Харлан Коубън
Само един поглед (33)

Глава 32.

Десетина минути по-късно шофьорът на Карл Веспа — ужасният Крам — и Грейс се срещнаха на две преки от училището.

Крам дойде пеша. Тя стоеше, загледана към училището, когато някой я потупа по рамото. Подскочи с разтуптяно сърце. Щом се обърна и го видя, видът му не й подейства особено успокояващо.

Вдигнат едната си вежда, той каза лаконично:

— Позвънили сте.

Сега толкова отблизо тя за пръв път има възможност да го огледа по-добре, при което установи, че той е дори по-безобразен, отколкото й бе изглеждал. Кожата му бе сипаничава. Носът и устата му се оформяха в нещо като зурла, изкривена от дежурната усмивка на морско чудовище. Беше по-възрастен, отколкото бе предположила по-рано — вероятно някъде към шестдесетте. Но излъчваше физическа мощ. Погледът му беше див, което й подсказваше възможност за сериозен психически проблем, но присъствието му при дадените обстоятелства като че ли беше по-скоро обнадеждаващо за нея.

— Разкажете ми всичко — каза Крам.

Грейс започна от Скот Дънкан и стигна до случката с небръснатия мъж в супермаркета. Слушайки. Крам дъвчеше клечка за зъби. Имаше тънки пръсти. Ноктите му бяха доста дълги.

— Опишете ми го.

Тя се постара. Когато приключи, той изплю клечката и поклати глава.

— Сега имате сигурна защита. И децата ви имат сигурна защита.

Тя веднага му повярва.

— В колко часа излизат от училище? — продължи той.

— В три.

— Добре — той присви очи в посока на училищната сграда. — Господи, колко мразех това място!

— Учили сте тук?

Крам кимна:

— Випуск 1957 година.

Тя се опита да си го представи като малък ученик, но безуспешно.

Той тръгна да си върви.

— Чакайте — каза тя. — А аз какво да правя?

— Просто си вземете децата и ги отведете вкъщи.

— А вие къде ще бъдете?

— Наблизо — отвърна Крам с още по-хищна усмивка от обичайната и се отдалечи.

* * *

Грейс зачака до оградата. Майките започнаха да прииждат, да се събират на групички и да бърборят. Грейс се постара всячески да проличи, че не е настроена за общуване. Имаше дни, когато беше в състояние да общува. Не и днес.

Клетъчният й телефон иззвъня. Тя го вдигна до ухото си и каза „ало“.

— Разбрахте ли посланието? — рече приглушен мъжки глас. — Спрете да търсите, да задавате въпроси и да разнасяте снимката. Иначе първо ще пострада Емма… — и затвори.

Грейс не изпищя. Не биваше да пищи. Ръцете й трепереха. Погледна ги, като да бяха чужди. Не можеше да овладее треперенето. Децата й всеки момент щяха да дойдат. Пъхна ръце в джобовете си. Дори се опита да се усмихне, но безуспешно. Прехапа устна поне да не се разплаче.

— Хей, как си? — стресна я женски глас. Кора.

— Какво правиш тук? — попита я Грейс с неочаквано за самата нея остър тон.

— Че какво може да правя? Дойдох да взема Вики.

— Мислех, че е с баща си.

Кора погледна малко объркано:

— Само за снощи. Тази сутрин той я докара на училище. Исусе, какво се е случило?

— Не ми се говори.

Кора си замълча. Зазвъня училищният звънец. И двете жени се обърнаха към изхода. Грейс не знаеше какво да мисли. Беше сигурна, че Скот Дънкан греши за Кора — нещо повече, той самият се оказа лъжец, — и все пак не можеше да изтрие изцяло съмнението, което той бе посял в нея.

— Виж какво, просто съм уплашена.

Кора кимна и тръгвайки към Вики, която се бе появила първа, каза:

— Ако имаш нужда от мен…

— Благодаря ти.

Грейс продължи да чака, търсейки с поглед познатите личица сред потока от деца, които изходната врата бълваше. Емма излезе в слънчевия двор и затули с длан очите си. Когато откри с поглед майка си, й махна, лицето й грейна в усмивка.

Грейс насмалко да изпусне вик на облекчение, едва сдържа порива да се втурне към нея и да я грабне в обятията си.

* * *

Когато Грейс, Емма и Макс стигнаха пред къщата си, там вече стоеше Крам.

