Харлан Коубън
Само един поглед (31)

Глава 30.

С типичния тон, който училищните директори използват за разговор с истерични родители, Силвия Стайнър, директорката на „Уилард Скул“, заяви на Грейс:

— И Емма, и Макс са добре.

Докато Грейс успее да излезе от „Кингс“, мъжът с кутията за храна бе изчезнал. Тя се развика, призова за помощ, но хората наоколо я изгледаха, като да бе избягала от местната лудница. Нямаше време да им обяснява каквото и да било, така че, куцукайки, се втурна към колата си, откъдето се обади в училището, като караше междувременно със скорост, която би впечатлила и професионален автомобилен състезател като Марио Андрети, и накрая влетя в директорския кабинет.

— Говорих с учителите им — доуточни директорката. — Те са си в клас.

— Искам да ги видя.

— Разбира се, това е ваше право, но може ли да ви посъветвам нещо? — Силвия Стайнър говореше толкова бавно, че на Грейс й се прииска да протегне ръка и лично да й измъкне думите от гърлото. — Очевидно сте много изплашена от нещо, но поемете си дълбоко въздух и се успокойте. Ще изплашите децата си, ако ви видят в такова състояние.

Сега вече Грейс се изпълни със страстното желание да я хване за натруфените букли и да й отскубне скалпа и самодоволната назидателна физиономия. Но някъде в себе си все пак проумя, че жената говори истината, което я накара да каже вече по-спокойно:

— Просто искам да ги видя.

— Разбирам. Какво ще кажете да им хвърлим по едно око през стъклата на вратите на класните стаи? Става ли, госпожо Лосън?

Грейс кимна.

— Добре, да тръгваме тогава.

Госпожа Стайнър хвърли многозначителен поглед на портиерката госпожа Динсмонт, която едвам се въздържаше да не се опули.

Коридорите пламтяха в експлозии от цветове. Такива образци на наивистичното изобразително изкуство на децата винаги късаха сърцето на Грейс — отлитаща безвъзвратна невинност.

Стигнаха първо до класната стая на Макс. Грейс залепи лице на стъклото и веднага видя сина си. Седнал на пода с кръстосани крака, както и другите ученици, той слушаше онова, което учителката госпожица Лайънс им четеше от една книга. Тя седеше на стол и държеше книгата с илюстрации така, че децата да я виждат.

Довод на ли сте? — попита директорката Стайнър.

Грейс кимна. Продължиха нататък по коридора. Грейс видя стая № 17.

Госпожа Лам, стая 17…

Тръпки я полазиха и тя направи усилие да не бърза. Директорката Стайнър със сигурност беше забелязала куцането. Болката не отминаваше с времето. Тя надникна през стъклото. Само дето не се разрева. Дъщеря й си седеше на мястото с наведена глава и потънала в размисъл, дъвчеше гумичката на молива си. Защо ли, запита се Грейс, наблюдаваме с такава болезнена нежност децата си, когато те не знаят, че сме наблизо?

Оттук нататък какво? Дишай дълбоко. Спокойно. Децата са добре. Това е най-важното. Бъди разумна.

Най-добре ще е да се обади в полицията.

Зад нея директорката Стайнър се покашля. Грейс я погледна.

— Може да ви се стори налудничаво, но бих искала да видя и кутията за храна на Емма.

Очакваше реакция на изумление или досада, но не, Силвия Стайнър просто кимна. Не попита защо, досега изобщо не бе попитала за причината за странното й поведение, за което Грейс й бе благодарна.

— Всички кутии за храна са в столовата — обясни госпожа Стайнър. — Всеки клас си има собствен шкаф. Тъй че нека отидем там, за да ви ги покажа.

Редицата от шкафове беше подредена по класове, та бързо намериха надписа „Сюзан Лам, стая 17“ и взеха да оглеждат съдържанието му.

— Как изглежда? — попита директорката.

Грейс тъкмо щеше да отговори, когато видя кутията с Батман върху капака. Тя бавно я вдигна и зърна на дъното й изписано името на Емма.

