Харлан Коубън
Само един поглед (32)

Глава 31.

— Казва се Ерик Ву.

Пърлмътър се върна в болницата. Действаше да се сдобие със съдебно решение, което да задължи Индира Каривала да му съобщи името на клиента си, но областният прокурор му създаваше повече пречки от очакваното. Междувременно момчетата от лабораторията си вършеха работата по пръстовите отпечатъци и ако можеше да се вярва на Дейли, вече били наясно със самоличността на извършителя.

— Има ли досие? — попита Пърлмътър.

— Пуснати са го от „Уолдън“ преди три месеца.

— За какво е бил там?

— За въоръжено нападение. Много кофти тип.

— Колко кофти?

— Невероятно отвратителен. Ако и десет процента от това, което се говори, е вярно, не ти трябват нощни телевизионни ужаси.

— Слушам.

— Израснал е в Северна Корея. Сирак е от малък. Работил е в затвор за политически дисиденти. Имал талант в изтезанията в болезнени точки или нещо от този род. Така е увредил гръбначния стълб на Сайкс. За него чух следната история: отмъкнал жената на едного и я обработвал около два часа. После извикат съпруга и го накарат да слуша. Жената започнала да крещи. След това му казала, на съпруга си, че го мрази в червата. И го псувала. Това били последните думи, които чул от нея.

— Кореецът е убил жената?

Дейли отвърна с необичайно напрегнат вид:

— Там е работата. Не я убил.

Температурата в стаята като че ли изведнъж падна с десет градуса и Пърлмътър го побиха тръпки.

— Не разбирам.

— Ву я пуснал да си върви. Оттогава не е проговорила. Само седи, клати се, а щом мъжът й се доближи, започва да крещи.

— И какво е искал този от Фреди Сайкс?

— Не се знае.

В дъното на коридора се появи Шарлейн Суейн. Тя не бе и напускала болницата след стрелбата. Най-после я бяха склонили да говори с Фреди Сайкс. Това, как Шарлейн се опитваше да измъкне някаква информация от плачещия Сайкс, бе странна сцена. Той като че ли не знаеше нищо. Нямаше представа кой е неговият нападател, нито пък защо въобще някой би искал да му стори зло. Та той не беше нищо повече от самотен дребен счетоводител, който нямаше защо да попада в нечие полезрение.

— Всичко е свързано — каза Пърлмътър.

— Имате ли някаква теория?

— Засега трохи.

— Ще я споделите ли?

— Нека започнем с данните от пътните пропуски.

— Добре.

— Имаме Джак Лосън и Роки Конуел, които минават през контролния пункт по едно и също време.

— Така.

— Мисля, че вече знаем защо. Конуел е работел за частен детектив.

— Вашата приятелка Индия еди-коя си.

— Индира Каривала, която едва ли може да се нарече моя приятелка. Но това не е важно. Онова, което е от значение тук, е, че на Конуел му е била поставена задачата да проследи Лосън.

— Което обяснява едновременното им преминаване на пункта.

Пърлмътър кимна, преди да продължи мисълта си:

— Какво става после? Конуел среща смъртта си. Според патоанатома това е станало преди полунощ. Ние знаем, че той е минат през пункта в десет и двайсет и шест, тъй че става ясен времевият интервал, в който са се стекли фаталните обстоятелства. Логичният заподозрян би трябвало да бъде Джак Лосън: той забелязва, че е следен, изчаква го и го убива.

— Има логика — отбеляза Дейли.

— Да, ама няма. Представи си само: Роки Конуел е бил с тегло доста над сто килограма и височина близо два метра, а и в добра физическа форма. Мислиш ли, че човек като Лосън е можел да го убие с голи ръце?

— Господи! — плесна се по челото Дейли. — Ерик Ву?

Пърлмътър кимна.

— Това вече се връзва. По някакъв начин Конуел е налетят на Ву. Ву го е убил, напъхал е тялото му в багажника и го е оставят на онзи паркинг. А Шарлейн каза, че Ву е карал Форд Уиндстар — същия модел и цвят като на Джак Лосън.

— Значи има връзка между Лосън и Ву?

— Не знам.

— Може би Ву работи за него.

— И това не знаем. Това, което знаем все пак, е, че Лосън е жив или поне е бил жив след убийството на Конуел.

— Правилно. Защото се обади на жена си, докато тя се намираше в управлението. И какво е станало по-нататък?

— Нямам представа.

Пърлмътър се загледа в Шарлейн Суейн, която стоеше в коридора и гледаше през стъклото на стаята, където бе настанен съпругът й.

Дейли го побутна и двамата насочиха очи към току-що влизащата Вероник Балтръс. Тя беше в отдела от три години. Понастоящем трийсет и осем годишна, с рошава черна коса и неотменен загар на лицето. Сега беше облечена в уставната полицейска униформа, която й отиваше, доколкото го позволяваха коланът с кобура, но в извънслужебния си живот обичаше да носи спортни дрехи от ликра или каквато и да е материя, подчертаваща плоския й корем. Беше миньонче с тъмни очи и всеки мъж в управлението, дори и Пърлмътър, таеше определени помисли спрямо нея.

Вероник Балтръс бе не само изискана красавица, но и компютърен експерт — интересна и вълнуваща комбинация. Преди шест години, докато работела в Ню Йорк за един търговец на бански костюми, някакво неизвестно лице започнало да я преследва. Обаждало и се по телефона, изпращало й имейли било вкъщи, било на работното й място. Главното му оръжие бил компютърът — обичайното средство на страхливците и подлеците. Полицията не могла да го открие. А и се смятало, че този преследвач, който и да е той, не ще направи следваща крачка.