Емма погледна въпросително майка си, но в същия миг Макс изтича при него, вдигна лице към неизменната акулска усмивка и каза:

— Здрасти!

— Здравей.

— Ти беше човекът, който караше голямата кола, нали?

— Точно така.

— Готино е да караш такава кола, наш?

— Много.

— Аз съм Макс.

— Аз съм Крам.

— Готино име.

— Щом казваш.

Макс вдигна разперена длан, Крам в отговор разпери своята, за да ги плеснат в знак на разбирателство. Грейс и Емма се доближиха до тях.

— Крам е приятел на семейството — каза Грейс. — Той ще ми помага известно време.

На Емма това не й хареса и обърната към Крам лице, чийто вид едва ли можеше да мине за учтив, попита:

— В какво ще помага? Къде е татко?

— Замина по работа — отвърна Грейс.

Без да каже нито дума повече, Емма се понесе към къщата и изкатери стъпалата нагоре.

Макс присви очи към Крам.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отговори Крам.

— Всички приятели ли те наричат Крам?

— Да.

— Просто Крам? Игленик?

Крам се засмя.

— И защо те наричат така? — продължи да го разпитва Макс.

— Заради зъбите — отвърна Крам и отвори широко уста.

Когато и Грейс набра кураж да погледне, тя сякаш видя резултат от налудничав експеримент на откачен зъболекар: сбутани един връз друг остри зъби, които изглеждаха прекалено много.

— Виждаш ли? Като игленик — каза Крам.

— Еха! — възкликна възхитен Макс. — Ама че е готино!

— А искаш ли да знаеш как зъбите ми станаха такива?

Тук се намеси Грейс:

— Благодаря, няма нужда.

Крам погледна към нея:

— Правилно.

— Макс, нямаш ли домашни?

— О, мамо! — изпротестира Макс.

— Отивай веднага! — нареди тя.

Макс погледна мъжа:

— Крам, ще се видим по-късно.

Пак плеснаха длани и той се оттегли наскърбен. Телефонът иззвъня. Тя погледна дисплея. Беше Скот Дънкан. Реши, че може да не вдига — сега беше по-важно да говори с Крам. Отидоха в кухнята. Грейс се закова на място: там имаше двама мъже, които седяха до масата и си шепнеха нещо. Никой от тях дори не я погледна. Грейс понечи да каже нещо, но Крам й направи знак да излязат.

— Кои са тези?

— Те работят за мен.

— И какво правят?

— Не се тревожете.

Не, тревожеше се, но сега имаше по-належащи въпроси за обсъждане.

— Онзи се обади по мобилния ми телефон.

И му преразказа отправеното й предупреждение. Без да променя израза на лицето си, Крам извади цигара и попита:

— Нещо против, ако пуша?

Тя нямаше против, а той каза:

— Не и вътре.

Грейс се огледа.

— Затова ли излязохме пак навън?

Без да отговаря, Крам запали цигарата, дръпна силно и издуха дима през ноздрите си. Грейс погледна към двора на съседите. Не се виждаше жива душа. Някакво куче излая. От далеч долиташе като жужене на хеликоптер звук от косачка на трева.

Грейс погледна Крам.

— Случвало ви се е да заплашвате хора, нали?

— Да.

— Така че можете да ми кажете дали ако направя исканото — да спра търсенето — те ще ни оставят на мира.

— Вероятно ще ви оставят на мира — отвърна Крам, като дръпна толкова дълбоко, сякаш пушеше марихуана. — Но въпросът е: защо искат да спрете?

— Тоест?

— Тоест вероятно се доближавате до нещо. Засегнали сте някой нерв. Впрочем обади се господин Веспа. Иска да ви види тази вечер.

— Какво има?

Крам сви рамене:

— Готова ли сте за още лоши новини?

Тя го загледа озадачено. Той продължи:

— Вашата компютърна стая. Онази отзад.

— Е?

— В нея е инсталирана подслушвателна уредба плюс камера за наблюдение.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Камера? В моята къща?

— Да. Скрита камера. Тя е в една книга на лавицата. Доста лесна за откриване, ако я търсите. Човек може да си купи такава във всеки магазин за детективски и шпионски пособия. Сигурно сте ги виждали. Обикновено ги скриват в някой стенен часовник или във вентилационна шахта, нещо такова.

