Харлан Коубън
Само един поглед (38)

Глава 37.

Пресконференцията беше насрочена за десет часа.

Грейс първо откара децата на училище. Шофираше Крам. Носеше голяма и развлечена фланела. Грейс знаеше, че под нея има пистолет. Децата изскочиха от колата, казаха им довиждане и се забързаха към училищния вход. Крам се приготви да натисне газта.

— Само малко почакайте — каза Грейс.

Щом видя децата да влизат безпроблемно в училището, кимна, че всичко е наред и може да тръгват.

— Не се тревожете — каза Крам. — Оставил съм човек да наблюдава.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Питайте.

— От колко време сте с господин Веспа?

— Вие сте били на мястото, където е умрял Райън, нали?

— Да.

— Той беше мое кръщелниче.

Уличното движение беше спокойно. Тя погледна Крам. Нямаше представа как да постъпи. Не можеше да им има доверие, не и за децата си, не и след като снощи бе видяла лицето на Веспа. Но какво би могла да направи? Може би трябваше да се обърне отново към полицията, но дали от полицията ще са съгласни или дори способни да охраняват децата?

Сякаш прочел мислите й, Крам каза:

— Господин Веспа все така разчита на вас.

— А какво ще стане, ако реши да си промени отношението към мен?

— Той никога не би ви навредил.

— Толкова ли сте сигурен?

— Ще ни чака за пресконференцията. Искате ли да ви пусна радиото?

Като за този час от деня уличното движение не беше претоварено. Мостът Джордж Уошингтън все още гъмжеше от полицаи — мярка, въведена след 11-и септември. Пресконференцията щеше да се състои в хотел „Краун Плаза“ до Таймс Скуеър. Веспа й каза, че първоначално се обсъждало да я направят в Бостън, което би било по-уместно, но някой от хората на Лерю възразил, че ще е прекалено натоварваща такава близост до мястото на произшествието. По този начин се надявали и по-малко членове на потърпевшите семейства да дойдат в Ню Йорк.

Крам я остави и отиде да паркира. Грейс стоеше на улицата и се мъчеше да измисли някакво решение, когато чу иззвъняването на телефона си. Погледна кой е. Непознат номер с код 6-1-1. Доколкото си спомняше, беше на Бостън.

— Ало?

— Здравейте. Обажда се Дейвид Роф.

— Кой?

— Ами сигурно ме знаете от блога като Крейзи Дейви. Получих имейла ви. В неудобно време ли се обаждам?

— Не, никак даже — Грейс се улови, че почти вика. — Благодаря, че ми се обаждате.

— Стори ми се, че се отнася за нещо важно.

— Наистина е важно. В блога си споменавате рок група с името „Оллоу“.

— Точно така.

— Мъча се да събера всевъзможни сведения за тях.

— Не мисля, че бих могъл да ви помогна кой знае колко. Видях ги тогава вечерта. С приятелите ми отидохме там да поразпуснем. Запознахме се с момичета, танцувахме и доста пихме. След това разменихме по някоя приказка с членовете на групата. Затова съм запазил спомен за нея.

— Казвам се Грейс Лосън. По мъж. Той е Джак.

— Лосън? Така се казваше единият, да. Помня го.

— Бяха ли добри?

— Истината е, че не си спомням добре, но мисля, че по-скоро да. Щом като ми създадоха настроение да пия, след което имах такъв махмурлук, че и сега като си спомня, ми се гади. Изненада ли му готвите?

— Каква изненада?

— Ами някакъв вид приятно парти за отминалите дни…

— Не, просто се опитвам да намеря сведения за хората от тази рок група.

— Би ми се искало да помогна. Но не мисля, че работиха дълго време заедно. Никога повече не чух за тях, освен че по-късно май са имали краткотраен ангажимент в „Изчезналата таверна“ в Манчестър. Само това знам, съжалявам.

— Благодаря, че се обадихте.

— Няма защо. О, чакайте. Сетих се нещо интересно.

— Какво?

— В Манчестър са били подгряваща група на „Стил Найт“.

За да не се пречка на забързаните минувачи, Грейс се дръпна до стената.

— Нищо не ми говори името на тази група.

— Предполагам, че е известна само на музикалните маниаци. Но, доколкото знам, и „Стил Найт“ не е просъществувала дълго. Поне не в тогавашния си състав. — По линията се чу пука не, което обаче не попречи на Грейс да чуе съвсем ясно следващите думи на Крейзи Дейви: — Но фронтмен им беше Джими Екс.

Грейс насмалко да изпусне мобифона си.

— Ало?

— Слушам ви — каза Грейс.

