Харлан Коубън
Само един поглед (13)

Глава 12.

На Грейс не й се щеше да се обади по телефона.

Тя се намираше все още в границите на Ню Йорк. Законът забраняваше употребата на мобилен телефон без хендсфри по време на кормуване, но не това бе причината за нейното колебание. Държейки с една ръка волана, с другата тя опипа пода на колата, докато не откри малката слушалка, чийто жак пъхна в гнездото. Така било по-безопасно, отколкото да държи мобилния в ръка.

И след това набра номера, на който не се бе обаждала от години, ако и той да си стоеше запаметен в апарата й. За в краен случай като сегашния.

Още след първото позвъняване чу:

— Да?

Кратко, сухо и без представяне.

— Обажда се Грейс Лосън.

— Момент.

Не чака дълго. След малко се чу изпукване, последвано от мъжки глас:

— Грейс?

— Здравейте, господин Веспа.

— Моля те, наричай ме Карл.

— Карл, добре.

— Получи ли съобщението ми? — попита той.

— Да — не счете за нужно да обяснява на Карл Веспа, че то няма нищо общо с обаждането й. — Къде си? — попита го.

— В самолета си. На един час път сме от Стюарт.

Стюарт — военновъздушната база с летище на около час и половина път от дома й.

Последва кратко мълчание:

— Нещо не е наред ли, Грейс?

— Ти ми каза да ти се обадя при нужда.

— И сега, след петнайсет години, такава нужда се е появила?

— Мисля, че да.

— Добре. А и улучваш подходящ момент. Има нещо, което искам да ти покажа.

— Какво?

— Слушай, вкъщи ли си?

— Скоро ще си бъда вкъщи.

— Ще те взема оттам след два, два и половина часа. И тогава ще можем да поговорим. Става ли? Има ли някой, на когото би могла да повериш децата?

— Мога да намеря човек.

— Ако не успееш да намериш, ще оставя помощника си у вас. До скоро.

Карл Веспа затвори. Грейс продължи да кара. Запита се какво ли щеше той да поиска от нея сега. Запита се също доколко разумно бе постъпила, обаждайки се първо на него. Тя натисна копчето за автоматично набиране на мобилния на Джак, но все така не последва отговор. Тогава й дойде друга идея. Обади се на своята приятелка Кора и я попита:

— Ти по едно време не ходеше ли с един софтуерист, който беше на „ти“ с интернета и имейлите?

— Да — отвърна Кора. — Маниакален гадняр на име Гъс. Голяма лепка. Наложи се да използвам спрямо него стария си метод на сексуална деморализация.

— И в какво се състои този метод?

— Казах му, че пишлето му е мънинко.

— О!

— Както вече споменах, това обезкуражава. Много е ефективно, макар често пъти да следват, така да се каже, косвени щети.

— Може би ще имам нужда от неговата помощ.

— Как?

Грейс се поколеба как да изложи нещата. Реши да се съсредоточи върху блондинката със зачеркнатото лице.

— Попаднах на една снимка… — започна тя.

— Е?

— На нея има една млада жена, вероятно на около двайсет.

— Хм.

— Това е стара снимка. Вероятно отпреди петнайсет-двайсет години. Помислих си дали да не я пусна по имейлната мрежа. И под някакъв благовиден предлог да проверим дали някой не би могъл да я идентифицира. Знам, че повечето хора не отварят такива имейли, но току-виж пък някой, я разпознал.

— Сложна работа.

— Да, знам.

— И след като вече споменахме за маниаците, представи си какви биха могли да бъдат някои отговори.

— Имаш ли по-добра идея?

— Всъщност не. Но може и да стане. Впрочем забелязваш ли, че не те разпитвам защо ти е необходимо да откриеш самоличността на някаква жена, фигурираща на снимка отпреди петнайсет-двайсет години?

— Забелязвам.

— Просто ме ориентирай за какво става дума.

— Дълга история.

— Не изпитваш ли нужда да я споделиш?

— Може би. Но изпитвам и нужда някой да наглежда децата за няколко часа.

— Аз съм сама и съм на разположение — пауза. — Уф, трябва да отвикна да повтарям това.

— Къде е Вики? — попита Грейс.

Вики беше дъщерята на Кора.

— Тази вечер е в Макменшън с бившия ми мъж и кобилестата му съпруга. Или, както обичам да казвам в такива случаи, тя е в бункера с Адолф и Ева.