Грейс се опитваше да осмисли новата информация.

— Някой ни шпионира?

— Да.

— Кой?

— Нямам представа. Не са ченгетата — твърде аматьорско е за тях. Момчетата ми претърсиха набързо къщата. Няма нищо друго.

— От колко време… — не, акълът й не го побираше. — От колко време е инсталирано всичко това?

— Няма начин да се разбере. Затова ви изведох навън. За да можем да говорим спокойно. Знам, че напоследък прекалено много ви се събра, но все пак готова ли сте да обсъдим нещата?

Тя кимна, макар че направо й се виеше свят.

— Добре — продължи Крам. — Първо — уредбата. Доста елементарна е. Обсегът й е само стотина метра. Връзката с такива обикновено се поддържа от някое бусче. Да сте забелязали бусче да паркира за по-дълго време на улицата?

— Не.

— Така си и мислех. Вероятно е свързана с видеокасетофон.

— Като домашното видео?

— Точно.

— И трябва да е на стотина метра от къщата?

— Да.

Грейс се огледа, като че ли щеше да го види в градината.

— И на колко време трябва да се сменя касетата?

— На двайсет и четири часа.

— Някаква идея къде може да е?

— Не още. Понякога е в мазето или в гаража. Така че човекът, натоварен да сменя касетата, да има достъп.

— Чакайте малко. Искате да кажете, че имат достъп до къщата ми?

— Все някак са сложили подслушвателното устройство и камерата, нали?

Тъмна ярост се надигна в Грейс. Достъп до къщата. Кой бе имал достъп до къщата? И лек гласец в нея подсказа… Кора, Не-не, невъзможно, отпъди го Грейс.

— Значи трябва да го открием?

— Да.

— И после да седим и да чакаме, за да видим кой ще дойде да смени касетата.

— Това е начинът — потвърди Крам.

— Има ли друг?

— Ако има, засега не го виждам.

— И после какво? Да го проследим къде отива?

— Възможно е…

— Но?

— Рискуваме да го изпуснем.

— Така че какво е за предпочитане?

— Да го хвана на място и да му задам няколко по-остри въпроса.

— А ако откаже да отговори?

Крам пусна суперакулската усмивка. Лицето му бе ужасяващо, но Грейс беше започнала да свиква с него. Пък и си даваше сметка, че той не я плаши умишлено. Каквото и да бе направено с устата му, Крам вече бе добил този постоянен вид. И той беше красноречив. До степен да направи въпроса й излишен.

Понечи да възрази, да му каже, че са цивилизованите хора и за тях има законови и етични норми. Но вместо това отрони:

— Те заплашват дъщеря ми.

— Така е.

Тя го погледна.

— Не мога да изпълня нареждането им. Не мога просто да зарежа всичко и да оставя нещата в това положение.

Крам мълчеше.

— Нямам избор, нали? Трябва да се преборя с тях.

— Не виждам друга възможност.

— Вие сте го знаели през цялото време.

— И вие.

Клетъчният му телефон иззвъня. Той го вдигна, но не каза нищо, дори „ало“. След две секунди го затвори с думите:

— Някой идва по алеята.

Почти в същия миг Форд Таурус спря пред къщата. От него слезе Скот Дънкан и тръгна към порталната врата.

— Познавате ли го? — попита Крам.

— Това е Скот Дънкан.

— Който ви е излъгал, че работи във Федералната прокуратура?

Грейс кимна.

— Ще се навъртам наоколо — каза кратко Крам.

* * *

Пресрещна го отвън. Скот Дънкан погледна към Крам, който се беше поотдалечил.

— Кой е този?

— Не ви трябва да знаете.

Грейс хвърли поглед към Крам. Той разбра намека и влезе вътре. Останаха насаме със Скот Дънкан.

— Какво искате — попита го тя.

Дънкан долови враждебната нотка в гласа й.

— Някакъв проблем ли, Грейс?

— Просто съм изненадана, че не сте на работа. Мислех, че хората от Федерална прокуратура сте по-заети.

Той мълчеше.

— Да не си глътнахте езика, господин Дънкан?

— Вие сте се обаждали в офиса ми.

Тя вдигна показалец в знак, че е отгатнат. След което каза:

— Не, момент, малка корекция: обаждах се във Федералната прокуратура. Но вие очевидно не работите там.

