Харлан Коубън
Само един поглед (22)

Глава 21.

В пет сутринта Грейс намъкна хавлията на Джак и слезе долу.

Открай време обичаше да носи неговите неща. Първото, което направи, бе да провери имейла, който използваха, за да получат евентуален отговор на запитването относно снимката. За нейно разочарование нямаше нито един отговор.

В къщата цареше тишина. Емма и Макс още спяха. А също и Кора, тя се беше проснала по гръб и похъркваше с отворена уста.

Налага се смяна на подхода, каза си Грейс. Тя си даваше вече сметка, че убитият Боб Дод сега е единствената водеща нишка, макар и доста тънка. Не разполагаше с никакви други негови координати и ориентири, освен вестник „Ню Хампшир Поуст“. Значи това ще е отправната й точка.

Доколкото знаеше, редакциите на ежедневниците никога не спират напълно работа. Тоест и в „Поуст“ дори в този час би трябвало да има някой дежурен в очакване на сензационен случай. И този дежурен би трябвало да е вече твърде отегчен и съответно предразположен към словоохотливост. Така че, без да му мисли повече, тя вдигна телефонната слушалка и започна да набира номерата на вестника. Първите две набирания не дадоха нищо. В отдел „Новини“ попадна на неконтактен мъж, който се оказа, че знаел Боб Дод само по име. Двайсетина минути по-късно Грейс улучи някаква млада жена, ако се съди по гласа, която пък я осведоми, че не само е нова във вестника, но и че това е първата й работа въобще и че била само чула за случая с Боб Дод, и че това било ужасно.

След това Грейс пак провери имейлите. Все така нищо.

— Мамо!

Беше Макс.

— Мамо, ела бързо!

Грейс се втурна нагоре по стълбището.

— Какво има, миличко?

— Вторите ми пръсти на краката растат по-напред от големите.

— Нормално е, скъпи. При много хора е така. И при татко също.

— Ами?

— Така е — потвърди Грейс и той се поуспокои.

— Може ли да погледам телевизия?

— Добре — въздъхна Грейс. — Да ти пусна ли Уолт Дисни?

— Да.

След като го остави на канапето, удобно настанен сред куп възглавнички, тя се спусна обратно и набра отново „Ню Хампшир Поуст“, този път отдел „Рубрики“. Гласът на мъжа, който вдигна там, напомняше звука на автомобилна гума, минаваща по чакълест път.

— К’во има?

— Добро утро — каза Грейс с преиграна жизнерадостност, като дори се ухили глуповато в слушалката.

Мъжът отсреща изпусна звук, който в свободен превод трябва да означаваше нещо като „аре давай!“.

— Интересувам се от информация за Боб Дод — продължи Грейс.

— Кой се обажда?

— Бих предпочела да не казвам.

— Това да не са шегички? Слушайте, драга, ей сега затварям телефона…

— Хей, чакайте малко! В момента не мога да вляза в подробности, но това би могло да се превърне в голяма сензация…

— Голяма сензация ли? Да не казахте голяма сензация?

— Да.

Мъжът се изкикоти:

— Вие какво си мислите? Че съм кучето на Павлов? Че като кажете „голяма сензация“, и започвам да слюноотделям?

— Просто трябва да знам някои неща за Боб Дод.

— Защо?

— Защото съпругът ми изчезна и мисля, че това има нещо общо с убийството на Боб Дод.

Последва тишина. После:

— Правите си шега, нали?

— Не — отвърна Грейс. — Търся някой, който е познавач Боб Дол.

— Аз го познавах — каза мъжът с по-мек тон.

— Добре ли го познавахте?

— Достатъчно добре. Какво всъщност искате?

— Знаете ли върху какъв случай е работил напоследък?

— Вижте, госпожо, разполагате ли с някаква информация за убийството на Боб? Ако разполагате, забравете за големите сензации и просто я споделете с полицията.

— Нищо подобно.

— Тогава какво?

— Преглеждах някои стари телефонни сметки и разпечатки. Моят съпруг е говорил с Боб Дол малко преди убийството му.

— А вашият съпруг е?

— Няма да ви кажа. Може всичко да е просто случайно съвпадение.