— Сигурно знаете кой е Джими Екс? „Бледо мастило“. Бостънското произшествие.

— Да — собственият й глас прозвуча като далечен. — Спомням си.

Крам се появи откъм паркинга. Погледна я и ускори крачка. Грейс благодари още веднъж на Крейзи Дейви и затвори. Сега имаше номера му в мобилния си. Можеше да му звънне по всяко друго време.

— Всичко наред ли е? — попита Крам.

Тя се помъчи да се овладее. Не успя. Едва отрони:

— Наред е.

— Кой беше?

— Откога сте ми надзорник?

— Спокойно — вдигна той ръце. — Просто питам.

Влязоха в „Краун Плаза“. Грейс се опита да осмисли току-що чутото. Чисто съвпадение. Това е. Странно съвпадение. В колежанските си години съпругът й е свирил с група по баровете. Като хиляди други. И се е случило с Джими Екс да участват в една и съща програма. Просто се е случило да бъдат на едно и също място по едно и също време. И какво? Това трябва да е било една, ако не и две години преди бостънското произшествие. И Джак вероятно не й го е споменавал, защото не го е смятал за важно, а пък е можело да натъжи жена му. Концерт на Джими Екс я бе травмирал и физически, и психически. Та вероятно не е сметнал за нужно да спомене този случаен факт.

И готово, нали?

Да, но Джак никога не бе и споменавал, че е свирал с поп група. Да, но всички членове на „Оллоу“ сега или са мъртви, или са изчезнали.

Опита да свърже някои неща. Кога точно е била убита Джери Дънкан? Когато прочете за пожара, тя самата беше на физиотерапевтично лечение. Това ще рече няколко месеца след бостънското произшествие. Ще трябва да провери точната дата. Ще трябва да провери и цялата хронология, тъй като — нека погледнем истината в очите — няма начин връзката „Оллоу“ — Джими Екс да е случайна.

Но как е станало всичко? Нещата не се връзват.

Тя още веднъж ги обмисли. Мъжът й е свирил с поп група. По едно време са били заедно с група, ръководена от Джими Екс. Година или две след това — когато Джак е бил последен курс или току-що се е дипломирал — вече известният по това време Джими Екс има концерт, на който присъства и самата тя — съвсем младата тогава Грейс Шарп. В последвалото меле същата вечер тя е сред потърпевшите, но остава жива. Минават още три години. Тя среща Джак Лосън на друг континент и те се влюбват.

Пак нещо не пасва.

Лек звън извести, че асансьорът вече е на партера. Крам попита:

— Сигурна ли сте, че сте добре?

— Отлично даже.

— Остават двайсет минути до началото на пресконференцията. Мисля, че ще по-добре да отидете сама. Опитайте се да хванете зълва си преди това.

— Вие наистина бъкате от идеи, Крам.

Вратите на асансьора се отвориха.

— Трети етаж — каза Крам.

Грейс се качи. Беше сама, но нямаше много време. Извади мобилния си телефон и визитката, която Джими Екс й бе дал. Набра номера му и след сигнала остави съобщение на гласовата му поща: „Знам за съвместната работа на «Стил Найт» и «Оллоу». Обадете ми се.“ Издиктува своя телефон и затвори. В същия миг асансьорът спря. Със слизането видя надпис със стрелка: За пресконференцията на „Бъртън-Кримстайн“. Тя тръгна в указаната посока и когато стигна до вратата на залата, си пое дълбоко дъх и я отвори.

При влизането й се чу нещо като колективно ахване, сякаш взето от филм, когато се отварят двете крила на вратата и влиза неочакваният свидетел. След което тя се озова сред множество познати поостарели, но все така скръбни лица. Ето че отново виждаше и семейство Гарисънс, и семейство Рийдс, и семейство Уайдърс. Спомни си за тогавашните си дни в болницата. Със замъглени от болкоуспокояващите очи тя ги бе гледала като през параван за душ. И днес се почувства по същия начин. Те се приближиха мълчаливо и я запрегръщаха поред. Никой не казваше нищо. Нямаше нужда. Грейс ги прегръщаше и отново чувстваше безутешната скръб, която излъчваха.

Видя и вдовицата на лейтенант Гордън Маккензи. Някои твърдяха, че именно той е избутал Грейс на безопасно място. Като повечето истински герои Маккензи избягваше да говори за това. Казваше, че не помни точно какво е направил, освен дето, да, успял да отвори вратите и е избутал хората навън, но това било по-скоро инстинктивна реакция, а не някаква особена самоотверженост.

Грейс притисна в дълга прегръдка госпожа Маккензи.

