Харлан Коубън
Само един поглед (14)

Глава 13.

„Това е налудничаво“ — си мислеше Шарлейн.

Краката я носеха към двора на Фреди Сайкс без никаква мисъл или емоция. По едно време й бе минало през ума, че самоцелно търси опасности, за да раздвижи скучното си съществуване. Но в края на краищата какво можеше да й навреди, ако почука на вратата на Фреди по съседски? Преди две години Майк бе вдигнал в задната част на двора ограда около метър и двайсет. В началото бе възнамерявал да я направи по-висока, но се оказа, че градските наредби не го позволяват, освен ако имаш плувен басейн.

Шарлейн отвори портата между техния заден двор и този на Фреди. Никога досега не беше го правила. Докато се приближаваше към задната врата на къщата на Фреди, тя забеляза колко занемарено е всичко. Мазилката се ронеше, градината беше неподдържана, измежду плочките на алеята надничаха бурени, тревата беше изсъхнала. Тя се обърна и погледна към собствената си къща. Не я беше виждала оттук. Гледана от този ъгъл, тя също не изглеждаше особено добре.

Озова се пред вратата. Сега какво? Как какво, да почука. Това и направи — първия път почука леко. Никакъв отговор. Почука по-силно. Нищо. Допря ухо до вратата. Зад нея не се чуваше никакъв звук.

Щорите бяха все така спуснати, но все пак оставаха ивици, през които можеше да се надникне. Това именно направи. В хола имаше зеленикав диван, овехтял и почти строшен. Телевизорът изглеждаше нов. На стената бяха окачени старовремски картини, изобразяващи клоуни. Върху пианото стояха наредени отколешни черно-бели фотографии. Едната от тях беше сватбена. Родителите на Фреди, предположи Шарлейн. Имаше и друга — младоженецът в армейска униформа. После още една със същия мъж, усмихнат, с бебе в ръцете. На следващите снимки той вече липсваше. На тях фигурираше Фреди сам или с майка си.

Стаята до хола изглеждаше необитаема. Тя сякаш бе застинала във времето. На масичка встрани беше разположена колекция от малки фигурки, както и още фотографии. Фреди Сайкс има собствен живот и биография, помисли си Шарлейн. Това й се стори, кой знае защо, странно, но ето че бе факт.

Шарлейн заобиколи откъм гаража. На задната му част имаше прозорец с прозрачно перденце. Тя се вдигна на пръсти и се хвана за перваза. Дървото беше толкова старо, че едва не се счупи. Люспи боя се посипаха от него като пърхот.

Тя погледна вътре. Там имаше друга кола. Не точно кола. Миниван Уиндстар. В град като този хората знаят всички марки. Но Фреди Сайкс не притежаваше такова возило. Може да беше на азиатския му гост. Нищо чудно.

Шарлейн се замисли. Още като бе тръгнала към къщата, напускайки сигурността на кухнята си, тя имаше предчувствието, че никой няма да отговори на почукванията. Е, знаеше също, че да надзърташ в чуждите прозорци не е правилно.

Да, големият камък. Той лежеше там, в онова, което някога е било зеленчукова леха. Шарлейн бе видяла Фреди да го използва като тайник за ключа. Толкова разпространен прийом, че обирджиите вероятно проверяваха за подобни камъни още преди да надникнат под изтривалките.

Шарлейн се наведе и обърна камъка, след което повдигна малката дъска под него и взе ключа, който проблесна в дланта й под слънчевата светлина.

Нищо друго не й оставаше, освен да докара начинанието си докрай.

И с ключа в ръка тя тръгна към задната врата.