Грейс се усмихна.

— Не съм с колата — каза Кора. — Ще можеш ли да минеш да ме забършеш?

— Ще мина, след като взема Макс.

Грейс отиде да прибере сина си от курсовете за извън училищно обучение, които видимо го потискаха. Тя се опита да го развесели, но безуспешно, така че се отказа. Помогна му да си облече якето. Шапката му липсваше, а също и едната ръкавица. Друга майка с жизнерадостен вид опаковаше отрочето си в пъден комплект цветово подбрани шапка, шалче и ръкавици (и двете налични). Тя погледна към Грейс и й се усмихна с притворно дружелюбие. Грейс не познаваше тази жена, но изпита дълбока антипатия.

Кора я чакаше на алеята пред къщата си, боядисана в бонбонено розово. Този цвят будеше омерзение у всички обитатели на квартала. Дори една съседка, превзето същество, носещо твърде подходящото за нейния случай име Миси, бе започнала да събира подписка с искане Кора да пребоядиса къщата си. Веднъж Грейс бе видяла тази досадница да обикаля с въпросната подписка в ръка по време на една училищна футболна среща и бе поискала да я види, след което демонстративно я скъса.

Този раздорен цвят представляваше предизвикателство и за вкуса на Грейс, но тя заставаше под лозунга: досадници от всички страни, гледайте си вашата работа.

Кора заситни към нея на иглоподобните си токчета. Сега бе облечена малко по-сдържано — блуза и трико, — но това беше без значение. Някои жени излъчват сексапил дори да са в чувал от зебло. Кора беше от тях. Когато се движеше, заобленостите й се полюшваха като водна повърхност, галена от летен бриз. Всеки тон на леко дрезгавия й глас, дори когато тя казваше нещо съвсем невинно, придаваше на думите й двусмисленост. Всяко кимване на главата й беше подканващо.

Кора се напъха в колата и погледна назад към Макс.

— Здрасти, хубавецо.

Смръщен, Макс не я удостои дори с поглед.

— Кисел като бившия ми мъж — отбеляза Кора и после се обърна към Грейс: — Носиш ли снимката?

— Да.

— Обадих се на Гъс. Ще го направи.

— Обеща ли му нещо срещу услугата?

— Помниш ли какво ти казах за синдрома на петата среща? Та свободна ли си в събота вечер?

Грейс я погледна.

— Шегувам се — каза Кора.

— Знам.

— Добре, така или иначе, Гъс каза да сканираш фотографията и да му я изпратиш по имейла. Той може да ти направи анонимна поща, в която да получаваш отговорите. Никой няма да знае коя си. Ще пуснем съвсем лаконичен текст, който да съобщава, че някакъв журналист има нужда да узнае произхода на тази фотография за материал, върху който работи. Това звучи ли приемливо?

— Да, благодаря ти.

Пристигнаха у дома. Макс тутакси се качи на втория етаж и оттам извика:

— Може ли да гледам телевизия?

Грейс се примири. Като всеки родител бе наложила строги правила относно гледането на телевизия през деня. Като всеки родител знаеше, че те не се спазват. Кора отиде да направи кафе. Грейс реши да използва фотоувеличението само на блондинката с белязаното с кръстче лице заедно с червенокосата от лявата й страна. Без снимката на Джак — ако беше Джак, разбира се. За всеки случай. Прецени, че наличието на две търсени лица увеличава шансовете за реакция отнякъде, а и някак намалява подозрението, че питането изхожда от налудничав маниак.

Кора хвърли око към оригиналната фотография.

— Може ли да погледна?

— Да.

— Колко са странни.

— Този тук с брадата — посочи Грейс — на кого ти прилича?

Кора присви очи.

— Би могло да е Джак.

— Би могло или е?

— Ти ми кажи.

— Джак изчезна.

— Какво каза?

И Грейс разказа на Кора цялата история. Кора я изслуша, потропвайки неспокойно по масата с дългия си нокът, лакиран в тъмночервено. Когато Грейс приключи разказа си, тя каза:

— Знаеш, разбира се, че нямам особено високо мнение за мъжете.

— Знам.

— Нещо повече — дълбоко е убеждението ми, че повечето от тях са две степени под кучешкото лайно.

— И това знам.