— Не е това, което си мислите.

— Какво изчерпателно разяснение!

— Трябваше да ви обясня от самото начало.

— Нищо. И сега не е късно.

— Вижте, всичко, което ви казах, е истина.

— С изключение на незначителната подробност за Федералната прокуратура. Или може би госпожа Голдбърг лъже?

— Искате ли да ви обясня, или не? — попита той вече с метална нотка в гласа.

Грейс му направи знак да продължи.

— Онова, което ви казах, е вярно. Аз работех там. Преди три месеца онзи убиец, Монте Сканлън, настоя за среща с мен. Никой не можеше да разбере защо. Аз бях високопоставен юрист на държавен пост, занимавах се с политическата корупция. Защо наемен убиец ще настоява да говори с мен? И тогава той ми каза.

— Че е убил сестра ви?

— Да.

Отидоха до пейката на верандата и седнаха. Крам ги наблюдаваше от прозореца. Погледът му се спираше на Дънкан, след което изследваше околността и после пак се връщаше на Дънкан.

— Струва ми се познат отнякъде — каза Дънкан по негов адрес. — Или може би ми прилича на карибските пирати в Дисни Уърлд. Остава само да си сложи превръзка на окото.

Грейс го подкани:

— Щяхте да ми обяснявате защо ме излъгахте.

Дънкан прокара пръсти през сламено русата си коса.

— Когато Сканлън ми каза, че пожарът не е бил злополука, не можете да си представите какво ми стана. До този момент животът ми беше едно и изведнъж се превърна в друго. Вече не бях съшият човек. Не бях човек, чиято сестра е умряла в случаен пожар, а човек, чиято сестра е убита и никой не е отмъстил за нея.

— Но сега вече знаете убиеца — отбеляза Грейс. — Той си е признал.

Дънкан се усмихна тъжно.

— Както го каза и самият Сканлън, той е бил просто изпълнител. Самото оръжие. Но аз искам да се добера до човека, който е натиснал спусъка. Това се превърна в моя идея фикс. Опитах се да съвместя издирването на престъпника със служебните си задължения. Но започнах да занемарявам работата и шефката ми настоя да изляза в отпуск.

— Защо не ми го казахте?

— Не мислех, че е необходимо да правя изявления за принудителния отпуск. Имам служебните си връзки. Имам приятелите си в съдебната система. Но щом ще съм откровен, трябва да ви кажа, че сега върша всичко като частно лице.

Погледите им се срещнаха. Грейс каза:

— Струва ми се, че все пак премълчавате нещо.

Той се поколеба.

— Нека се уточним. Сега и двамата се опитваме да намерим съпруга ви. Влизаме във временен съюз. С вас имаме различни перспективи. Няма да ви лъжа: не знам какво ще стане, след като намерим Джак. Каква истина ще излезе наяве? Ще ни хареса ли тя?

— Аз просто си искам съпруга.

Той кимна.

— Това имам предвид, като казвам, че перспективите пред нас са различни. Вие си искате съпруга, аз пък искам убиеца на сестра ми.

Погледна я и тя разбра.

— И сега какво? — попита Грейс.

Той извади мистериозната фотография. И сякаш леко се подсмихна.

— Знам името на червенокосата — Шийла Ламбърт. Учила е във Върмонтския университет по същото време, когато е следвал там съпругът ви, както и Шейн Олуърт — посочи ги с пръст.

— И къде е тя сега?

— Там е работата. Грейс. Никой не знае.

Грейс затвори очи, потръпна.

— Изпратих фотографията в университета и един пенсиониран декан я позна. Проверих всякакви възможности, но тя просто е изчезнала. Няма и следа от нейното съществувание през последните десет години — нито данъчни сведения, нито осигурителни данни, нищо.

— Като Шейн Олуърт.

— Точно като Шейн Олуърт.

Грейс се опита да обобщи.

— На фотографията са петима: вашата сестра е убита; за другите двама — Шейн Олуърт и Шийла Ламбърт — никой не е чувал нищо от години; четвъртият човек — съпругът ми — навремето избягва отвъд океана, а сега изчезва; и остава една жена, чиято самоличност ни е все още неизвестна. И сега?

— Спомняте си вероятно: казах ви, че съм говорил с майката на Шейн Олуърт.

— С амазонската джунгла в Мексико.

