Харлан Коубън
Само един поглед (6)

Глава 5.

Писък напираше в гърлото на Грейс.

Тя подскочи. Във всекидневната още светеше. Някакъв силует стоеше пред вратата на стаята й. Но не беше Джак.

Събуди се, дишайки тежко. Беше сънувала. Знаеше, че е така. По някакъв подсъзнателен начин през цялото време го бе знаела. И преди безброй пъти беше сънувана същия сън, макар че отдавна не беше се случвало. Дали не беше се завърнал заради наближаващия й рожден ден?

Направи усилие да се успокои. Но така и не успя. Сънят винаги започваше и свършваше по един и същ начин. Вариациите бяха в средната му част.

Този сън връщаше Грейс в старата зала „Бостън Гардън“. Сцената беше точно срещу нея. Имаше подвижна стоманена ограда, не много висока, може би до кръста, като стойка за заключване на велосипеди. Тя се облягаше на нея.

От високоговорителите се чуваше „Бледо мастило“, но това не беше възможно, защото концертът още не беше започнал. „Бледо мастило“ беше голям хит на Джими Екс Бенд, най-продаваният сингъл на годината. Още го пускат по радиата. Би трябвало да свирят на живо, да не е запис. Но ако този сън се развиваше като някакъв филм, „Бледо мастило“ беше нещо като саундтрака му.

Беше ли Тод Удкрофт, нейният приятел по онова време, до нея? Понякога й се струваше, че държи ръката му, макар че те не бяха от онези двойки, които ходят хванати за ръце, а после, когато нещата тръгнаха зле, стомахът й се свиваше от усещането, че дланта му бе далеч от нейната. В реалността на онзи концерт Тод беше с нея. В съня — само понякога. Сега — не, нямаше го. Тод беше изчезнал тази нощ безследно. Тя никога не бе го обвинявала за случилото се. Той не можеше нищо да направи. Тод изобщо не я посети в болницата. Не го обвиняваше и за това. Историята си беше изначално буксуваща колежанска романтика, не беше сливане на душите. Кому са нужни сцени на този етап от една игра? Кой би искал да скъса с момиче, което е в болница? Та стана по-добре и за двамата, че се разделиха по този начин.

В съня си Грейс знаеше, че трагедията е предстояща, но не предприемаше нищо. Самият сън не предизвикваше чувство на тревога или желание за търсене на изход. Кой знае защо — може би просто такава е природата на сънищата? Безсилен си, дори да знаеш предварително какво ще се случи. Роб си на някаква желязна предопределеност, заложена в подсъзнанието. Или отговорът е по-прост — липсата на време. В съня трагедията се развива за секунди. В реалността според свидетелите Грейс и другите бяха останали срещу сцената повече от четири часа.

Настроението на тълпата се люшкаше от купонджийско вълнение до безпокойство, прерастващо във враждебност. Джими Екс, чието истинско име беше Джеймс Ксавиър Фармингтън, ефектният рокаджия със знаменитата дълга коса, трябваше да излезе на сцената в осем и половина, не че някой го очакваше преди девет. Но вече наближаваше полунощ. За начало тълпата почна да скандира името на Джими. Последва всеобщо дюдюкане. Шестнайсет хиляди души, включително тези като Грейс, които бяха късметлии да са близо до сцената, се вдигнаха като един, искайки си шоуто. Минаха десет минути, преди глас от високоговорителя най-накрая да даде някакво обяснение. Тълпата, върнала се към предишното състояние на трескава възбуда, сега вече подивя.

Но гласът от високоговорителя не обяви бандата. С равен и монотонен глас той извести, че концертът тази вечер се отлага поне с още един час. Без обяснения. За момент никой помръдна. Настъпи тишина.

На това място започваше сънят, по време на това затишие преди унищожението. Грейс бе там отново. На колко години? Беше на двайсет и една, но в съня й се струваше, че е по-голяма. Чувстваше се различна, паралелна Грейс, тази, която бе жена на Джак и майка на Емма и Макс, но все пак се намираше на този концерт по време на последната й година в колежа. Както винаги в сънищата, в двойствената реалност нейната истинска личност се наслагваше със съновната.