— Та в тази последователност ще ти кажа, че да, този на снимката е Джак. Че да, малката блондинка, дето го гледа така, сякаш е месия, е негова любовница. Че между Джак и тази Мария Магдалина има страстна връзка. Че някой, може би сегашният й съпруг, е искал ти да узнаеш това и направил така, че снимката да попадне в твоите ръце. И играта е загрубяла, когато Джак е разбрал, че си в течение.

— И затова е избягал?

— Точно затова.

— Не се връзва, Кора.

— Имаш ли по-добра теория?

— Работя по въпроса.

— Добре — въздъхна Кора, — защото и аз не съм убедена в това, което казах. Просто си говоря. Правилото е следното: мъжете са измет. Но Джак за мен е бил винаги изключението, което го потвърждава.

— Обичам те, да знаеш.

Кора кимна:

— Всички ме обичат.

Грейс дочу шум отвън и погледна през прозореца. Дълга лъскава черна лимузина се плъзгаше по алеята пред къщата с плавността на евъргрийн от петдесетте години. Когато спря, шофьорът, мъж с лице на плъх и тяло като корпус на малък танк, излезе от нея и се втурна да отвори задната врата.

Карл Веспа бе пристигнал.

Въпреки репутацията си той не се обличаше в стил „Сопрано“. Предпочиташе дрехи в цвят каки, спортен стил, мокасини на бос крак. Беше около петдесет и пет годишен, но определено изглеждаше десетина години по-млад. Косата му се спускаше до раменете, цветът й изискано преливаше от русо към сребристобяло. Лицето му бе загоряло и с гладка кожа, която издаваше известна пластична намеса, а безупречните зъби бяха агресивно бели.

След като даде някакво нареждане на танкоподобния шофьор, той закрачи към входа на къщата. Грейс отвори вратата пред него, Веспа я дари с ослепителна усмивка. Тя също му се усмихна, а той я целуна по бузата. Не размениха нито дума. Нямаше и нужда. Той задържа и двете й ръце в своите. Очите му се навлажниха.

Макс се приближи и застана до майка си.

— Макс — каза Грейс, — това е господин Веспа.

— Здравей, Макс.

— Тази кола ваша ли е? — попита Макс.

— Да.

Макс погледна към колата, после към Веспа.

— Има ли вътре телевизор?

— Има.

— О!

Отзад Кора се изкашля леко.

— А това е моята приятелка Кора.

— Радвам се — каза Веспа.

Кора също като Макс погледна към колата, а после към Веспа.

— Обвързан ли сте?

— Не съм.

— Охо!

След като й даде за пореден път инструкции относно наглеждането на децата, докато Кора се правеше, че я слуша.

Грейс й връчи двайсет долара да си поръчат пици. След около час една майка щеше да доведе и Емма.

Грейс и Веспа отидоха при лимузината. Шофьорът танк бе застанал в готовност до отворената врата. Веспа й го представи:

— Това е Крам.

Когато Крам й стисна ръка, Грейс едва не извика от болка.

— Приятно ми е — каза Крам, а усмивката му навяваше асоциации за морски хищник от някой филм по „Дискавъри“.

Грейс се качи в колата първа, Карл Веспа я последва.

Вътре имаше мини барче с кристални чаши и изискана гарафа, наполовина пълна с течност с приятен карамелен цвят. Имаше телевизор, DVD и CD плейъри, климатик и множество бутони, пред които би се объркал и самолетен пилот. Всичко това идваше малко множко, но може би се полагаше за такава лимузина.

— Къде отиваме? — попита Грейс.

— Трудничко е за обяснение.

Двамата седяха един до друг по посока на движението.

— Просто искам да ти покажа нещо, ако не възразяваш.

Карл Веспа бе първият родител на загинало дете, който се бе надвесил над болничното й легло. Когато тя излезе от комата, първото лице, която видя, бе неговото. Тя нямаше представа кой е той, къде се намира самата тя или коя е датата. От паметта й се губеше повече от седмица. Карл Веспа прекара дни наред до болничното й легло, като спеше на един стол до него. Той се бе погрижил това легло да е отвсякъде обградено с цветя. Беше се погрижил тя да има хубав изглед от прозореца, приятна музика, качествени обезболяващи и индивидуална сестра. Освен това, когато тя започна да яде нормално, той й осигуряваше храна, която нямаше нищо общо с болничните буламачи.

