Харлан Коубън
Само един поглед (29)

Глава 28.

Грейс каза:

— Джош лъже.

Намираха се отново на Мейн Стрийт. По небето се носеха застрашителни облаци, но засега беше само влажно.

— Аз бих пийнал нещо — рече Скот Дънкан и посочи с брадичка близкото кафене от веригата „Старбъкс“.

— Чакайте — настоя Грейс. — Не ви ли се струва, че лъже?

— Нервен е. Има разлика.

Скот Дънкан бутна стъклената врата и Грейс влезе. Обичайната обстановка на кафенетата от веригата, от уредбата се лееше стар класически блус, изпълняван от познат от миналото женски глас — може би Били Холидей, Дина Уошингтън или Нина Саймън, нещо такова. Подир блуса последва една от певиците с китара — Джуъл, а може би Ейми Ман или Лусинда Уилямс.

— А противоречията в приказките му? — попита Грейс.

Скот Дънкан смръщи вежди.

— Нашият приятел Джош прилича ли на човек, който охотно би сътрудничил на властите?

— Не.

— Тогава какво да очакваме, че ще ни каже?

— Шефът му обясни, че имал семеен проблем, а той ни каза, че бил болен.

— Това е противоречие — съгласи се Дънкан.

— Но?

Скот Дънкан заповдига рамене като Джош:

— Работил съм по много случаи. И знаете ли какво научих за противоречията?

Тя поклати глава. Млякото за капучино фучеше като от пароструйка.

— В случая щях да съм по-недоверчив, ако всичко беше гладко. Да се изгради лъжа без противоречия не е толкова трудно. Но колкото до това момче, стига само да го попитате два пъти какво е ял за закуска, и ще се обърка.

Най-после им дойде редът. Дънкан я погледна. Тя си поръча кафе „Американо“ с лед без вода. Той кимна и каза да бъдат две. Плати с карта „Старбък“ и почакаха до бара.

— Та смятате, че не лъже? — попита Грейс.

— Не знам. Но нищо от онова, което каза, не буди подозрения.

Грейс не беше на същото мнение.

— Само той трябва да го е направил.

— Защо?

— Защото няма кой друг да е.

Взеха си кафетата и намериха маса до прозореца.

— Да върнем лентата за мен — каза той.

— Какво да върнем?

— Припомнете си всичко. Джош ви подава снимките, вие ги взимате. Веднага ли ги погледнахте?

Грейс се загледа нанякъде замислено.

— Не.

— Добре, взели сте плика. В чантата си ли го сложихте?

— Държах го в ръка.

— И после какво?

— Качих се в колата си.

— Пликът си беше с вас?

— Да.

— Къде?

— Между двете предни седалки.

— И после къде отидохте?

— Да взема Макс от училище.

— Спирахте ли някъде по пътя?

— Не. Вижте, само си губим времето. Знам, че е Джош…

— Все пак междувременно никой ли не е имал възможност докосне плика дори за секунди?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Един-единствен човек, но го споменавам формално, след което можем да махнем с ръка и да продължим нататък.

Дънкан кимна:

— И кой е този човек?

— Седях в колата и чаках Макс. Отворих плика и погледнах първите няколко снимки. После се качи приятелката ми Кора.

— В колата ви?

— Да.

— Къде седна тя?

— До мен.

— А в този момент къде бяха снимките?

— Не помня със сигурност, но мисля, че ги сложих обратно между седалките — отвърна Грейс ядно. Беше й ужасно неприятно.

— Тъй че тя е имала възможност?

— Но аз бях там през цялото време.

— Коя от вас слезе първа?

— Слязохме едновременно, мисля.

— Вие накуцвате.

Тя го погледна.

— Е-е?

— Значи би трябвало да слизате от колата малко по-трудно.

— Справям се.

— Вижте какво, Грейс, нека си го представим и двамата. Възможно е — не казвам, че е сигурно, просто е възможно — именно докато сте слизали, вашата приятелка да е пъхнала снимката в плика.

— Просто е възможно да, но е изключено.

— Абсолютно?

— Напълно.

— Чак толкова голямо доверие ли й имате?

— Да. Но дори и да нямах, помислете само: значи тя се е мотала наоколо с тази снимка с надеждата, че ще имам в колата си цял плик с фотографии?

— Не непременно. Може първоначалният й замисъл да е бил да я пъхне в бележника ви. Или в жабката. Или под седалката. Къде ли не. После да е видяла плика и…

— Не — вдигна ръка Грейс. — Нищо подобно. Не е Кора. В тази насока просто си губим времето.

— Как е фамилното й име?

— Няма значение.

— Кажете ми го и приключвам с въпроса.

— Линдли. Кора Линдли.

— Добре, приключих — каза Дънкан, но все пак си го отбеляза в едно бележниче.

— Сега какво? — попита Грейс.

Дънкан си погледна часовника.

— Трябва да се връщам на работа.

— А аз какво да правя?

— Проверете вкъщи. Възможно е съпругът ви някъде да е скрил нещо.

— Предлагате ми да претърсвам личните му неща?

— Изтръсквайте чувала, Грейс. И се дръжте. Обещавам, че скоро ще ви потърся.