Харлан Коубън
Само един поглед (30)

Глава 29.

Но животът продължаваше.

Грейс трябваше да напазарува някои хранителни продукти. Това можеше и да звучи странно при така стеклите се обстоятелства. Сигурна беше, че двете й деца с удоволствие биха утолявали глада си с поръчани пици, но те все пак се нуждаеха и от други неща: мляко, портокалов сок, яйца, месо, зърнени закуски, франзели, спагети, готов сос Prego, всякакви такива работи. Пък и пазаруването й действаше терапевтично.

Тя пое към „Кингс“ на Франклин Авеню. Иначе нямаше предпочитания към определен супермаркет. Нейните познати и приятели си имаха твърди вкусове и не пазаруваха къде да е. Кора обичаше „А&Р“ в Мидланд Парк. Нейният съсед пък имаше слабост към „Всички храни“ в Риджуд. Други познати предпочитаха „Спри и си купи“ в Уолдуик. В това отношение Грейс беше стихийна и пазаруваше, където й падне — портокаловият сок „Тропикана“ си беше портокалов сок „Тропикана“ във всеки супермаркет.

Сега най-близо до „Старбъкс“ се намираше „Кингс“. Това продиктува избора й.

Тя забута една количка, опитвайки се да си внуши, че е обикновен гражданин в обикновен делничен ден. Но нямаше как — много скоро отново затъна в мисли за Скот Дънкан, за сестра му и какво означава всичко това. Накъде трябва да се насочи?

На първо място — загатнатата „следа Кора“. Отхвърли я веднага. Няма начин. Дънкан не познава Кора, а и работата му е да бъде подозрителен. Грейс я познаваше добре и тъй като тя бе извън всякакво съмнение, затова и започна от нея — за да я зачеркне като вероятност. Бяха се запознали на един училищен концерт по времето, когато Лосънови бяха все още новопристигнали в града. Тогава се оказа, че няма достатъчно места, и останаха правостоящи във фоайето. По едно време стоящата до нея Кора се обърна и й прошепна: „По-лесно се добрах веднъж до място на първия ред на концерт на Брус Спрингстийн.“ Грейс се засмя. И така малко по малко бяха започнали взаимоотношенията им.

Така че категорично я отхвърли от схемата взаимовръзки, която се опитваше да изгради. Какъв ли мотив би могла да има Кора? Нито помен от такъв. Друго е Джош Бялото мъхче. Да, може да е нервен. Но буди недоверие. А зад това сигурно се крие нещо. Следователно трябва да се съсредоточи върху него.

Тя се бе загледала в един рафт, когато усети нечий поглед прикован в нея. Както държеше кутия с някакъв нов беконов полуфабрикат, тя бавно измести поглед встрани. В дъното между рафтовете стоеше мъж и открито я гледаше. Наоколо нямаше никой друг. Беше среден на ръст и тегло. Лицето му бе небръснато може би от два дни. Носеше дънки, кафява тениска, лъскаво черно яке и бейзболна шапка със знака на „Найк“.

Грейс никога преди не бе виждала този човек. Той стоя още известно време, загледан в нея, после с полушепот издиктува:

— Госпожа Лам, стая седемнайсета.

В първия момент думите сякаш не стигнаха до съзнанието й. Тя стоеше като закована. Не че не бе ги чула, но това е толкова извън всичко, че мозъкът й отказваше да схване смисъла. След няколко секунди този смисъл все пак проникна в съзнанието й: госпожа Лам беше учителката на Емма, а стая 17 беше класната й стая.

Мъжът вече бързаше към края на прохода между рафтовете.

— Чакайте! — извика Грейс. — Хей!

Непознатият свърна между щандовете. Грейс се завтече след него. Опита се да ускори крачка, но проклетото накуцване й пречеше. Когато все пак излезе от прохода в частта с пилетата, се огледа наляво и надясно, но от мъжа нямаше и следа.

Ами сега?

„Госпожа Лам, стая седемнайсета…“

Пое надясно, заглеждайки проходите. Пъхна ръка в чантата си и след като порови малко из нея, напипа клетъчния си телефон. „Запази спокойствие — каза си тя. — Набери училището.“ Колкото повече бързаше, толкова повече куцаше. А когато се опита да тича, заприлича на Квазимодо, забързан из камбанарията. Но сега не я бе грижа на какво прилича. Проблемът и бе, че не може да се движи достатъчно бързо.

„Госпожа Лам, стая 17… Ако този е направил нещо на детето ми?“

Грейс достигна до последния проход и оттам към изхода, като в същото време преглеждаше запаметените телефони, за да види дали е вкарала номерата на училището.

Нямаше ги.

По дяволите! Сигурна беше, че другите майки, добрите майки, не биха направили такъв пропуск.

„Госпожа Лам, стая 17…“ Ама разбира се! Ще провери в „Справки“ — 411. Тя набра номера и докато чакаше, отново видя мъжа. Той бе извън супермаркета и вървеше подчертано нехайно, като дори си подсвиркваше и размахваше ръце. Тя тъкмо щеше да продължи към изхода, когато нещо, което съзря в ръката му, смрази кръвта й.

Не може да бъде.

Съзнанието й и този път отказа да възприема. Но само за секунда-две. И я обзе неизразим ужас. В сравнение с който бостънският кошмар би бил детска игра. Мъжът се отдалечаваше. Устните му се бяха изкривили в усмивка. Все още си подсвиркваше и размахваше ръце.

А в едната си ръка, дясната, която беше откъм витрината на супермаркета, държеше кутия за училищни закуски с нарисуван Батман.