Дали всички тези неща, тези моменти от сънищата идваха от подсъзнанието, или от това, което впоследствие беше чела за трагедията? Вероятно беше смесица от двете, така предполагаше. Сънищата отключват спомените, нали? В будно състояние тя не можеше да си спомни въобще за онази нощ. Последното, което си спомняше, беше, че учи за финалния изпит по политология, който беше взела пет дни по-рано. Докторите обясняваха, че това е нормално при нейната травма на главата. Но подсъзнанието беше странна територия. Сигурно сънищата актуализираха спомените. Може и да беше игра на въображението. А най-вероятно и двете, както е обикновено в сънищата и дори в спомените.

Но каквото и да беше — изровено от спомените или подсказано от репортажите в пресата, така или иначе, в този момент изтрещя изстрел. После — втори. Трети.

Това беше преди въвеждането на металотърсачите при влизане на концерт. Всеки можеше да внесе оръжие. Навремето доста беше се обсъждало откъде са започнали изстрелите. Дълго след това продължаваха да циркулират приказки за някакъв заговор. Във всеки случай доведената до бяс младежка тълпа се развилия. Сред всеобщ рев хората се втурнаха към изходите.

Други се понесоха към сцената.

Грейс се оказа на злополучно място. Притиснаха я в горната част на стоманената преграда, парапетът направо се заби в корема й. Нищо не можеше да направи. Тълпата продължаваше да реве и да бушува. Момчето до нея — по-късно щеше да научи, че е на деветнайсет години и се казва Райън Веспа — не успя да се подпре с ръце и се блъсна лошо в преградата.

Грейс видя (дали това беше в съня или в реалността?) бликналата кръв от устата на Райън Веспа. Преградата не издържа и рухна. Грейс полетя на пода. Опита се да стане, да се изправи, но навалицата от виещи хора я срути обратно.

Беше сигурна, че тази част е истинска. Тази част, в която тя беше стъпкана от човешката маса, изплуваше в съзнанието й отделно от сънищата.

Паническото бягство продължаваше. Хората я тъпчеха, настъпваха ръцете и краката й, смазваха я като каменни плочи. Тежестта растеше. Затискаше я. Затрупваха я безчет отчаяно бъхтещи се тела.

Пронизителни крясъци пълнеха въздуха. Грейс беше затисната. Напълно погребана. Нямаше повече никаква светлина. Твърде много хора бяха струпани върху нея. Беше й невъзможно да помръдне. Невъзможно да диша. Задушаваше се. Като че бе зазидана в бетон. Или завлечена дълбоко под вода.

Тежестта върху нея ставаше все по-болезнена. Като че ли гигантска ръка притискаше главата й, смазвайки черепа й като пластмасова чашка.

Пълна безизходност.

И на това място за щастие сънят свършваше. Грейс се събуждаше, жадно вдишваше въздух.

Истината е, че бе дошла в съзнание четири дни след произшествието с почти никакъв спомен за него. Когато отвори очи, си помисли, че е денят на последния й изпит по политология. Лекарите не пожалиха време да й обяснят положението. Тя имаше сериозни травми. Най-сериозната беше фрактура на черепа. Оттам силното главоболие и загубата на памет. Това не беше случай на амнезия или на потискане на спомени, или каквото и да било на психическа основа. Мозъкът й беше увреден, което не е рядко при този вид травма на главата и загуба на съзнание. В такъв случай да ти се губят часове, дори дни не е необичайно. Грейс имаше също фрактури на бедрената кост, на голямата пищялна кост и на три ребра. Коляното й беше строшено. Имаше и луксация на тазобедрената става.

В мъглата от болкоуспокояващи тя беше научила, че е „късметлийка“. Осемнайсет души на възраст от четиринайсет до двайсет и шест намерили смъртта си в изстъплението, което медиите нарекоха Бостънско меле.

Силуетът на прага промълви:

— Мамо?

Беше Емма.

— Кажи, миличко.

— Ти викаше.

— Добре съм. Понякога и майките сънуват кошмари.

Емма остана в сянката.

— Къде е татко?

Грейс погледна будилника до леглото. Почти четири и четирийсет и пет сутринта. Колко време бе спала? Не повече от десет-петнайсет минути.

— Ще се прибере скоро.

Емма продължаваше да стои в тъмното.

— Добре ли си? — попита Грейс.

— Може ли да легна при тебе?

И други имат кошмари тази нощ, помисли си Грейс и вдигна завивката:

— Разбира се, детето ми.

Емма легна откъм страната на Джак. Грейс я зави с одеялото и се отпусна. Погледна часовника. В седем часа — всъщност видя, че е точно шест и петдесет и девет — я обзе паника.