— Моите съболезнования.

— Той отиде при Господ — отрони госпожа Маккензи. — Сега е при Него.

Грейс нямаше какво да каже в отговор и просто кимна. Докато вдовицата се отдалечаваше, Грейс видя, че през другия вход на залата бе влязла Сандра Ковач. Зълва й също я забеляза и реагира неочаквано: усмихна й се, сякаш се бе надявала да я види, и й направи знак с глава да отиде при нея. Достъпът бе препречен с плюшен шнур. Един от охранителите я спря.

— Всичко е наред, Франк — каза Сандра.

И тръгна с бърза крачка по коридора. Грейс куцукаше след нея, едвам я настигаше. Сандра спря и отвори една врата.

Озоваха се в обширна бална зала, от която сервитьори изнасяха сребърна посуда. Сандра я отведе в дъното, взе два стола, сложи ги един срещу друг и седнаха.

— Не изглеждаш изненадана, че ме виждаш — каза Грейс.

Сандра сви рамене.

— Предполагах, че си разбрала от медиите.

— Не съм.

— Няма значение. Допреди два дни ти дори не знаеше коя съм.

— Какво всъщност става, Сандра?

Сандра не отвърна нищо. Чуваше се само подрънкван ето на сребърната посуда.

— Защо представляваш Уейд Лерю?

— Той е обвинен в престъпление, а аз съм адвокат по криминално право. Това ми е работата.

— Не ме подценявай.

— Искаш да знаеш защо съм поела точно този случай, така ли?

Грейс мълчеше.

— Не е ли очевидно защо?

— Не и за мен.

— Ти, Грейс, ти си причината да представлявам господин Лерю.

Грейс зина, зяпна я, после попита:

— За какво говориш?

— Ти всъщност никога не си знаела нищо за мен. Просто знаеше, че Джак има сестра. Докато аз знаех всичко за теб.

— Не те разбирам.

— Толкова е просто, Грейс. Ти се омъжи за брат ми.

— Е?

— Когато разбрах, че ще ми ставаш снаха, ми стана любопитно. Прииска ми се да узная нещо повече за теб. Разбираемо е, нали? Така че натоварих един от своите хора да те проучи. Впрочем картините ти са прекрасни. Купих си две. Анонимно. Окачила съм ги в дома си в Лос Анжелис. Наистина са страхотни. По-голямата ми дъщеря Карън, която е седемнайсетгодишна, ги обожава. Тя също иска да стане художничка.

— Не виждам какво общо има всичко това с Уейд Лерю.

— Наистина ли? — попита със странно развеселен глас Сандра. — Аз съм адвокат по криминално право още откакто завърших университета. Започнах с „Бъртън и Кримстайн“ в Бостън. А и живях там, Грейс. Така че знаех всичко за бостънското произшествие. И ето, изведнъж брат ми се влюбва в едно от главните действащи лица. Това подсили любопитството ми. Започнах да проучвам делото и познай какво открих.

— Какво?

— Че Лерю е бил подхлъзнат от некомпетентен адвокат.

— Лерю беше виновен за смъртта на осемнайсет души.

— Той само е произвел изстрел, Грейс. Не е наранил никого. Осветлението изведнъж угасва. Хората крещят. Той е под влиянието на дрога и алкохол. Изпаднал е в паника. Почувствал се е застрашен. Просто не е имало никакъв начин да знае какви ще са последствията. Първият му адвокат е трябвало да постигне споразумение — условна присъда, изпитателен срок или нещо подобно. Но никой не си е дал труда истински да разпиши случая. И Лерю е бил изпратен да гние в затвора. Да, Грейс, аз се заинтересувах от него заради теб. Бившият му адвокат направо го е прецакал и го е зарязал.

— И така ти пое случая?

Сандра Ковал кимна.

— Pro bono^[1]. Посетих го преди две години и започнахме да подготвяме условното освобождаване.

— Джак е бил в течение, нали?

— Не знам. Не си говорим.

— Настояваш, че не си говорила с него онази вечер? Според телефонната разпечатка сте говорили пели девет минути.

— Това му обаждане нямаше нищо общо с Уейд Лерю.

— А с какво имаше общо?

— С фотографията.

— И по-точно?

Сандра се наведе напред.

— Първо ти ми отговори, и то честно: къде намери тази снимка?

— Вече ти казах. Беше в плика с моите снимки.

Сандра недоверчиво поклати глава:

— И смяташ, че момчето от „Фотомат“ я е сложило там?

— Нищо повече не знам. Но ти не ми обясни: какво в тази снимка го е накарало да ти се обади?

