Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just One Look, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
bridget
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Харлан Коубън. Само един поглед

Американска. Първо издание.

Художник на корицата: Стефан Касъров

Редактор: София Бранц

ИК „Колибри“, София, 2006

ISBN: 954-529-413-2

История

  1. — Добавяне

Глава 23.

Шофирайки, Грейс си бе пуснала диск на „Колдплей“ с надежда да се поразсее, но резултатът беше спорен.

Тя донякъде разбираше какво й се е случило, без да се нуждае от специална интерпретация. Но истина беше твърде жестока, просто парализираща. Може би подобни неща раждат и сюрреализма, си помисли тя — стремежът за себе съхранение, за самоопазване чрез филтриране на действителността. Дали, за да събере сили да намери съпруга си, да не прибегне именно до сюрреалистично виждане на произходящото, вместо да се гърчи и да се свива на клъбце пред безпощадното око на голата истина?

Клетъчният й телефон иззвъня. Погледна името, което се изписа. Не, не беше Джак. Кора.

— Здрасти.

— Не се наемам да определя новините като добри или лоши, така че нека ти ги изложа такива, каквито са. Коя искаш да чуеш първо — странната или още по-странната? — изстреля Кора.

— Странната.

— Не мога да се свържа с Гъс. Не отговаря. Включва се само гласовата му поща.

Точно в този момент като по ирония CD-то начена мрачно парче, озаглавено „Shiver“. „Зловеща тръпка“. Грейс бе хванала здраво волана с две ръце, придържаше се в средната лента и спазваше с точност скоростното ограничение. Колите профучаваха и от двете й страни.

— А още по-странната?

— Спомняш ли си, че искахме да проверим обажданията отпреди две вечери? На Джак?

— Да.

— Ами аз се обадих в телефонната компания, представяйки се за теб. Предположих, че няма да възразиш.

— Правилно си предположила.

— Единственото му обаждане през последните три дни е до твоя клетъчен телефон вчера.

— Обаждането му, докато бях в полицейското управление.

— Точно така.

— Не виждам кое му е странното.

— Нищо. Странното се отнася за домашния ви телефон.

— А именно?

— Обаждането в офиса на сестра му.

— Да, което установих, като натиснах „redial“.

— Та как беше името на сестра му?

— Сандра Ковал.

— Точно така. Сандра Ковал. Тя ти беше казала, че не е била там и не са говорили.

— Да.

— Но са говорили цели девет минути.

Тръпка премина по цялото й тяло. Грейс стисна още по-здраво волана.

— Значи ме е излъгала.

— Така изглежда.

— Това е все пак някаква следа. Досега Сандра се бе очертала като задънена улица. А вече става ясно, че по някакъв начин е замесена.

— От което какво следва?

— Не знам — отвърна Грейс. — Предполагам, че ще се стигне до конфронтация.

След като приключиха разговора, Грейс отби да зареди колата.

Поседя вътре в размисъл. После слезе, за да си купи бутилка минерална вола. И реши, че няма време за излишен финес и трябва да се обади на Сандра.

Беше запаметила в мобилния си телефон номера на адвокатската кантора „Бъртън и Кримстайн“. Набра го и след две позвънявания оттам вдигнаха, поиска да говори със Сандра Ковал. Беше изненадана, когато почти веднага чу гласа й:

— Ало?

— Ти ме излъга.

Сандра Ковал запази мълчание. Грейс тръгна към колата си.

— Говорили сте с Джак и разговорът ви е продължил девет минути.

Пак мълчание.

— Какво става, Сандра?

— Не знам.

— Защо ти се обади Джак?

— Сега затварям. И те моля повече да не ми се обаждаш. Каза, че вече ти е позвънил.

— Да.

— Съветът ми е да изчакаш, докато ти се обади пак.

— Не искам съвета ти, Сандра. Искам да знам какво ти каза Джак.

— Мисля, че трябва да спреш.

— Да спра какво?

— От мобилен телефон ли ми се обаждаш?

— Да.

— Къде се намираш?

— На бензиностанция в Кънектикът.

— Защо?

