Харлан Коубън
Само един поглед (52)

Глава 51.

Делапел отведе Пърлмътър в мазето. Долу имаше осветление, но той носеше и фенер. Насочи лъча му към пода:

— Там.

Пърлмътър погледна цимента и го побиха ледени тръпки.

— Дали си мислиш същото, което си помислих аз? — попита го Делапел.

— И то е, че — Пърлмътър се спря, за да вмести предполагаемия факт в общото уравнение — може би Джак Лосън не е бил единственият човек, държан затворен тук.

Делапел кимна.

— Тогава къде е другият?

Пърлмътър не отговори. Той гледаше пода. Наистина тук е бил и някой друг. И този някой друг бе намерил камъче, с което бе надраскат по цимента две думи. Името на още едно лице от странната фотография. Име, което бе чул от Грейс Лосън. ШЕЙН ОЛУЪРТ.

* * *

Шарлейн Суейн беше останала, за да помогне на Грейс да се добере обратно до стаята си. Докато бавно се движеха, Грейс има време да се замисли за много неща. Тишината тук беше уютна. Кой знае защо. Кой знае защо Джак бе избягал, и то чак в Европа, непосредствено след бостънската трагедия. Кой знае защо той никога не бе припарвал до семейния фонд и бе оставил сестра си и баща си да контролират неговия дял. Кой знае защо Джери Дънкан бе умряла два месеца по-късно. И кой знае дали — и това беше най-важното — срещата на Грейс с Джак във Франция не е била нещо повече от случайност.

Тя вече не си блъскаше главата дали всички тези неща не са свързани. Знаеше, че са. Когато стигнаха до стаята на Грейс, Шарлейн й помота да се настани пак в леглото.

— Не би ли искала да останеш за малко? — попита Грейс.

Шарлейн кимна:

— С удоволствие.

Разговориха се, като започнаха от най-явната си допирна точка — децата, — но и на двете не им се спираше твърде дълго на тази тема. Цял час измина като миг. Накрая Грейс не си и спомняше за какво точно бяха говорили, но беше изпълнена с благодарност към нея.

Около два през нощта болничният телефон до леглото й иззвъня. И двете се втренчиха в него, после Грейс вдигна слушалката:

— Ало?

— Чух съобщението ви за „Оллоу“ и „Стил Найт“.

Тя го позна. Беше Джими Екс.

— Къде сте сега? — попита го Грейс.

— Долу, на рецепцията. Не ми позволяват да се кача.

— Ще сляза след минута.

* * *

Фоайето пред рецепцията беше пусто и тихо.

Грейс се питаше какво поведение да възприеме. Джими Екс седеше с наведена глава и ръце върху бедрата. Докато тя, накуцвайки, вървеше към него, не вдигна поглед към нея. Рецепционистката четеше някакво списание. Охранителят леко си свирукаше. Дали би бил в състояние да й помогне, ако се наложи? Изведнъж почувства, че пистолетът й липсва.

Тя застана очаквателно пред Джими Екс. Той вдигна очи. Погледите им се срещнаха и Грейс разбра. Не съвсем всичко, не знаеше подробностите, но й се изясни най-важното.

Гласът му прозвуча почти умолително:

— Как разбрахте за „Оллоу“?

— Съпругът ми.

Джими я гледаше учуден.

— Мъжът ми е Джак Лосън.

Ченето му падна от смайване:

— Джон?

— Да, вероятно с това име е бил известен тогава. Сега е горе в интензивното. И е почти смъртник.

— О, господи! — Джими захлупи лице в дланите си.

— Знаете ли какво винаги ме е озадачавало? — каза Грейс. — Вашето внезапно изчезване от шоу бизнеса. Не се случва много често рок звезда да се откаже от кариерата си ей така. Има всякакви слухове за Елвис и Джим Морисън, но защото са мъртви. Нито „Ху“, нито „Стоунс“ не прекратиха сценичните си изяви след нещастните случаи на техни концерти. Та защо вие, Джими, зарязахте всичко и се покрихте?

Той седеше с наведена глава.

— Направих вече някои умозаключения около групата „Оллоу“ — продължи Грейс. — Въпрос е само на време и някой друг да ги направи.

Тя зачака. Той свали ръце от лицето си и ги потърка. Погледна към гарда. Грейс за малко да отстъпи назад.