— Това ли е? — попита Стайнър.

Грейс кимна.

— Много е на мода тази година.

Преодолявайки желанието да притисне кутията до гърдите си, Грейс я върна на мястото й внимателно, сякаш беше от венецианско стъкло. Върнаха се в мълчание до директорския кабинет. Грейс усети импулс да отведе веднага децата от училище. Така или иначе, беше два и половина и до края на часовете оставаше само половин час. Но не, това щеше само да ги обърка. Трябваше й време да обмисли нещата, да потърси някои отговори, пък и като се замислеше, не са ли те в най-голяма сигурност тук, сред другите деца?

Грейс благодари пак на директорката и си стиснаха ръцете.

— Ако мога да съм ви полезна с нещо друго? — попита госпожа Стайнър.

— Не, не мисля — отвърна Грейс и си тръгна.

Навън се спря на тротоара и затвори за миг очи. Страхът й беше започнал да се превръща в чиста първична ярост, от която пот се стече по врата и. Този кучи син! Този копелдак беше дръзнал да заплаши дъщеря й!

Сега какво? Полицията. Трябва да им се обади. Това е близо до ума. Телефонът бе в ръката й. Тъкмо щеше да набере номера, когато проста мисъл я спря: какво всъщност ще им каже?

Здрасти, бях в супермаркета и близо до саламите някакъв тип ми изшептя името на учителката на дъщеря ми, а! — и номера на класната й стая. Да, да точно при саламите, отдясно на месото. И после мъжът изчезна. Но след това го видях, че върви с кутията, с която дъщеря ми си носи закуски в училище. Не, отвън пред супермаркета. Ами какво е правил — нищо, просто се разкарваше отпред. Не, не беше всъщност кутията на Емма. Не, просто подобна. С Батман. Не, не е отправял никакви заплахи. Моля? Да, аз съм същата жена, дето каза, че мъжът й е отвлечен. Да, и после той ми се обади, че иска свобода. Ми да, аз съм, същата истеричава тъпачка…

А какво друго можеше да им каже?

Само ще затвърди убеждението им, че е чалната. Но дори ако ги убеди в правотата си, какво ще направят те? Ще прикрепят ли към детето някой, който денонощно да бди над сигурността му? Едва ли.

После си спомни за Скот Дънкан. Той е от Федералната прокуратура. Значи е от федералните сили на реда, нали така? Той има влияние. Има власт. И най-вече ще й повярва.

Дънкан й беше дал номера на клетъчния си телефон. Потърси в джобовете си, но не го намери. Да не го е изтървала в колата? Възможно. Няма значение. Той й каза, че се връща на работа. Това трябва да е в Нюарк. Или в Трентън. Ще провери първо в Нюарк.

Обърна се и се загледа в сградата на училището. Децата й бяха вътре. Те прекарваха дните си в този тухлен бастион, което обстоятелство сега за пръв път й се стори малко странно. Обади се в служба „Справки“ и поиска номера на Федералната прокуратура в Нюарк, след което го набра. Отсреща един глас каза:

— Федерална прокуратура Ню Джърси.

— Скот Дънкан, ако обичате.

— Момент.

След две позвънявания женски глас се представи:

— Голдбърг.

— Търся Скот Дънкан.

— Във връзка със?

— Моля?

— Във връзка с кой случай?

— Не е във връзка с определен случай, а просто искам да говоря с господин Дънкан.

— Може ли да попитам по какъв въпрос?

— По личен въпрос.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Скот Дънкан вече не работи тук. Аз поех повечето от случаите му. Ако мога да ви помогна в това отношение…

Грейс изключи, после отиде до колата си, седна в нея и след като доста дълго време остана отново загледана в сградата, приютила децата й, набра телефона на Карл Веспа.

— Да? — чу гласа му.

— Обажда се Грейс Лосън.

— Всичко наред ли е?

— Промених решението си — каза Грейс. — Нуждая се от помощта ти.