Такова нещо не беше се случвало. Ако беше нормална нощ, ако Джак бе дошъл, за да й каже, че ще ходи до денонощния, ако беше подхванал глупави обсъждания примерно дали да купи пъпеши или банани, досега тя щеше да се е обадила в полицията.

Но нощта не беше нормална. Беше се появила онази фотография. Беше последвала неговата реакция. И не беше последвала обичайната целувка за довиждане.

Емма се размърда до нея. Макс влезе, търкайки очи, няколко минути по-късно. Обикновено Джак приготвяше закуската. Беше най-ранобудният. Сега Грейс я направи — бисквитки „Cap’n crunch“ с резенчета банан, — същевременно отбиваше въпросите на децата във връзка с отсъствието на баща им. Докато те бяха заети със закуската, тя влезе в кабинета и звънна в офиса на Джак, но никой не вдигна. Беше още много рано.

Навлече адидаското горнище на Джак и поведе децата към спирката на автобуса. По-рано Емма я прегръщаше на тръгване, но сега беше вече твърде голяма за такива неща. Тя скочи в автобуса, преди Грейс да бе успяла да подхвърли нещо идиотско от родителския арсенал в смисъл, че Емма е пораснала за гушкане, ама не е пораснала, когато идва при мама уплашена през нощта. Макс я прегърна, но набързо, и то без никакъв ентусиазъм. Двамата се гмурнаха в автобуса, вратата взе да се затваря със съскане, като че ли да ги глътне цели.

Грейс прикри с длан очите си от слънцето и както винаги изпрати с поглед автобуса, докато той не зави по Брайдън Роуд. Дори сега, след толкова време, и се дощя да скочи в колата и да ги последва, само и само да е сигурна, че тази трошлива жълта тенекия ще ги закара невредими до училището.

Но какво става с Джак?

Тя тръгна обратно към къщи, обаче се отказа, втурна се към колата и потегли. Настигна автобуса на Хайтс Роуд и го последва по целия път до училището „Уилард“. Там паркира и видя дебаркирането на децата. Когато Емма и Макс се появиха с раничките на гърба, тя почувства познатото вълнение. Изчака двамата да поемат по пътеката, после по стълбите и да изчезнат накрая зад вратата на училището.

А след това за първи път от много време насам се разплака.

* * *

Грейс очакваше да види ченгета в цивилни дрехи. И очакваше да са двама. Така беше свикнала от филмите по телевизията. Единият трябваше да е груб ветеран. Другият — млад и симпатичен. С телевизията — дотук. Пристигна полицай в униформа тип „спри, че караш с превишена скорост“ и със съответната кола.

Представи се като „полицай Дейли“. Беше наистина млад, много млад, с белези от акне по бебешката физиономия. Имаше здрава мускулатура на културист. Късите му ръкави се пръскаха от надутите бицепси. Полицай Дейли говореше с нервиращо търпение, с монотонния говор на ченге от предградията, което поучава първокласници относно мерките за сигурност при карането на велосипеди.

Бе пристигнат десет минути след позвъняването й на полицейския телефон за случаи от неспешен характер. Диспечерът й бе казал, че е редно тя да дойде в участъка и да подаде собственоръчно заявлението, но тъй като полицай Дейли се намират тъкмо в момента в района, щял да мине лично. Късметлийка.

Та Дейли извади лист и го сложи на масичката за кафе. Щракна химикалката и подхвана въпросите.

— Името на изчезналия?

— Джон Лосън. Но го наричат Джак.

Той започна да пише върху листа.

— Адрес и телефонен номер?

Тя ги каза.

— Място на раждане?

— Лос Анжелис, Калифорния.

Попита за ръст, тегло, цвят на очите и косата, пол (да, наистина попита и това). Попита дали Джак има някакви белези, особени черти или татуировки. Попита за възможните места, където би отишъл.

— Не знам — каза Грейс — Затова ви се обадих.

Полицай Дейли кимна.

— Доколкото схващам, съпругът ви е с права на пълнолетен?

— Моля?

— Има навършени осемнайсет години.

— Да.

— Това прави нещата по-сложни.

— Защо?

— Сега сме с нов правилник за попълване на формуляр за изчезнали. Въведоха го само преди две седмици.

— Май не ви разбирам.

Той зае театрална поза.