— Знаете ли защо рок концертите обикновено започват в толкова късен час? — попита Джими.

— Не, не знам защо.

— Защото сме толкова съсипани от алкохол, дрога и какво ли не, че трябва време, за да ни приведат във форма.

— В случая накъде биете с това?

— Онази нощ за една бройка да пукна от кокаин и алкохол. Затова се забавихме толкова много, което породи нетърпението на тълпата. Ако бях трезвен, ако бях започнал навреме…

Не й се слушаха оправданията му.

— Разкажете ми за „Оллоу“.

— Не мога да повярвам — поклати глава Джими. — Джон Лосън е ваш съпруг. Как, по дяволите, е станало това?

И тя нямаше отговор. Не знаеше дали изобщо щеше някога да разбере. Спомни си времето, когато с Джак се бяха срещнали на онзи плаж. Игра на съдбата, случайност — или всичко е било планирано?

— Мъжът ми присъстваше ли на концерта онази нощ? — попита тя.

— Какво, не знаете ли?

— Джими, можем да продължим по два начина. Или ви казвам, че знам всичко и че от вас искам само потвърждение. Но не е така. Може и никога да не узная истината, ако вие не ми я кажете. Можете да запазите тайните си. Но аз ще продължа да ровя. Също и Карл Веспа, и много от семействата. Или — и това ми се струва по-важно — вие самият ще изберете да живеете спокойно и в мир със себе си. Дойдохте в дома ми, за да искате опрощение. Защото знаете, че е време за това.

Той пак сведе глава. Хлипове разтърсиха тялото му. Тя не каза нищо. Не сложи длан на рамото му. Охранителят ги погледна. Рецепционистката вдигна очи над списанието. Нищо повече. Бяха в болница, а в болница плачещите хора не са рядкост. След минута Джими се поуспокои, избърса си носа с ръкав.

— Срещнахме се на турне в Манчестър. Аз бях с групата „Стил Найт“. Имахме общо участие четири групи. Едната беше „Оллоу“. Така се запознах с мъжа ви. Зад кулисите се надрусахме. Той беше симпатичен и всичко, но трябва да ме разберете. За мен музиката беше всичко. Исках да направя нещо като „Born to run“ на Спрингстийн. Ядях ли, спях ли, само за това мечтаех. А Лосън не гледаше много сериозно на музиката. Свиреше с групата за удоволствие и нищо повече. Те имаха няколко прилични парчета, но вокалите и аранжиментите им бяха напълно аматьорски. Лосън нямаше големи илюзии, че ще направи нещо страхотно или каквото и да било.

Охранителят пак си подсвиркваше. Рецепционистката отново бе забила нос в списанието си.

— „Оллоу“ се разделиха само след няколко месена — продължи Джими. — „Стил Найт“ също се разпадна. Но ние с Лосън продължихме да поддържаме връзка. Когато започнах с новата си банда, доста мислех дали да не го вземем при нас.

— И защо не го взехте?

— Защото не смятах, че е много добър музикант.

Джими стана толкова рязко, че стресна Грейс. Тя отстъпи крачка назад. Но пак се взря в него, сякаш единствено с поглед би могла да го накара да говори.

— Да, мъжът ви беше на концерта онази нощ. Дадох му пет билета за първия ред. Той доведе някои от членовете на старата си банда. Дойдоха зад кулисите.

Той пак млъкна и зарея невиждащ поглед нанякъде. Грейс се боеше, че може да не продължи.

— Помните ли кои бяха?

— Членовете на старата му група?

— Да.

— Всъщност две момичета. Едното с огненочервена коса.

Шийла Ламбърт.

— А другото момиче Джери Дънкан ли беше?

— Не му знам името.

— А Шейн Олуърт?

— Който беше на йониката ли?

— Да.

— И да е бил, не дойде зад кулисите. Видях само Лосън и двете момичета.

Той затвори очи.

— И какво стана, Джими?

Лицето му се сбърчи и той като че ли в миг остаря.

— Бях ужасно зле. Чувах тълпата. Поне двайсет хиляди души. Те скандираха името ми. Те пляскаха с ръце. Настояваха концертът да започне. А аз едва се движех. Мениджърът дойде. Казах му, че ми е нужно още време. Той излезе. Останах сам. Тогава в гримьорната влязоха Лосън и въпросните две майки — Джими примигна и погледна Грейс. — Тук някъде дали има кафене?