Сандра се поколеба.

— Аз знам за Джери Дънкан — каза Грейс.

— Какво знаеш за Джери Дънкан?

— Че тя е на снимката и че е била убита.

При тези думи Сандра стана от стола.

— Тя умря при пожар. Беше нещастен случай.

Грейс поклати глава:

— Било е умишлено.

— Кой ти каза това?

— Брат й.

— Чакай, откъде познаваш брат й?

— Когато е загинала в пожара, Джери Дънкан е била бременна.

Сандра се вкамени ужасена.

— Грейс, какви ги вършиш?

— Мъча се да намеря съпруга си.

— И смяташ, че така си помагаш?

— Вчера ми каза, че не познаваш никого от снимката. Но току-що ми съобщи, че си познавала Джери Дънкан и че тя е умряла при пожар.

Сандра притвори очи.

— А да си познавала Шейн Олуърт или Шийла Ламбърт? — продължи Грейс.

— Не съвсем — отвърна с някак угаснал глас Сандра.

— Не съвсем? Значи все пак тези имена не са ти съвсем непознати?

— Шейн Олуърт беше съученик на Джак. Шийла Ламбърт, мисля, му беше приятелка от някакъв сроден колеж. И какво от това?

— А знаеше ли, че четиримата са свирили заедно в рок банда?

— За около месец може би. И пак какво от това?

— А петият човек на снимката? Момичето, което е обърнало глава. Знаеш ли кое е то?

— Не.

— Това ти ли си, Сандра?

Сандра я погледна:

— Аз?

— Да. Ти ли си това?

Лицето й странно се промени:

— Не, Грейс. Не съм аз.

— Джак ли уби Джери Дънкан?

Това беше жестоко. Сандра се облещи, сякаш й бяха ударили шамар.

— Ти луда ли си?

— Искам истината.

— Джак няма нищо общо със смъртта й. Той вече беше заминал в Европа.

— Тогава защо снимката така го подлуди?

Сандра се колебаеше.

— Защо, по дяволите?

— Защото не е знаел, че Джери е мъртва.

Грейс се почувства малко объркана.

— Бяха ли любовници?

— Любовници… — повтори Сандра, сякаш за пръв път чуваше тази дума. — Това е твърде зряло понятие в техния случай.

— Тя не е ли ходела с Шейн Олуърт?

— Мисля, че да. Но те всички бяха още деца.

— И Джак е свалял приятелката на своя приятел?

— Не знам, доколко бяха приятели Джак и Шейн. Но да, Джак наистина беше спал с нея.

Грейс се почувства като замаяна.

— И Джери Дънкан е забременяла.

— Нищо не знам за това.

— Но знаеш, че е мъртва.

— Да.

— И знаеш, че Джак е избягал чак в Европа.

— Още преди смъртта й обаче.

— И преди да забременее?

— Току-що ти казах. Не съм и подозирала, че е била бременна.

— И Шейн Олуърт, и Шийла Ламбърт също са изчезнали. Нима искаш да ми кажеш, че всичко това е съвпадение. Сандра?

— Не знам.

— И така: какво ти каза Джак, като ти се обади?

Сандра дълбоко въздъхна. Сведе глава.

— Сандра?

— Виж какво, снимката е отпреди колко, петнайсет-шестнайсет години, нали? И когато внезапно си му я дала, каква реакция очакваш? При вида на зачертаното лице на Джери. Влязъл в мрежата и се разтършувал из сайтовете. Мисля, че е попаднал на архивите на вестник „Бостън Глоуб“. Там открил, че тя отдавна е мъртва. Затова ми се обади. Искаше да знае какво се е случило. И аз му казах.

— Какво му каза?

— Онова, което знаех. Че е загинала при пожар.

— Защо това го е накарало да хукне нанякъде?

— Нямам представа.

— А какво го е накарало навремето да замине чак отвъд океана?

— Не бих могла да ти кажа.

— Както се е случило с всички тях, Сандра?

— Дори извън факта, че съм адвокат и спазвам конфиденциалност, той ми е брат и има неща, за които не мога да говоря.

Грейс я хвана за ръката:

— Мисля, че той е в опасност.

— Онова, което знам, не може да му помогне.

— Днес заплашиха децата ми.

Сандра затвори очи.

— Чу ли както казах?

Мъж в официален костюм надникна в помещението и съобщи:

— Време е, Сандра!

Сандра му кимна и благодари. Измъкна ръката си, стана разглади полата си.

— Трябва да прекратиш разследванията си. Грейс. Да се прибереш вкъщи. Да пазиш децата си. Това е, което Джак би искал от теб.