— Но вие казахте, че съпругът ви е изчезнал.

— Да.

— И вие проследявате телефонното обаждане, за което споменахте?

— Не разполагам с нищо друго — отговори Грейс. Последва пауза, след което мъжът каза:

— Ще трябва да потърсите други нишки.

— Няма откъде.

Пауза.

— Лошото е, че и аз не знам. Боб не ми е споделял нищо.

— Все с някого е споделял.

— Бихте могли да се обърнете към съпругата му.

Грейс за малко да се плесне по челото. Как можа да не се сети за нещо толкова близко до ума?

— Знаете ли как бих могъл да се срещна с нея?

— Нямам представа. Срещал съм я само един-два пъти.

— Как се казва?

— Джилиан.

— Джилиан Дод?

— Предполагам.

Тя си записа.

— Можете да опитате и с още един човек. Бащата на Боб — Робърт старши. Той трябва да е към осемдесетгодишен, но двамата бяха много близки.

— Знаете ли адреса му?

— Да, той е в някакъв старчески приют в Кънектикът. Изпратихме нещата на Боб там.

— Нещата?

— Изпразних саморъчно бюрото му и прибрах всичко в един кашон.

Грейс се навъси:

— И изпратихте кашона в приюта?

— Да.

— А защо не на жена му Джилиан?

Той помълча малко, после отвърна:

— И аз не знам. Мисля, че тя малко се смахна след убийството. Нали е станало пред очите й, та… Изчакайте малко да намеря телефонния номер на приюта…

* * *

Искаше й се да седне до болничното легло. Беше виждала това във филмите и телесериалите — всеотдайната съпруга обикновено седи до ложето и държи ръката на любимия. Но в тази стая имаше само сгъваемо легло, което може би щеше да свърши работа по-късно, засега обаче й се налагаше да стои права. От време на време присядаше на ръба на депото, но за малко, тъй като се опасяваше да не смути покоя на Майк. И пак ставаше. Стоеше права. Сякаш бе на покаяние.

Вратата зад нея се отвори и непознат мъжки глас попита:

— Как сте?

— Добре — отвърна тя, без да се обръща.

— Имали сте късмет.

Шарлейн кимна:

— Все едно съм спечелила от лотарията.

Тя опипа превръзката на челото си. Имаше незначителни одрасквания и евентуално леко мозъчно сътресение.

— Как е съпругът ви?

Шарлейн не се осмели да даде категоричен отговор на този въпрос. Куршумът бе улучил Майк във врата. Той все още не беше дошъл в съзнание, макар лекарите да я бяха осведомили, че според тях „най-лошото“ е минало, каквото и да означаваше това.

— А господин Сайкс оцеля — продължи мъжът зад гърба й. — Благодарение на вас. Дължи ви живота си. Още няколко часа в онази вана и…

Най-сетне Шарлейн се обърна и видя, че е поредният полицай. От надписа на ръкава му ставаше ясно, че е от полицейското управление в Каселтън.

— Следователите от Хо-хо-къс вече говориха с мен.

— Това ми е известно.

— Не знам нищо повече от онова, което им казах, офицер?…

— Пърлмътър. Капитан Стюарт Пърлмътър.

Тя пак погледна към леглото. Виждаше се как коремът на Майк се вдига и спада като напомпван в газостанция. През последните години бе напълнял и дори спокойното дишане го затрудняваше.

— Кой е в момента с децата ви? — попита Пърлмътър.

— Братът и снахата на Майк.

— С нещо да ви помогна?

— Не.

— Прегледах показанията ви.

Тя не каза нищо.

— Ще позволите ли да ви задам няколко уточняващи въпроса?

— Не съм сигурна, че разбирам — каза Шарлейн.

— Моля?

— Живея в Хо-хо-къс. Какво общо има с Каселтън?

— Просто помагам.

Тя кимна неубедено.

— Разбирам.

— Според вашите показания вие сте погледнали през прозореца на спалнята си и сте видели, че в задния двор на господин Сайкс тайникът за ключа е отворен. Така ли е?

— Да.

— И това е причината, поради която сте извикали полицията?