Но той я направил.

В една спокойна есенна вечер Вероник Балтръс била брутално нападната, след което нападателят и избягал. Но Вероник се възстановила. Поначало добра в компютрите, тя била обзета от амбицията да вдигне нивото си в тази област и скоро станала спец. И тъй като непознатият продължавал да й изпраща маниакални имейли, тя използвала ново придобитите си познания, за да го открие и да го изправи пред съда. После напуснала работата си и постъпила в полицията.

Сега, въпреки че носеше униформа и изпълняваше полицейски задължения, тя имаше репутацията на най-добрия компютърен специалист в този край. Никой в отдела, с изключение на Пърлмътър, не знаеше историята и. Така се бяха разбрали, когато постъпваше на работа.

— Добра ли се до нещо ново? — попита я той.

Вероник Балтръс се усмихна. Имаше хубава усмивка.

„Помислите“ на Пърлмътър към нея се различаваха от щенията на другите мъже. Вероник Балтръс беше първата жена, предизвикала у него някакъв трепет след смъртта на съпругата му. Но това не означаваше нищо. Би било непрофесионално. Би било неетично. А и честно казано, бяха малко в различни категории.

Тя махна в посока на Шарлейн Суейн.

— Заслужава благодарност.

— За кое?

— Ал Сингър.

Сайкс бе казал на Шарлейн, че Ерик Ву използват това име, когато се представян за доставчик. Шарлейн го бе попитала кой е все пак този негов познат Ал Сингър, чието име го е накарало да отвори вратата, Сайкс бе започнат да увърта, отричайки да познава какъвто и да било господин Сингър. И бе обяснил, че все пак е отворил от любопитство.

— Аз мислех, че Ал Сингър е измислено име — каза Пърлмътър.

— И да, и не — отвърна Балтръс. — Аз порових доста обстойно в компютъра на господин Сайкс. Оказа се, че той е поддържат твърде редовна онлайн връзка с мъж на име Ал Сингър.

— Хомосексуална? — направи физиономия Пърлмътър.

— По-скоро тук имаме бисексуалност. Това проблем ли е?

— Не. Значи Ал Сингър е бил, така да се каже, неговият онлайн любовник?

— Ал Сингър не съществува. Това е било измислено име.

— Не е ли такава обичайната практика — особено когато хомосексуалисти си комуникират чрез мрежата?

— Така е — съгласи се Балтръс. — И ето къде е ключът. Ерик Ву се е представял за доставчик, като е използвал името Сингър. Как е могъл да знае това име, освен ако…

— Искаш да кажеш, че Ерик Ву е Ал Сингър?

Балтръс кимна.

— Склонна съм да мисля така. Ето какво предполагам: Ву влиза в мрежата с името Ал Сингър. Там започва контакти с потенциални жертви като Фреди Сайкс. После прониква в домовете им и ги напада. Смятам, че е щял да убие Сайкс.

— Мислиш ли, че го е правят и преди?

— Да.

— Излиза, че е нещо като сериен убиец на хомосексуалисти.

— Не знам. Но засега не трябва да отхвърляме тази хипотеза.

Пърлмътър попита замислено:

— Този Ал Сингър има ли други онлайн събеседници?

— Още трима.

— Някой от тях бил ли е нападнат?

— Все още не. И тримата са живи и здрави.

— А какво те кара да мислиш, че е сериен престъпник?

— Твърде рано е да бъдем категорични. Но Шарлейн Суейн ни е направила огромна услуга. Ву е използвал компютъра на Сайкс. Вероятно е имал намерение да го унищожи, преди да напусне, но Шарлейн го е погнала и не му е оставила време. Сега, като сглобявам нещата, стигам до извода, че трябва да има още една персона, която е взел на прицел. Още не зная името й, но е влизал в yenta-match.com. Самотни евреи.

— Откъде сме сигурни, че там не е влизал самият Фреди Сайкс?

— Защото онзи, който е влизал във въпросния сайт, го е правил през последните двайсет и четири часа.

— Така че може да е само Ву.

— Да.

— Все още не схващам защо му е трябвало да влиза в друг сайт за запознанства.

— За да намери още жертви. Ето как действа според мен: има си набор от различни имена и самоличности в различните сайтове за запознанства. След като веднъж се е представил с едно име, той повече не го използва за дадения сайт. Послужил си е вече с името Ал Сингър, за да се добере до Фреди Сайкс. Би трябвало да знае, че ако някой го разследва, ще го проследи.

— Така че спира да се представя като Ал Сингър.

— Точно така. Но има други псевдоними в други сайтове. И е подготвил следващата си жертва.

— Разполагаш ли вече с други имена?

— Ще ги имам. Нуждая се само от съдебно разрешение за yenta-match.com.

— Смяташ ли, че ще получиш разрешение?

— Единствената личност, с която ни е известно Ву наскоро да е влизал в контакт, е от сайта yenta-match. Мисля, че търси следващата си жертва. Ако можехме да се сдобием със списък на имената, с които се е представял, и с кого е влизал в контакт…

— Продължавай да ровиш.

— Това правя.

И Вероник Балтръс забърза навън. Ако и със съзнанието, че не е редно, защото все пак й е началник, Пърлмътър се загледа след нея с копнеж, който му напомни за Марион.