— Когато ходих при нея първия път, не знаех за тази снимка, за вашия съпруг и за каквото и да било. Искам да й покажа снимката сега, за да видя каква ще е реакцията й. Искам и вие да сте с мен.

— Защо?

— Имам някакво вътрешно усещане… Ивлин Олуърт е стара жена. Чувствителна и вероятно уплашена. Първия път отидох при нея като следовател. Ако се появите вие като разтревожена майка, може и да научим нещо.

Грейс се поколеба.

— Къде живее тя?

— В Бедминстър. На около трийсет минути оттук.

— Не мога да дойда с вас сега заради децата. Не мога да ги оставя тук.

— Да ги вземем с нас. Там има къде да си играят. Няма да се бавим много.

От вратата излезе Крам и махна на Грейс, която се извини и тръгна към него. Скот Дънкан остана.

— Какво има? — попита тя.

— Емма плаче горе — обясни Крам.

Грейс завари дъщеря си захлупена по лице в леглото и с възглавница върху главата, от което риданията й се чуваха приглушено. Емма отдавна не беше плакала така. Грейс седна на ръба на кревата. Щом се оказа в състояние да проговори. Емма попита къде е татко. Грейс й отвърна, че е заминал по бизнес задачи. Емма й каза, че не й вярва, че това е лъжа и че иска да знае истината. Грейс повтори за деловото пътуване и й каза, че всичко е наред. Но Емма настоя: къде е той? Защо не се обажда? Кога ще се върне? Грейс се опита да я успокои с обяснения, които поне в собствените й уши звучаха правдоподобно: че той наистина е зает, че е по робота в Европа, в момента е в Лондон, че той самият не знае кога ще се върне, че се е обаждал, но Емма е спяла, защото има голяма часова разлика.

Кой знае дали Емма повярва на всичко това. Но каквото и да съветват някакви си телевизионни психолози, тя не беше достатъчно голяма, за да понесе грубата истина. Деца не се отглеждат с инструкции. Налагат се импровизации.

След няколко минути Грейс каза на Макс и Емма да се приготвят за малка разходка. Те си взеха игрите „Game boy“ и се настаниха на задната седалка на колата. Скот Дънкан тръгнала се качва, но Крам му препречи пътя.

— Какво? — попита Дънкан.

— Искам да говоря с госпожа Лосън, преди да тръгнете.

Дънкан направи саркастичен поклон. Крам му хвърли поглед, който можеше да промени световния климат. Влезе с Грейс в задната стая и затвори вратата.

— Знаете, че не бива да излизате с него.

— Може би. Но се налага.

Крам загриза долната си устна. Това никак не му харесваше, обаче я разбираше.

— Имате ли дамска чанта?

— Да.

Той извади малък пистолет и й го подаде.

— Това е деветмилиметров глок модел двайсет и шест.

Грейс вдигна ръце.

— Не го искам.

— Сложете го в чантата си. Можете също да си го закрепите на глезена, но ще трябва да сте с дълъг панталон.

— Никога не съм стреляла.

— Опитността не бива да се абсолютизира. Целите центъра на гръдния кош и натискате спусъка. Нищо сложно.

— Не обичам оръжията.

Крам поклати глава.

— Какво сега?

— Днес някой отправи заплаха към дъщеря ви, ако не се лъжа.

И той пусна пистолета в чантата й. Тя вече не възропта.

— Колко време ще отсъствате? — попита Крам.

— Най-много два часа.

— Господин Веспа ще дойде в седем. Каза, че е твърде необходимо да говори с вас.

— Ще бъда тук.

— Сигурна ли сте, че можете да имате доверие на този Дънкан?

— До известна степен.

— Нека добавим още някаква сигурност на този фронт.

— Как?

Без да отвръща нищо. Крам я придружи обратно в двора. Скот Дънкан говореше по телефона си. Нещо в израза на лицето му не хареса на Грейс. Той приключи разговора, щом ги забеляза:

— Тръгваме ли?

Крам се запъти към него. Дънкан не отстъпи назад, но макар и за част от секундата се забеляза, че нещо в него трепна. Крам спря лице в лице с него, протегна длан и размърда пръсти:

— Нека видя портфейла ви.

— Моля?

— Изглеждам ли като човек, който обича да повтаря?

