Харлан Коубън
Само един поглед (28)

Глава 27.

Грейс и Скот Дънкан отидоха във „Фотомат“.

Сърцето на Грейс подскочи, когато при влизането им в студиото се оказа, че Бялото мъхче го няма. Налице беше заместник-управителят Брус. Скот Дънкан му показа значката си и го попита къде е Джош.

— Отиде да обядва — отвърна Брус.

— Да знаете къде?

— Обикновено ходи в „Тако Бел“. През една пресечка оттук.

Грейс знаеше къде е заведението и се втурна натам, следвана от Скот Дънкан. Още щом влязоха вътре, посрещнати от убийствена воня на свинска мас, тя забеляза Джош. Той също я видя и опули изненадано очи. Скот Дънкан я попита:

— Това ли е момчето?

Грейс кимна.

Джош седеше сам с наведена глава и паднала напред коса. Лицето му — очевидно не сменяше израза — беше навъсено. Той забиваше зъби в такото си с такава ярост, сякаш то не зачиташе любимата му гръндж група. Слушалките си бяха по местата, част от жицата им беше паднала в мексиканската храна. Без да смята себе си за старомодна, Грейс бе убедена, че по цял ден да се вкарва такъв вид музика директно в мозъка не може да е здравословно.

Джош още повече наведе глава, преструвайки се, че не ги е забелязал. Докато се приближаваха към него. Грейс продължаваше да го гледа. Изглеждаше толкова млад и трогателен в своята самота. Тя си помисли за надеждите и мечтите му и как ли вече е отчаян от житейските разочарования. Помисли и за своя мъничък Макс — как ли би се чувствала, ако го види да кривне по същия път.

Двамата с Дънкан спряха пред масата му. Той отхапа още една хапка и бавно вдигна поглед към тях. Музиката, която се носеше от слушалките му, беше толкова ситна, че Грейс успя да дочуе и текста. Нещо за курви и педали. Скот пое инициативата:

— Позна ли тази госпожа?

Джош вдигна рамене, но все пак намали звука.

— Махни слушалките — каза Скот. — Веднага.

Макар и без да бърза, Джош го направи.

— Попитах те дали познаваш тази госпожа — натърти Скот.

Джош хвърли поглед към Грейс.

— Мисля, че да.

— И откъде я познаваш?

— От работата.

— Работиш във „Фотомат“, нали?

— Да.

— А госпожа Лосън е ваш клиент.

— Нали това казах.

— Спомняш ли си кога за последен път тя идва във фотото?

— Не.

— Помисли си.

Джош сви рамене.

— Дали не е било преди два дни? — продължи Скот.

— Може.

Скот Дънкан му подаде плика от „Фотомат“.

— Ти си проявил тази лента, нали?

— Щом казвате.

— Не, питам те. Погледни плика.

Джош погледна. Грейс мълчеше. Момчето не бе попитало нито кой е Дънкан, нито какво искат от него. Това я учуди.

— Да, аз проявих този филм.

Дънкан извади фотографията със сестра си и я сложи на масата.

— Ти ли сложи тази снимка в плика на госпожа Лосън?

— Не — отвърна Джош.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Грейс беше наясно, че той лъже, и се обади за пръв път:

— Откъде знаеш?

И двамата погледнаха към нея, а Джош произнесе:

— Ъ?

— Как вадиш снимките?

В отговор последва пак въпросителното „ъ?“.

— Слагаш лентата в машината — продължи Грейс, — снимките излизат готови и ти ги пъхаш в плик. Не е ли така?

— Да.

— Нима оглеждаш всяка снимка?

Джош не отвърна нищо. Само се озърна наоколо, сякаш търсеше помощ.

— Нали те видях — добави Грейс. — Четеш си списания, слушаш си музика, изобщо не проверяваш снимките. Тъй че въпросът ми. Джош, е: откъде знаеш какви снимки е имало в моя плик?

Джош погледна умолително Скот Дънкан, не видя подкрепа отникъде и пак обърна очи към Грейс:

— Ами тази снимка е странна. Като че ли е отпреди сто години. А и не е на хартия „Кодак“. Това имах предвид. Никога не бях я виждал преди — по очите му личеше, че лъже. — Това си помислих, като той ме попита дали съм я сложил аз. Вижте какво, не следя какво точно минава през онзи апарат, но така или иначе, никога не съм виждат тази снимка.

— Джош — обади се Скот Дънкан. — Тази снимка е попаднала в тестето със снимки на госпожа Лосън. Имаш ли някаква идея как е станало това?

— Може би тя я е направила.

— Не — отсече Дънкан.

Джош за пореден път вдигна рамене. Трябва да беше много здрав в плещите при това редовно упражнение.