— Вижте, за да вкараме някого в компютъра, той трябва да отговаря на критериите — Дейли извади нов лист. — Съпругът ви инвалид ли е?

— Не.

— Заплашван ли е?

— Какво искате да кажете?

Дейли прочете на глас написаното на листа:

„Лице навършило пълнолетие, което се счита за изчезнало и е в обкръжение на други лица, за които има сведения, че заплашват неговата/нейната сигурност.“

— Не знам. Казах ви. Той излезе снощи…

— Значи, пишем „не“ — каза Дейли. Погледна по-надолу в листа. — Номер три. Насилствено. Като принуда или отвличане.

— Не знам.

— Номер четири. При произшествие. От рода на пожар или самолетна катастрофа.

— Не.

— И последната категория. Непълнолетен? Добре, това вече го установихме — остави листа. — Така. Лицето не може да бъде включено системата, след като не влиза в една от тези категории.

— Е, ако някой все пак е изчезнал по такъв начин, вие нищо ли не правите?

— Не бих се изразил така, госпожо.

— А как бихте се изразили?

— Нямаме никакво доказателство, че е станало нещо нередно. Ако получим такова, веднага ще въведем данните и ще започнем разследване.

— А засега няма да предприемете нищо?

Дейли остави писалката. Наведе се напред с ръце на бедрата. Задиша тежко.

— Може ли да бъда откровен, госпожо Лосън?

— Разбира се!

— Във всички такива случаи или, да речем, в по-голямата част от тях… бих казал, в деветдесет и девет процента от случаите съпругът просто зарязва семейството. Става дума за брачни проблеми. Появила се е любовница. Съпругът не желае да бъде намерен.

— Случаят не е такъв.

Той кимна:

— И в деветдесет и девет процента от случаите точно това чуваме от съпругите.

Покровителственият му тон започна да я изнервя. Поначало не беше склонна да поверява проблема на този младок. Затова премълча разни подробности, сякаш споменаването им щеше да бъде нещо като предателство. А и как ли би прозвучало следното:

„Ами вижте, намерих тази странна фотография в снимките, които взех от фотостудиото, а съпругът ми каза, че на нея не е той, което няма как да знам, защото е от много отдавна, и после той излезе…“

— Госпожо Лосън?

— Да.

— Разбирате ли казаното от мен?

— Така мисля. Казаното е, че съм истерична тъпачка, че мъжът ми е избягал от мен и че аз се опитвам да си го върна с полиция. Нещо такова е, нали?

Погледна я невъзмутимо.

— Разберете. Не можем да започнем истинско разследване, докато нямаме някакво свидетелство, че е извършено престъпление. Това е правилникът, спуснат ни от НИЦП — той чукна с пръст по листа и добави с погребален тон: — Националният информационен център по престъпността.

Тя го гледаше втрещена.

— Дори да намерим съпруга ви, нямаме право да ви кажем къде се намира. Това е свободна страна. Той е пълнолетен. Не можем да го насилваме да се върне.

— Ясно.

— Можем да проверим тук-там и да направим няколко дискретни запитвания.

— Много добре.

— Бих искал да запиша марката на колата и номера и.

— Форд Уиндстар.

— Цвят?

— Тъмносин.

— Година на производство?

Тя не я помнеше.

— Номерът?

— Започваше с М.

Полицай Дейли вдигна очи. Грей се почувства като малоумна.

— Горе е копието от регистрацията — каза тя. — Мога да проверя.

— Имате ли EZ пропуск?

— Да.

Полицай Дейли кимна и записа. Грейс се качи да намери папката. Изкопира документа с номера на скенера и го даде на полицай Дейли. Той си отбеляза нещо отдолу. Зададе й няколко въпроса. Тя се придържаше към фактите: Джак се прибрал от работа, помогнал й да сложи децата да спят, после излязъл, вероятно до супера… и това беше.

След около пет минути Дейли изрази задоволство. Той се усмихна и й каза да не се тревожи. Тя го изгледа.

— Ще се свържем с вас след няколко часа. Ако дотогава не сме научили нищо, ще поговорим по-подробно.

И си тръгна. Грейс звънна пак в офиса на Джак. Все така никой не вдигаше. Погледна часовника. Наближаваше десет. „Фотомат студио“ трябваше вече да е отворено. Добре.

Тя имаше няколко въпроса към Джош Бялото мъхче.