Харлан Коубън
Само един поглед (4)

Глава 3.

Грейс още не се решаваше да се обади в полицията.

Не можеше и да заспи. Компютърът беше включен. Скрийнсейвърът представляваше една семейна снимка, направена предната година в Дисни Уърлд. Четиримата позираха с Гуфи пред ЕПКОТ Сентър. Джак си беше сложил уши на Мики Маус. Веселеше се, ухилен като ряпа. Докато усмивката на Грейс беше по-сдържана. Чувстваше се глупаво, което само насърчаваше още повече Джак. Тя хвана мишката — другата мишка, компютърната — и семейството й изчезна.

Грейс кликна и странната фотография на петимата колежани се появи. Снимката беше в програма Adobe Photoshop. Няколко минути Грейс се вглеждаше в лицата на младежите, търсейки — кой знае — някакъв ключ може би. Не откри нищо. Тя увеличи всяко лице в размер приблизително десет на десет сантиметра. При по-голямо увеличение и без това поразмазаният образ се размиваше. Прецени, че хартията, заредена в принтера, е подходяща за цветна разпечатка, и го включи. После грабна ножиците и се захвана за работа.

Скоро имаше пет отделни портретни снимки, по една на всекиго от общата фотография. Започна отново да ги изучава, този път с повишено внимание спрямо младата блондинка до Джак. Хубаво момиче с дълга лененоруса коса. Погледът на младата жена беше насочен към Джак и не изглеждаше съвсем случаен. Грейс усети болка от нещо, което можеше да бъде… какво? Ревност? Колко странно. Коя е тази жена? Очевидно старо гадже, което Джак никога не е споменавал. И какво от това? Грейс си имаше минало. Джак също. Защо погледът на тази снимка я безпокои толкова?

И какво?

Ще изчака Джак да се прибере и тогава ще го поразпита.

Но за какво по-точно?

Да видим сега. Какво всъщност става? Стара снимка, вероятно на Джак, беше попаднала в нейния пакет снимки. Това беше странно наистина. Беше дори малко стряскащо с тази блондинка със зачертано лице. И Джак беше излязъл в нощта, без дори да се обади. Е, какво толкова? Нещо в снимката вероятно го е разстроило. Изключил си е мобилния телефон и сигурно сега виси в някой бар. Или у Дан. А може би всичко това е просто чудновата шега.

Да, каза си Грейс. Шега. Като „някоя друга от нашата задруга“.

Седейки сама в тъмната стая, в която не светеше нищо друго, освен монитора на компютъра, Грейс се опитваше пак и пак да премисли случилото се. Отказа се едва когато установи, че това само я плаши все повече.

Кликна отново върху лицето на младата жена, онази, която гледаше с въжделение нейния съпруг, като се опита да намери най-оптималното увеличение. Загледа се в лицето, съсредоточавайки се максимално, и усещането за непреодолим страх пропълзя по скалпа й. Застина, без да помръдва и без да откъсва поглед от лицето на жената. И неясно откъде и как, но нещо изплува в съзнанието й със зашеметяваща яснота.

Грейс беше виждала тази жена.