Той никога не беше я разпитвал за подробности около онази трагична нощ. Тя бездруго не ги знаеше. През месеците, които последваха, прекараха безброй часове в разговори. Той й разказа много неща, главно отнасящи се до неговото несправяне като баща. За да влезе в болничната й стая още първата нощ и да остане там, беше използвал връзките си. Интересно при това, че охранителната фирма в болницата беше под контрола на организираната престъпност.

По-късно други родители последваха примера му. Странна работа. Те просто искаха да бъдат до нея. Това по някакъв начин ги успокояваше. Техните деца бяха умрели в близост до Грейс и това като че ли ги караше да мислят, че едва ли не душите им са се преселили в нея. Макар и безсмислено, това не бе непонятно за Грейс.

Та тези съкрушени родители идваха да говорят за мъртвите си деца и Грейс ги слушаше. Тя знаеше, че подобни взаимоотношения с тях не са здравословни, но нямаше начин да ги отпъди. Тя самата нямаше семейство и ето че все пак поне временно бе привлякла нечие внимание. Те се нуждаеха от деца, а тя — от родители. Не беше чак толкова елементарно, но тя не би могла да го обясни по-ясно.

Сега лимузината се движеше към Гардън Стейт Паркуей. Крам включи радиото и от колонките се чу класическа музика — концерт за цигулка и оркестър.

Веспа каза:

— Знаеш, разбира се, че наближава годишнината.

— Знам — отвърна тя, ако и да бе положила усилия да го забрави.

С помощта на изкуството, на което се бе отдала, тя бе избягнала абсолютизирането на онази трагедия. Когато се сещаше за нея, се стараеше да мисли като за нещо тривиално: бе инцидентно контузена, и толкоз.

— Ще го освободят условно — добави Веспа. — Имам предвид Уейд Лерю.

Това й бе известно, разбира се.

Вината за трагичната суматоха през онази паметна нощ бе хвърлена върху Уейд Лерю, понастоящем обитател на затвора „Уолдън“ край Олбъни, Ню Йорк. Той беше човекът, произвел изстрелите, които бяха породили всеобщата паника. Пледоарията на защитниците беше доста интересна. Те поддържаха тезата, че не бил Уейд Лерю — нищо че по ръцете му били открити следи от барут, нищо че оръжието е било негово, че гилзите били от същото оръжие, че свидетели го видели да стреля, — но дори да е бил той, бил толкова пиян, че не си е давал сметка за нищо. А пък и откъде да знаел, че някакви си изстрели във въздуха можели да причинят смъртта на осемнайсет души плюс нараняването на мнозина други?

Така казусът стана спорен и оспорван. Обвинителите настояваха за причиняване на смъртта на осемнайсет души, но съдът не виждаше основания. Накрая се стигна до съдебно споразумение за непредумишлено и непряко причиняване на смъртта на осемнайсет души. Но нещата не опираха толкова до присъдата. През въпросната нощ бе загинал и единствения син на Карл Веспа. Всички си спомняме какво се случи, когато синът на Готи почина вследствие на автомобил на катастрофа. Близкият на фамилията човек, който бе карал колата, никога повече не бе видян. Всеобщо бе мнението, че ако Уейд Лерю бе оставен на свобода, подобна съдба щеше да сполети и него, за което никой нямаше да съжалява.

Поне за известно време Лерю бе прибран в затвора „Уолдън“. Грейс не следеше отблизо по-нататъшното развитие на нещата около него, но родителите на загиналите все още продължаваха да й се обаждат и да й пишат. Изпитваха нуждата да я виждат поне понякога. Оживявайки, тя като че ли се бе превърнала в земно олицетворение на загиналите. Този емоционален натиск и своеобразна отговорност бяха сред главните причини, накарали я да замине отвъд океана.

Лерю излежаваше присъдата си в обща килия. Слухове гласяха, че там бил бит и изнасилван от съкилийниците си, но така или иначе бе останал жив. Карл Веспа бе решил да се откаже от мъст. Грейс така и не разбра дали това е жест на милост — или точно обратното.

Веспа продължи:

— Най-накрая спрял да настоява за пълна невиновност. Чули за това? Вече признава, че е стрелял, но че бил изпаднал в превъзбуда, когато светлините угаснали.

В което имаше известна логика. Грейс бе видяла Уейд Лерю само веднъж. Бе призована да свидетелства, колкото и да беше безполезна в това отношение — нямаше никакъв спомен за трагичната безредица, а още по-малко за това кой е стрелял. Но самата тя не изпитваше чувство за мъст. За нея Уейд Лерю беше объркан и загазил поради психическа лабилност младеж, който будеше повече съжаление, отколкото ненавист.