— Да.

— Познавате ли господин Сайкс?

Тя сви рамене, приковала поглед във все така мърдащия корем на Майк.

— Колкото за едно „здрасти“.

— Просто като съсед, така ли?

— Да.

— Кога за последен път говорихте с него?

— Не съм. В смисъл: никога не съм говорила с него.

— Като се изключат съседските поздрави?

Тя кимна.

— И кога за последен път се поздравихте?

— Не си спомням точно. Може би преди около седмица.

— Малко съм объркан, госпожо Суейн, и се надявам да ми помогнете. Видели сте тайника в задния двор отворен и сте решили да се обадите в полицията…

— Видях и някакво движение.

— Моля?

— Някакво движение в къщата.

— Движение на някого вътре?

— Да.

— Как разбрахте, че това не е господин Сайкс?

— Не съм, но нали видях тайника.

— Отворен?

— Да.

— Разбирам. И свързахте едното с другото?

— Точно така.

Пърлмътър кимна, сякаш бе получил внезапно просветление:

— И ако тайникът е бил използван от господин Сайкс, той нямаше да го остави отворен. Това ли си мислехте?

Шарлейн не отвърна нищо.

— Защото, вижте кое ми е странно, госпожо Суейн: Защо на човека, проникнал в къщата и нападнат господин Сайкс, му е трябвало да оставя тайника отворен по толкова видим начин?

Мълчание.

— И нещо друго. Господин Сайкс е бил малтретиран най-малко двайсет и четири часа преди да го намерим. Мислите ли, че тайникът е бил отворен през цялото това време?

— Не мога да знам.

— Предполагам, че не можете да го знаете. А защо вие и вашият съпруг тръгнахте да го проследявате? Имам предвид човека, проникнал в къщата на Сайкс.

— Казах на другия полицай…

— Искали сте да помогнете на нас. Да не загубим дирите му.

— А и ме беше страх.

— От какво?

— От това, че е знаел, че аз съм извикала полицията.

— Как сте разбрали, че е знаел?

— Когато полицейската кола пристигна, аз гледах през прозореца. Той се обърна, погледна към нашата къща и ме видя.

— И сте решили, че може да ви отмъсти?

— Не знам точно. Бях толкова изплашена…

Пърлмътър кимна отново с подчертано разбиране:

— Всичко горе-долу пасва. Е, някои подробности не съвсем, но в повечето случаи е така.

Шарлейн не го погледна.

— Казвате, че е карал Форд Уиндстар — продължи Пърлмътър.

— Точно така.

— И с него излезе от гаража, така ли?

— Да.

— Видяхте ли регистрационния номер?

— Не.

— Хм… Защо според вас го е направил?

— Кое?

— Вкарал е колата си в гаража.

— Нямам идея. Може би за да не я види никой.

— Добре, звучи разумно.

Шарлейн взе ръката на мъжа си в своята. Спомни си за последния път, когато си бяха държали ръцете — преди два месеца, когато бяха отишли да гледат една романтична комедия с Мег Райън. Странно, че Майк си падаше по сапунени мелодрами. Очите му се навлажняваха, когато гледаше сиропени истории. А в реалния живот тя го бе виждала да плаче само веднъж — когато умря баща му. На такива филми обаче лицето му се изкривяваше и се виждаше, че сълзи напират в очите му. Та онази вечер той бе хванал ръката й и сега я измъчваше споменът, че това я бе оставило равнодушна. Дотолкова ли нищо не означаваше вече за нея този възпълен мъж?

— А сега, ако обичате, бихте ли ме оставили сама? — помоли тя Пърлмътър.

— Знаете, че не мога.

Тя затвори очи.

— Разбрах, че имате данъчен проблем — додаде той.

Тя мълчеше.

— Затова сте се обаждали сутринта в компанията за данъчни консултации H&R, нали така? А там работи господин Сайкс.

Шарлейн не искаше да пуска ръката на Майк, но й се стори, че тя самата я отблъсква.

— Госпожо Суейн?

— Не тук — каза Шарлейн на Пърлмътър, пусна ръката на Майк и стана. — Не тук пред съпруга ми.