— Я ми кажи — продължи Дънкан — как вадиш снимките.

— Ами както тя каза. Слагам филма в устройството и то си върши работата. Аз само му задавам какъв да е форматът и броят.

— Броят?

— Ами да, по една снимка от всеки негатив или примерно по две, каквато е поръчката.

— И те си излизат вече на тесте?

— Ъхъ.

— И после ги слагаш в плик?

— Да. В плика, в който е било филмчето на клиента. След това ги подреждам по азбучен ред. И това е.

Скот Дънкан се обърна към Грейс. Тя не каза нищо. Той извади значката си.

— Знаеш ли какво означава тази значка, Джош?

— Не.

— Тя означава, че работя във Федералната прокуратура. Тя означава също, че мога да направя живота ти ад, ако ме будалкаш. Разбираш ли?

Джош едва кимна, възвърнал уплашения си вид.

— Така че те питам още веднъж: знаеш ли нещо за тази снимка?

— Не, кълна се — Джош се огледа наоколо. — А сега трябва да се връщам на работа.

И той стана, а Грейс му препречи пътя.

— А защо онзи ден излезе от работа толкова рано?

— Ъ?

— Един час след като прибрах снимките, се върнах в студиото. Ти си беше тръгнал. Нямаше те и на следващата сутрин. Какво ти се беше случило?

— Разболях се — отвърна Джош.

— Така ли?

— Така.

— А сега по-добре ли си?

— Май да — той се опита да мине край нея.

— Защото — продължи Грейс — твоят шеф ми съобщи, че си имал семеен проблем. Това ли си му казал?

— Трябва да се връщам на работа — повтори Джош и успял най-сетне да се откопчи, почти хукна към вратата.

* * *

Ерик Ву влезе в къщата на Биатрис Смит без затруднение и веднага установи, че я няма. Включи компютъра й и провери календара в програмата й за персонална информация Time & Chaos.

Установи, че е на гости при сина си доктора в Сан Диего. Щеше да се прибере след два дни — точно колкото да си спаси живота. Игри на съдбата. Провери програмата й два месеца назад и два месеца напред — никакви пътувания. Ако беше дошъл по всяко друго време, Биатрис Смит щеше да се прости с живота. Ву обичаше да размишлява за подобни неща — как често дребни и неосъзнаваеми неща, за които и не подозираме, нито можем да ги управляваме, променят живота ни. Дали ще ги наречем съдба, късмет, случайност, Бог, няма значение. Тази тема привличаше Ву.

Биатрис Смит имаше гараж за две коли. Светлокафявият й Ленд Роувър беше отдясно. Лявата половина беше празна, но по пода имаше петна от масло и бензин. Ву се досети, че там Мори приживе е паркирал своята кола, и неволно помисли за майката на Фред — сякаш тук също се пазеше неговата страна на леглото. Ву паркира там и отвори багажника на колата. Джак Лосън имаше доста грохнал вид. Ву развърза краката му, за да може да ходи, ръцете му остави вързани в китките. После го вкара в къщата. Джак Лосън падна на два пъти. Явно кръвообращението му още не се бе възстановило. Ву го хвана за яката на ризата и му каза:

— Ще извадя парцала от устата ти.

Джак Лосън кимна. По очите му Ву виждаше, че е съсипан. Той не го бе наранил много — още не, — но когато човек е прекарат известно време в пълна тъмнина насаме с мислите си, това е достатъчно. Силата на живота е в движението, в енергията. След подобно изживяване вече не мислиш за минало, мечти, радости, разочарования. Единственият ти стремеж е да оцелееш, на каквато и да е цена.

Ву махна парцала. Лосън нито взе да се моли, нито зададе въпроси. Този стадий беше преминал. Ву го сложи да седне и върза краката му за стола. После затършува в килера и хладилника. Ядоха мълчаливо. Когато приключиха, Ву изми чиниите и разтреби. Джак Лосън си остана вързан за стола.

Клетъчният телефон иззвъня.

— Да.

— Имаме проблем.

Ву изчака.

— Когато го хвана, снимката беше у него, нали?

— Да.

— И той каза, че няма копия?

— Да.

— Е, бил е в грешка. У жена му има копие и тя го разнася навсякъде.

— Разбирам.

— Ще се погрижиш ли за това?

— Не — отвърна Ву. — Не мога да се върна в онзи район.

— Защо?

Ву не отговори нищо.

— Както и да е. Ще използваме Мартин. Той е информиран за децата й.

Ву пак не отвърна. Идеята не му хареса, но се въздържа да изкаже мнение.

Гласът по телефона каза:

— Ще се погрижим за това — и разговорът приключи.