Скот Дънкан погледна към Грейс. Тя му кимна. Крам продължаваше да стои с протегната ръка и подканяш жест. Дънкан му подаде портфейла си. Крам го сложи на градинската маса, седна и затършува из съдържанието му, като си водеше бележки.

— Какво правите? — попита Дънкан.

— Докато ви няма, господин Дънкан, аз ще проуча всичко за вас. И ако на госпожа Лосън се случи каквото и да било, ще действам… — той се спря, сякаш търсеше подходящата дума. — По извънредно краен начин. Изразих ли се ясно?

Дънкан погледна към Грейс и попита:

— Кой, по дяволите, е този човек?

Грейс вече беше на път към вратата, каза само:

— Всичко ще бъде наред, Крам.

Крам подаде на Дънкан портфейла му.

— Приятно пътуване.

През първите пет минути по пътя никой не проговори. Макс и Емма със слушалки в ушите играеха на електронните си игри. Грейс им бе купила наскоро тези слушалки, защото постоянните пиукащи звуци и възклицанията на героите я подлудяваха.

— Кой ви се обади преди малко? — попита Грейс.

— Съдебен следовател. Сигурно помните, че поисках ексхумация на тялото на сестра ми.

— Да.

— Полицията реши, че е излишно. Или може би скъпоструващо. Тогава аз си платих. За патолог — съдебен следовател.

— И той ви се обади?

— Тя. Казва се Сали Ли.

— И?

— И каза, че иска да ме види веднага. Тя е в Ливингстън. Можем да се отбием на връщане. Бих искал да дойдете с мен, ако не възразявате.

— В морга?

— Не, нищо подобно. Сали извършва аутопсиите си в болница „Сейнт Барнабас“. А става дума за кабинета, в който си върши бумащината. Има и приемна, където бихме могли да оставим децата.

Грейс не отвърна нищо.

Когато най-сетне спряха в Бедминстър, Грейс отсече:

— Няма да оставя децата сами.

— Госпожа Олуърт живее ей там — посочи Дънкан. — Можем да останем на входа и да ги наглеждаме.

Приближиха се до вратата. Наоколо цареше тишина, сякаш и въздухът бе застинал. Грейс вдъхна дълбоко мириса на прясно окосена трева. Дънкан натисна звънеца. Грейс имаше чувството, че е от „Свидетелите на Йехова“, дето известяват от врата на врата добрата новина.

Женски глас като онези, с които говорят вещиците от детските филми, изкряка по домофона:

— Кой е?

— Госпожо Олуърт?

Гласът пак кресна:

— Кой е?

— Госпожо Олуърт, аз съм Скот Дънкан.

— Кой?

— Скот Дънкан. Говорихме с вас преди две седмици. За сина ви Шейн.

— Идете си. Нямам какво да ви казвам.

Грейс долови сега бостънския й говор.

— Бихте могли да ни помогнете — продължи да настоява Дънкан.

— Не знам нищо. Отивайте си.

— Моля ви, госпожо Олуърт, нужно ми е да говоря с вас за сина ви.

— Казах ви: Шейн живее в Мексико. Той е добро момче. Помага на бедните хора.

— Трябва да попитаме нещо за негови стари приятели.

И Скот Дънкан погледна към Грейс, кимвайки й да добави нещо.

— Госпожо Олуърт — обади се Грейс.

— Вие пък коя сте? — изграчи още по-бдително старата Олуърт.

— Името ми е Грейс Лосън. Мисля, че съпругът ми е познавал сина ви.

Настъпи тишина. Грейс се обърна, потърси с поглед децата и се успокои, виждайки, че си играят. Крякащият глас попита:

— Кой е вашият съпруг?

— Джак Лосън.

Отново тишина.

— Не го познавам.

Тогава Скот Дънкан каза:

— Имаме една снимка. Бихме искали да ви я покажем.

Вратата се отвори. Госпожа Олуърт беше облечена в домашна роба, която нямаше начин да е била произведена по-късно от кубинската криза и Плая Хирон. Около седемдесет и пет годишна, тя беше от онзи тип огромни лели, които ви прегръщат и вие се губите в пищните им телеса. Разширените й вени бяха като наденички. Очилата й висяха на верижка върху впечатляващия бюст. Леко лъхаше на цигарен дим.

— Нямам цял ден на разположение — заяви тя. — Дайте да видя снимката.

Скот Дънкан й я подаде.

Старицата дълго време я разглежда, без да каже нищо.