— Сандра, искам да ме изслушаш. Ти си последният човек, които е говорил със съпруга ми, преди той да изчезне. Но ме излъга. И не искаш да ми кажеш какво ти е съобщил. Защо пък аз да ти казвам каквото и да било?

— Правилна забележка, Грейс. Сега ти ме изслушай. Преди да затворя телефона, ти давам последна препоръка: върни се вкъщи и се грижи за децата си.

И връзката прекъсна. Грейс се качи в колата и се опита отново да набере Сандра, но никой не отговори. Сега какво? Да пробва отново да се видят очи в очи?

Тя подкара колата. След около две мили видя табелата за старческия дом „Сияйна звезда“. Спомни си за времето, прекарано в болницата, спомни си училищните години. Помисли си за цикличността на живота. Започваш го в някоя от тези тухлени постройки и го завършваш пак там.

Старческият дом „Сияйна звезда“ обаче представляваше триетажен псевдовикториански хотел с купички и портици в жълт цвят и ужасен алуминиев обков. Пространството пред него бе така старателно изравнено, че приличаше на застлано с балатум. Положеното усилие всичко да вдъхва бодрост прехвърляше мярката. Цялостният ефект напомни на Грейс за ЕПКОТ Сентър в Света на Дисни — хубава имитация, но имитация[1]. До портала старица в люлеещ се стол четеше вестник. Тя поздрави Грейс с добро утро и Грейс отвърна на поздрава й. Фоайето също бе замислено с претенции за малко по-старинен вил. По стените в претруфени рамки висяха маслени картини, сякаш купени от разпродажба по $ 19,99 парчето. Репродукцията си е винаги репродукция дори да не сте виждали на живо картини на Реноар или Хопър.

Иначе помещението се оказа изненадващо пренаселено. От възрастни хора, разбира се, в различни стадии на възрастовите промени. Едни ходеха нормално, други се тътреха едва-едва, трети си помагаха с бастуни или патерици, четвърти бяха в инвалидни колички. Някои изглеждаха бодри, други придрямваха. Ако и всичко да блестеше от чистота, все пак във въздуха се чувстваше мирисът на старческа плът, неотвратимо вървяща към тлен, и дори освежителният спрей, с който се бяха постарали да напръскат, не можеше да го маскира.

Единствената млада личност в помещението — жена на около двайсет и пет години — седеше зад едно писалище, което също трябваше да минава за старинно, но приличаше на доставено от „Бомбай Къмпани“. Тя се усмихна на Грейс.

— Добър ден. Аз съм Линдзи Баркли.

Грейс позна гласа, който бе чула по телефона.

— Дойдох да се видя с господин Дод.

— Боби е в стаята си. Етаж втори, стая двеста и единайсета. Ще ви заведа дотам.

Линдзи беше хубавичка с хубостта на младите същества, имаше усмивката и ентусиазма на невинните и новопокръстените.

— Имате ли нещо против да се качим по стълбите? — попита тя.

— Ни най-малко.

Обитателите на дома спираха да поздравят. Линдзи жизнерадостно отвръщаше на всеки поздрав, не подминаваше никого. Грейс дори не се усъмни дали всичко това не е шоу за посетителите. Линдзи знаеше всяко име, всекиму намираше да каже и по нещо лично, което обитателите видимо оценяваха.

— Май повечето са жени — отбеляза Грейс.

— Още в училище веднъж чух по радиото, че в домове като този жените са общо пет пъти повече от мъжете.

— О!

— Така е. А Боби се шегува, че цял живот се е надявал на подобни старини.

Грейс се усмихна.

Линдзи махна с ръка.

— Но това са само приказки. Жена му — той я нарича „моята Моди“ — е умряла преди около трийсет години. Надали оттогава въобще е поглеждат жена.

Коридорите бяха в тревисто зелено и розово. По стените бяха окачени всеизвестните репродукции на Норман Рокуел, играещите покер кучета на Кулидж, черно-бели снимки от стари филми като „Казабланка“ или „Непознати във влака“. Грейс понакуцваше до Линдзи, която го забеляза — видя няколко бързи нейни погледа, — но естествено не каза нищо.

