— Какво му каза за мен?

Този въпрос я свари неподготвена.

— На Скот Дънкан ли?

— Има ли някой друг, на когото да си говорила за мен?

— Какво? Не.

— И така, какво каза на Скот Дънкан за мен?

— Нищо — замисли се Грейс. — Пък и какво бих могла да му кажа?

— Правилно — той кимна по-скоро на себе си, отколкото на Грейс. — Но още не си споделила каква беше целта на визитата на господин Дънкан при теб. Много бих искал да разбера подробностите.

Тя не искаше да споделя, изобщо не искаше неговата намеса, но не виждаше и начин да избегне това.

— Отнасяше се за сестра му.

— Какво за сестра му?

— Нали си спомняш момичето със зачертаното лице на снимката?

— Да.

— Казвала се е Джери Дънкан. Това е сестра му.

Веспа смръщи вежди.

— И поради тази причина ли дойде при теб?

— Да.

— Защото сестра му е на фотографията?

— Да.

Той се облегна назад.

— И какво се е случило със сестра му?

— Умряла е при пожар преди петнайсет години.

И тогава Веспа изненада Грейс. Той не зададе по-нататъшни въпроси, нито поиска някакво разяснение. Просто се обърна и се загледа през прозореца. Колата вече навлизаше в алеята пред къщата й, а той не бе отронил и дума. Грейс понечи да отвори вратата на колата, за да слезе, но някаква предпазна система — ползваше подобна, когато децата бяха мънички — възпрепятстваше отварянето й отвътре, така че се наложи шофьорът здравеняк да слезе и да я отвори отвън. На Грейс й се искаше да попита Карл Веспа какво смята да предприеме оттук нататък и дали ще я остави да се оправя сама, но нещо в позата му я възпря.

Грешка беше да го моли за помощ. А желанието й да се; откаже от помощта му и вече да се оправя сама можеше да задълбочи проблемите.

— Ще задържа на постовете хората си, докато вземеш децата от училище — изрече той, без да я поглежда. — После те оставям сама.

— Благодаря.

— Грейс?

Тя го погледна.

— Не е желателно да ме лъжеш, когато и да било.

Гласът му беше леден. Грейс мъчително преглътна. Искаше й се да възрази, да му каже, че не го е лъгала, но й се стори, че това ще прозвучи по-скоро като оправдание. Така че се ограничи само да кимне.

Не си казаха довиждане. Грейс закуцука към къщата си сама.

Какво да прави оттук нататък? Зълва й го каза ясно: да пази децата. Ако Грейс бе на мястото на Джак щеше да каже същото: не мисли за мен, пази децата. Мисли за сигурността на децата.

Така че, независимо дали й харесва или не, се налагаше да изостави ролята на спасител. Джак щеше да бъде оставен на съдбата.

Сега трябва да стегне багаж. После ще изчака да стане три часът, когато уроците приключват, след което ще вземе децата и ще ги откара в Пенсилвания. Там ще намери хотел, в който не се плаща с кредитна карта. Или къща под наем. Каквото и да е. И ще се обади на полицията, може би дори лично на Пърлмътър. Ще го уведоми за всичко. Но най-напред — сигурността на децата. Веднъж да ги качи в колата и да заминат, всичко те се оправи.

Стигна до входната врата. На стълбите видя някакъв пакет. Тя се наведе и го вдигна. Беше с щемпел на пощата в Ню Хампшир. Обратен адрес: Боби Дод, Старчески дом „Сияйна звезда“.

Нещата на Боб Дод.