— Затворено е.

Джими закрачи напред-назад. Грейс попита:

— И какво стана, след като дойдоха в гримьорната?

— Не знам как се бяха промъкнали. Не бях им дал пропуски. Така или иначе, Лосън се появи за едно здрасти. Май му се зарадвах. Но после изведнъж стана лудница.

— Тоест?

— Лосън. Той просто избесня. Не знам, може би беше по-друсан и от мен. Взе да ме блъска, да сипе закани. Крещеше, че съм крадец.

— Крадец?

Джими кимна.

— Пълни глупости — погледна я в очите: — Каза, че съм откраднал негова песен.

— Каква песен?

— „Бледо мастило“.

Грейс се вцепени. Сърцето й задумка.

— Лосън и Олуърт бяха написали за „Оллоу“ една песен със заглавие „Симпатично мастито“. Заглавията си приличат наистина. Сигурно знаете текста на „Бледо мастило“?

Тя кимна. Беше като онемяла.

— „Симпатично мастило“ беше за нещо подобно май. Общо взето, за преходността на спомените. Нищо повече. Казах го на Джак. Но той беше просто обезумял. Каквото и да му кажех, още повече се вбесяваше. Продължи да ме блъска. А чернокосата го подстрекаваше. Взе да подхвърля, че ще ми счупят краката и разни такива. Започнах да викам за помощ. Лосън ме удари. Не знам дали помните, но после съобщиха, че и аз съм пострадал в блъсканицата.

Тя пак кимна.

— Не беше заради блъсканицата. Беше заради съпруга ви. Разби ми челюстта, нахвърли ми се. Мъчех се да го отблъсна. Той се разкрещя, че ще ме убие. Беше толкова откачено всичко това. Викаше, че ще ме заколи.

Сърцето й се вледени. Дъхът й секна. Не може да бъде. За бога, не е възможно.

— Толкова беше превъртял, че другото момиче, червенокосото, му каза да се успокои. Да не му пука, че няма значение. Но той не слушаше. Той само се усмихна и после… внезапно извади нож.

Грейс поклати глава.

— Каза, че ще ми го забие в сърцето. Нали ви споменах, бях ужасно друсан. Но изведнъж изтрезнях. Знаете ли как да свестите някой дрогиран. Опрете му нож в гърдите.

— И после?

Тя ли го каза? Не можеше да повярва. Гласът прозвуча като нейния, но сякаш отекна отдалеч.

— Не можех да се оставя да ме наръга. Така че му се метнах и той изпусна ножа. Вчепкахме се един в друг. Момичетата пищяха. Мъчеха се да ни разтърват. И както се бяхме сборили на пода, чух изстрел.

Грейс клатеше глава. Не и Джак. Не. Няма начин…

— Изтрещя много силно. Все едно пистолет гръмна до ухото ми. Чуха се писъци. И после два или може би три изстрела. Не там, някъде по-надалече. И пак викове. Лосън остана проснат върху мен. Имаше кръв по пода. Беше улучен в гърба. Аз го избутах и тогава видях охранителя Гордън Маккензи, който стоеше с насочен пистолет.

Грейс стисна очи.

— Чакайте малко. Искате да кажете, че Гордън Маккензи е стрелял пръв?

Джими кимна:

— Да. Чул е врявата, виковете ми за помощ и… Така замряхме един срещу друг. Момичетата пищяха, но вече ги заглушаваха крясъците на тълпата. Този вой, не съм чувал нищо по страховито от този вой на ужас и паника. Но и вие знаете, какво ви обяснявам.

Тя не знаеше. Губеха й се спомени. Но тя кимна и той продължи:

— Та Маккензи остана за секунда като парализиран, после изхвърча навън. Двете момичета хванаха Лосън и го заизмъкваха навън. Останалото го знаете, Грейс.

Грейс се опитваше да осмисли всичко това, да го събере ведно, да го намести в главата си. Значи е стояла на метри от тези събития от другата страна на сцената. Джак. Бил е там. Как е възможно?

— Не — каза тя.

— Какво не?