— Тук, в „Сияйна звезда“, различните зони са посветени на различни теми. Този „квартал“ се нарича „Носталгия“. Смятаме, че обитателите го намират приятен.

Спряха пред врата с табелка „Б. Дод“. Линдзи почука, после извика:

— Боби!

Не последва никакъв отговор, тогава тя отвори вратата. Озоваха се в неголяма, но уютна стая. Вдясно имаше малък кухненски бокс. Върху масичка беше подпряна — така че да се вижда и от входа, и от леглото — увеличена черно-бяла снимка на много красива жена от типа на Лена Хорн може би на около четирийсет, но човек не можеше да бъде сигурен, тъй като снимката беше твърде стара.

— Това е неговата Моди.

Грейс кимна, загледана в този обрамчен в посребрена рамка образ. Замисли се отново за „своя Джак“. За пръв път допусна вероятността за най-лошото: можеше никога вече да не го види. Никога да не го прегърне, никога да не се смее на изтърканите му шегички. И — помисли си го тук — да не остарее заедно с него.

— Добре ли сте? — попита Линдзи.

— Да, да.

— Боби трябва да е горе с Айра от „Реминисценция“. Играят карти.

Тръгнаха си от стаята.

— „Реминисценция“ друг хм… „квартал“ ли е?

— Не. Така наричаме трети етаж. Той е отреден за обитателите ни с Алцхаймер.

— О!

— Ира не разпознава собствените си деца, но все още е много добра в покера.

Отново бяха в коридора. Чак сега Грейс обърна внимание, че до вратата на Боби Дод има нещо като витринка. Тя се вгледа. Вътре висяха куп медали, военни, а и спортни, потъмнели от времето. Имаше и фотографии от различни периоди в живота на Боб. Едната беше на убития му син, същата, която Грейс бе видяла на монитора снощи.

Линдзи отбеляза:

— Мемориална витрина.

— Хубава е — каза Грейс, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Всеки пациент има такава до вратата си. Това е начин да се представиш пред останалите.

Грейс кимна. Цял един живот, сумиран в рамка двайсет на трийсет сантиметра. Като всяко нещо тук — едновременно уместно и зловещо.

До третия етаж се качиха с асансьор с кодирано табло.

— За да не се мотаят обитателите постоянно нагоре-надолу — обясни Линдзи.

В което също имаше и смисъл, и ограничение.

Етажът, наречен „Реминисценция“, беше уютен, подреден и злокобен. Някои от пребиваващите те кимаха все още нормален вил, но повечето бяха клюмнали като вехнещи цветя в инвалидните си колички. Едни тътреха нозе, други си говореха сами. Почти всички бяха с безжизнени празни погледи.

Една жена, вероятно наближаваща деветдесетте, тръгна към асансьора, подрънквайки връзка ключове в ръка.

Линдзи я попита:

— Къде отиваш. Сесил?

Старицата се обърна.

— Трябва да взема Дани от училище. Сигурно ме чака вече.

— Всичко е наред — каза й Линдзи. — До края на часовете остават още два часа.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Виж, нека първо хапнем, после ще отидеш да прибереш Дани. Става ли?

— Днес е на урок по пиано.

— Знам.

Един от персонала дойде и отведе Сесил. Загледана след тях, Линдзи обясни:

— С нашите пациенти с напреднал Алцхаймер използваме терапия на потвърждението.

— Терапия на потвърждението?

— Не спорим с тях, не им натрапваме истината. Не й обяснявам например, че Дани е вече на шестдесет и две годишен банкер с трима внуци. Просто им отклоняваме вниманието.

Тръгнаха по коридора, тоест из „квартала“, пълен с кукли като деца в естествен ръст, имаше и плюшени мечета.

— Да не си играят на кукли? — попита Грейс.

— Онези, които са все още в час. Това им помага при срещите с правнуците.

— А другите?

— Някои се мислят за млади майки. Това ги успокоява.

Съзнателно или не, ускориха крачка. След секунди Линдзи леко повика:

— Боби!

