Харлан Коубън
Само един поглед (43)

Глава 42.

— Шарлейн, добре ли си?

Досадната майка. Шарлейн я игнорира.

Давай, Шарлейн, мисли.

Какво би направила тъпата филмова героиня? Така си го бе представяла и по-рано: какво би направила нещастницата, за да направи точно обратното.

Хайде, хайде…

Шарлейн се напрягаше да разкъса полусковалия я страх. Тя не бе очаквала да види пак този човек. Ерик Ву бе търсен от полицията. Той бе стрелял в Майк. Беше нападнал Фреди и го бе осакатил. Полицията разполагаше с отпечатъците му. Знаеше кой е той. Щяха да го заловят и да го вкарат обратно в затвора. Та какво прави тук?

Стига ненужни размишления! Направи нещо!

Най-близкото до ума: обади се в полицията.

Бръкна в джоба си и извади „Моторолата“. Около нея майките продължаваха кудкудяка нето си. Шарлейн включи апарата, но не чу никакъв сигнал.

Типично. Беше забравяла да го зареди. Той беше по-стар модел и редовно й правеше този номер. Хвърли поглед през училищния двор. Ерик Ву говореше нещо на Грейс Лосън. Двамата тръгнаха нанякъде.

Все същата жена я попита:

— Какво има, Шарлейн?

— Трябва ми телефонът ти — отвърна Шарлейн. — Бързо.

* * *

Грейс гледаше мъжа.

— Ако дойдете с мене кротко, ще ви заведа при съпруга ви. Ще се видите. Ще ви върна след около час. Но звънецът сега ще бие. Ако не дойдете с мен. Ще извадя пистолет и първо ще застрелям вашите деца. После — много други. Разбирате ли?

Грейс мълчеше, онемяла.

— Не разполагате с много време — добави той със смразяващо спокоен тон.

Тогава тя успя да промълви:

— Ще дойда.

— Вие ще шофирате. Тръгнете спокойно с мен. И не правете грешката да се опитвате да дадете знак на някого. Ще изпозастрелям всички. Разбирате ли?

— Да.

— Може би се питате къде е онзи, който има за задача да ви охранява. Уверявам ви, че той няма да се намеси.

— Кой сте вие? — попита Грейс.

— Звънецът ще бие всеки момент — изрече той с перфидна усмивка. — Нима искате да бъда все още тук, когато децата ви излязат?

„Викай — каза си Грейс. — Викай като луда и хуквай да бягаш.“

Но вече беше видяла дулото на пистолета. Видя и очите на мъжа. Той не блъфираше. Беше готов да стреля наред.

А и при него беше мъжът й…

И те тръгнаха към нейната кола един до друг като приятели. Грейс хвърляше бързи погледи наоколо. Забеляза Кора. Кора я погледна с любопитство. Не се осмели да рискува, отклони поглед. Продължи към колата си. Тъкмо отключи вратите, и звънецът удари.

* * *

Бъбривата майка зарови из чантата си.

— Ох, на ужасен тарифен план сме. Изразходваме по-голямата част от импулсите още първата седмица, а след това се налага да пестим…

Шарлейн огледа другите жени. Не искаше да създава паника, затова попита с възможно най-спокоен глас:

— Може ли някой да ми услужи за малко с джиесема си?

Едновременно не изпускаше от очи Ву и Грейс. Те вече бяха до колата на Грейс, която с дистанционно отключи шофьорската врата за себе си и отсрещната за Ву. Грейс изобщо не понечи да избяга. Лицето й не се виждаше, но поведението й не беше на човек, който е насилван по някакъв начин.

Звънецът би.

Всички майки едновременно като подопитни на Павлов обърнаха погледи към изхода в очакване децата им да заизлизат.

— Вземи, Шарлейн.

Една от майките, извърната към училищната врата, й подаде телефона си. Шарлейн се постара да го вземе наглед спокойно, без да бърза. Докато го вдигаше към ухото си, погледна още веднъж към Грейс и Ву. И кръвта се смръзна във вените й.

Ву се взираше право в нея.

* * *

Когато Ву забеляза отново същата жена, посегна за оръжието.

Трябваше да я застреля. Тук и веднага. Пред всички.

Поначало не беше суеверен. Той си даваше сметка, че причините за нейното присъствие тук бяха обективни. Тя имаше деца. Живееше в района. Така че беше логично и тя да се намира сред тези двеста-триста майки пред училището.

Но вече трябваше да я убие.

От суеверна гледна точка щеше да убие демон.

От практическа гледна точка щеше да й попречи да се обади на полицията. Щеше също да причини паника, която да му позволи да избяга. Всички щяха да се стекат към простреляната. Идеален начин за отвличане на вниманието.

Но имаше и проблеми. Първо, жената се намираше поне на трийсетина метра. В ръкопашен бой нямаше равен. В стрелбата беше сравнително добър. Можеше само да я рани или дори да не я улучи. Да, пак щеше да настъпи паника, но без застреляна жертва паника нямаше да има достатъчно отвличаш ефект.

Истинската му цел, причината да е тук, бе Грейс Лосън. Тя вече му беше в ръцете. Подчиняваше му се, защото все още се надяваше, че семейството й ще оцелее. Но ако го видеше да стреля, сега вече беше на разстояние от него и можеше да се паникьоса и да хукне да бяга.

— Влезте в колата — нареди й той.

Грейс Лосън отвори вратата на колата си. Ерик продължаваше да гледа към жената оттатък двора. Погледите им се срещнаха, той бавно поклати глава и посочи към колана си с пистолета на него. Искаше тя да е наясно, че ще стреля. Отново ще стреля.

Изчака я да върне телефона. Качи се в колата, без да сваля очи от нея. Потеглиха в посока към Морнингсайд Драйв.