— Не знам останалото, Джими. В „Оллоу“ са били петима души. Проверих. Два месеца по-късно някой праща убиец да премахне една от тях — Джери Дънкан. Мъжът ми, дето казвате, че ви е нападнал, изчезва отвъд океана, обръсва си брадата и става Джак. Според майката на Шейн Олуърт той също е някъде надалече, но мисля, че лъже. Шийла Ламбърт, червенокосата, си сменя името. Наскоро мъжът й беше убит и тя пак изчезна.

Джими поклати глава:

— Нямам представа за всичко това.

— Мислите ли, че са просто грандиозни съвпадения?

— Не, не мисля. Може би са се уплашили от последиците, ако истината излезе наяве. Помните какво беше първите няколко месеца — всички бяха жадни за кръв. Най-малкото ги чакаше затвор, ако не и по-лошо.

— А вие?

— Какво аз?

— Защо пазите тази тайна толкова години?

Той не отговори.

— Ако разказаното от вас е вярно, вие нямате никаква вина. Били сте нападнат. Защо не съобщихте на полицията какво се е случило?

Джими отвори уста, затвори я, поколеба се, после каза:

— Нещата не опираха само до мен. А и до Гордън Маккензи. Нали помните, че го провъзгласиха за герой? Ако се беше разбрало, че първо той е стрелял, какво, мислите, щеше да му се случи?

— Искате да кажете, че през всичките тези години сте лъгали, за да прикриете Гордън Маккензи?

Джими не отвърна нищо.

— Защо, Джими? Защо не сте казали нищо? Защо се скрихте?

Погледът му започна да бяга встрани.

— Вижте, казах ви всичко, което знам. А сега се прибирам вкъщи.

Грейс се приближи към него.

— Откраднали сте им песента, нали?

— Какво? Не.

Но на нея вече й бе ясно.

— Ето защо сте се почувствали отговорен. Ако не бяхте им откраднали песента, нямаше да се случи всичко онова.

Той пак поклати глава:

— Не е така.

— Ето защо сте напуснали шоу бизнеса и сте избягали. Защото сте откраднали песента, която ви изведе на върха. Оттам тръгват нещата. Вие сте чули „Оллоу“ да я изпълняват в Манчестър. Харесали сте я. И сте им я откраднали.

Той понечи да възрази:

— Имаше известна прилика, но…

Но я прониза друга мисъл.

— Докога ще пазите тайната си. Джими?

Той я погледна.

— „Бледо мастило“ стана дори още по-известна поради онази трагедия. Албумът се разпродаде в многомилионен тираж. Кой прибра парите?

Джими поклати глава.

— Грешите, Грейс.

— Знаехте ли, че съм омъжена за Джак Лосън?

— Моля? Разбира се, че не.

— Затова ли се отбихте у дома онази вечер? За да проучите какво знам?

Той продължи да клати глава, по страните му се стичаха сълзи.

— Не е вярно. Не съм искал да навредя на никого.

— Кой уби Джери Дънкан?

— Нищо не знам.

— Тя е щяла да проговори, нали? Това ли е станало? А после, петнайсет години по-късно, някой прави покушение срещу Шийла Ламбърт, тоест Джилиан Дод, но по случайност го отнася нейният съпруг. И тя ли щеше да проговори, Джими? Знаеше ли, че сте се завърнали?

— Трябва да си вървя.

Тя му препречи пътя.

— Не можете отново да изчезнете. Твърде много неща се случиха.

— Знам — каза той с умолителен глас. — Знам го по-добре от всеки друг.

Той я блъсна и се втурна навън. Грейс понечи да извика: „Стой! Дръжте го!“, но се усъмни свирукащият охранител да свърши някаква работа. Джими вече беше навън, не го виждаше. Грейс закуцука към изхода.

Гърмежи — три изстрела — разкъсаха нощта. Изсвистяха автомобилни гуми. Дежурната изпусна списанието и се хвърли към телефона. Охранителят млъкна и се втурна към вратата. Грес забърза след него.

Когато се озова навън, видя само задницата на една кола, която изчезваше в нощната тъма. Грейс не видя кой е в колата. Но се досещаше. Охранителят се наведе над тялото. Няколко лекари се изстреляха от болницата, насмалко да я съборят. Но вече беше късно.

Петнайсет години след бостънската трагедия тя си взе и най-неуловимата жертва.