— Госпожо Олуърт?

— Защо лицето й е зачертано с кръстче?

— Това беше сестра ми — отвърна Дънкан.

— Май ми казахте, че сте следовател.

— Това е вярно. Сестра ми беше убита. Името й беше Джери Дънкан.

Лицето на госпожа Олуърт пребледня. Устните й потрепериха.

— Мъртва ли е?

— Беше убита преди петнайсет години. Спомняте ли си нещо за нея?

Тя като че ли поомекна. Обърна се към Грейс и попита:

— Какво се оглеждате?

— Да виждам децата си — посочи Грейс към Макс и Емма.

Госпожа Олуърт също погледна към тях и доби още пообъркан вид.

— Познавахте ли сестра ми?

— Какво общо има това с мен?

— Да, или не? Познавахте ли сестра ми? — повтори Дънкан с по-остър тон.

— Не мога да си спомня. Беше толкова отдавна…

— Синът ви е ходел с нея.

— Той е ходил с много момичета. Беше хубаво момче. Също и брат му Пол, сега е психолог в Мисури. Защо не ме оставите на мира и не говорите с него?

— Напънете си мозъка — повиши тон Дънкан. — Сестра ми беше убита, а това — и той посочи на снимката Шейн Олуърт — е вашият син, нали, госпожо Олуърт?

Тя остана дълго време загледана в странната фотография, преди да кимне.

— Къде е той?

— Казах ви предишния път. Шейн живее в Мексико, помага на бедните.

— Кога за последен път говорихте с него?

— Миналата седмица.

— Той ли ви се обади?

— Да.

— Къде?

— Какво искате да кажете с това „къде“?

— Тук ли ви се обади?

— Разбира се. Къде другаде да се обади?

Скот Дънкан пристъпи по-близо до нея.

— Проверих телефона ви, госпожо Олуърт. От година нямате международни разговори — нито са ви търсили, нито вие сте се обаждали.

— Шейн използва фонокарти — отвърна тя много припряно. — Може би телефонните компании не регистрират тези обаждания, знам ли…

Дънкан се доближи плътно до нея.

— Чуйте ме, госпожо Олуърт. И ме чуйте внимателно. Сестра ми е мъртва. Няма и следа от вашия син, където и да е. Този мъж — и той тикна пръст в Джак на снимката — е Джак Лосън, съпруг на стоящата тук Грейс Лосън. Той също изчезна. А тази жена — този път показалецът му се спря на червенокосото момиче с леко раздалечени очи — се казва Шийла Ламбърт. Няма и помен от нея поне от десет години.

— Нямам нищо общо — продължи да упорства госпожа Олуърт.

— Петима са на фотографията. Успяхме да идентифицираме четирима от тях. Всички те са изчезнали. За една знаем, че е мъртва. Предполагаме, че и останалите.

— Казах ви: Шейн е…

— Лъжете, госпожо Олуърт. Вашият син е завършил Върмонтския университет. Както и Джак Лосън и Шийла Ламбърт. Те по всяка вероятност са били приятели. Вашият син е имал връзка със сестра ми — и двамата знаем това. Така че какво се е случило с тях? Къде е синът ви?

Грейс сложи ръка върху неговата. Госпожа Олуърт сега гледаше към площадката, където си играеха двете деца. Долната й устна затрепери. Кожата на лицето й беше станала пепелява. По страните й потекоха сълзи. Изглеждаше като изпаднала в транс. Грейс каза меко:

— Госпожо Олуърт…

— Аз съм стара жена.

Грейс изчака.

— Нямам какво да ви казвам бе, хора.

Грейс продължи:

— Мъча се да намеря съпруга си.

Госпожа Олуърт стоеше все така загледана в детската площадка.

— Опитвам се да намеря баща им.

— Шейн е добро момче. Помага на хората.

— Какво се е случило с него? — настоя Грейс.

— Оставете ме на мира.

Грейс се опита да срещне погледа на старицата, но очите й я гледаха невиждащо.

— Неговата сестра — Грейс посочи Дънкан, — моят съпруг, вашият син. Което им се е случило, засяга всички ни. Искаме да си помогнем взаимно.

Но старицата поклати глава и им обърна гръб:

— Синът ми не се нуждае от вашата помощ. А сега си вървете. Моля ви! — влезе си и затвори вратата.