Боби Дод се надигна от масата за игра на карти. Това, което от пръв поглед можеше да се каже за него, бе, че е спретнат. Имаше жив и свеж вид. Лицето му бе черно и набраздено с дълбоки бръчки като кожа на алигатор. Беше издокаран елегантно със спортно сако от туид, мокасини в тон, червено фишу и червена кърпичка в горния джоб. Сивата му коса беше късо подстригана и гладко сресана.

Той запази весел вид, когато Грейс му обясни, че искала говорят за убития му син. Тя дебнеше за някакъв израз на скръб: сълзи в очите или потреперване на гласа, но не установи нищо подобно. Наистина се стремеше да му говори със заобикалки, но все пак дали е възможно голямата жизнена трагедия да не бе засегнала стареца така, както би засегнала всеки други? Дали с възрастта някои хора при перспективата за близкия им земен край не се изпълват със себичност като защитен механизъм?

Боби прояви желание да помогне, но не му беше известно кой знае колко. Грейс почти веднага го установи. Неговият син го беше посещавал два пъти месечно. Да, нещата на Боб му бяха изпратени опаковани, но той дори не ги е отворил.

— Те са в склада — каза Линдзи.

— Имате ли нещо против да ги видя? — попита Грейс.

— Разбира се, че не, детето ми — потупа я по коляното Боби Дод.

— Ще трябва да ви ги изпратим — каза Линдзи, — защото складът е далеч оттук.

— Много е важно.

— Мога да уредя да стане експресно.

— Благодаря ви.

След това Линдзи ги остави насаме.

— Господин Дод… — започна Грейс.

— Наричай ме Боби, ако обичаш.

— Боби — поде пак Грейс, — кога синът ти идва за последен път?

— Три дни преди да бъде убит.

Той отговори бързо, без да се замисля. Но тя все пак най-сетне забеляза някакво трепване зад фасадата, което я накара отново да се замисли за възрастта: дали наистина притъпява болезнеността, или просто прави маската по-изкусна?

— Видя ли ти се тогава различен от друг път?

— Различен ли?

— По-тревожен или нещо подобно.

— Не. А и да е било така, не съм го забелязал.

— За какво си говорихте?

— Никога нямахме да си казваме кой знае колко. Понякога споменавахме майка му. Повечето време просто гледахме телевизия. Тук имаме кабелна.

— Джилиан идваше ли с него?

— Не — отсече моментално.

През лицето му мина сянка.

— Тя въобще идваше ли?

— Понякога.

— Но не и последния път.

— Точно така.

— Това изненадали те?

— Това ли? Това не ме изненада — натърти той.

— Защо, кое те е изненадало?

Той отвърна поглед и прехапа устна.

— Тя не дойде на погребението.

Грейс си помисли, че не е чула добре. Боби Дод кимна, сякаш прочел мислите й:

— Точно така. Собствената му жена.

— Имаха ли съпружески конфликти?

— И да са имали, Боб не ми е казват нито дума.

— Имат ли деца?

— Не — той понагласи фишуто и попита на свой ред: — Защо ровите във всичко това, госпожо Лосън?

— Просто Грейс.

Той я гледаше с очи, изпълнени с мъдрост и тъга. Може би обяснението за привидната старческа студенина е по-просто: тези очи са видели много злощастия, те не желаят да виждат повече.

— Собственият ми съпруг изчезна — каза Грейс. — Имам чувството, не знам, струва ми се, че двата случая са някак свързани.

— Как се казва съпругът ти?

— Джак Лосън.

Той поклати глава. Това име не му говореше нищо. Тя го попита дали няма някакви координати на Джилиан Дод. Той пак поклати глава. Тръгнаха към асансьора. Боби не знаеше кода, така че надолу ги придружи един санитар. Спуснаха се до партера в мълчание.

Когато стигнаха до външната врата, Грейс му благодари за любезността.

— Обичаш съпруга си, нали? — попита я Боби Дод.

— Много.

— Надявам се да си по-борбена от мен — отрони той и се върна навътре.

Грейс си помисли за снимката в посребрена рамка в стаята му. И излезе навън.

Бележки

[1] EPCOT Center (Experimental Prototype Community of Tomorow, Експериментален прототип на общност на бъдещето) — международни павилиони, посветени на историята и културата на народите по света. — Бел.ред.