— Мислиш ли, че ще се измъкне? — попита тя.

— Има нова адвокатка. Тя е дяволски добра.

— И ако успее да го освободи?

Веспа се усмихна.

— Не вярвай на всичко, което си чела или чула за мен. Пък и Уейд Лерю не е единственият виновен за онази нощ.

— Какво имаш предвид?

Той понечи да каже нещо, помълча, после продължи:

— Както ти споменах, бих искал да ти покажа нещо.

Нещо в тона му я накара да смени темата.

— Каза, че си необвързан.

— Моля?

— Каза на моята приятелка, че си необвързан.

Той вдигна безименния си пръст. Нямаше халка.

— Съжалявам — промълви тя.

Той сви рамене:

— Нещата не вървяха отдавна. Как е твоето семейство?

— Наред е.

— Долавям някакво колебание. По телефона ми каза, че се нуждаеш от моята помощ.

— Май е така.

— Какво има?

— Съпругът ми… — тя се поколеба как точно да се изрази. — Мисля, че съпругът ми е в беда.

И му заразказва историята. През цялото време погледът му остана вперен напред. Той леко кимаше от време на време, което по странен начин не съвпадаше със смисъла на повествованието й. Нито веднъж не се промени изразът на лицето му, което също бе странно. Обикновено реагираше по-бурно. След като тя приключи, той доста време остана безмълвен.

— Носиш ли въпросната фотография?

— Да — и тя му я подаде.

Ръката му леко потрепваше. Той дълго гледа снимката, после попита:

— Може ли да я задържа?

— Да, имам копия.

Очите му продължаваха внимателно да се вглеждат в сниманите лица.

— Ще възразиш ли, ако ти задам няколко въпроса от лично естество?

— Не.

— Обичаш ли съпруга си?

— Много.

— Той обича ли те?

— Да.

Карл Веспа се бе срещал с Джак само веднъж. Бе им изпратил подарък като младоженци. По-късно бе изпращал подаръци и на Емма и Макс за рождените им дни. Всеки път Грейс му бе писала в отговор благодарствени писма и бе давала подаръците за благотворителни дарения. Тя нямаше нищо против да поддържа някакви взаимоотношения с него, но същевременно не й се искаше децата й… ами да речем, да имат нещо общо с това.

— Двамата се запознахте в Париж, така ли?

— Всъщност в Южна Франция. Защо?

— И как започнахте връзката?

— Какво значение има?

След кратко колебание той отговори:

— Опитвам се да разбера доколко добре познаваш съпруга си.

— Все пак сме женени от десет години.

— Давам си сметка — той се поразмърда на седалката. — Във ваканция ли беше, когато го срещна?

— Не беше точно ваканция.

— Ти тогава си следвала. Учила си живопис.

— Да.

— Но в същото време това за теб е било и нещо като бягство.

Тя не каза нищо.

— А Джак? — продължи Веспа. — Защо се е намирал там?

— По подобна причина, предполагам.

— Бягство?

— Да.

— От какво?

— Не знам.

— Може ли тогава да формулирам очебийното?

Тя мълчеше изчаквателно.

— От каквото и да е бягал — Веспа посочи фотографията, — накрая то го е застигнало.

Тази мисъл вече бе хрумнала и на Грейс.

— Беше толкова отдавна… — промълви тя.

— Формално погледнато, давност има и бостънският инцидент. Но това заличава ли го?

В огледалцето за обратно виждане Грейс забеляза, че и Крам я поглежда в очакване на отговора й. Тя запази мълчание.

— Миналото ни преследва, Грейс. Ти знаеш това.

— Обичам съпруга си.

Той кимна.

— Ще ми помогнеш ли?

— Знаеш, че ще го направя.

Колата излизаше от Гардън Стейт Паркуей. След малко стигнаха до огромна неугледна постройка с кръст на фасадата. Изглеждаше като самолетен хангар. Неонов надпис съобщаваше, че все още има билети за „Концертите с Господ Бог“, на които щяла да свири някаква банда, наречена „Екстаз“. Крам вкара лимузината в паркинга, огромен като щат.

— Какво правим тук? — попита Грейс.

— Търсим Господ — отвърна Карл Веспа. — Или Неговата противоположност. Нека влезем; искам да ти покажа нещо.