Харлан Коубън
Само един поглед (18)

Глава 17.

Грейс видя вестникарското заглавие.

— Бил е убит?

Кора кимна.

— Как?

— Боб Дол е бил застрелян в главата пред жена му. Типично по гангстерски.

— Хванали ли са извършителя?

— Не.

— Кога?

— Кога е бил убит ли?

— Да, кога?

— Четири дни след като Джак му се обадил.

Грейс се замисли.

— Не би могло да е Джак.

— Ами…

— Невъзможно е. Той не е напускал щата повече от месец.

— Ти го казваш.

— Какво намекваш?

— Нищо, Грейс. Все пак съм на твоя страна, нали? Аз също не мисля, че Джак е убил някого, но нека се разберем за нещо.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид да спреш с глупостите от рода на „той не е напускал щата“. Та Ню Хампшир ей го къде е. Пътят дотам с кола е четири часа, а със самолет — един час.

Грейс разтърка очи.

— И още нещо — продължи Кора. — Знам Защо е Боб, а не Робърт.

— Защо?

— Защото е репортер. С това име подписва материалите си. В „Гугъл“ фигурират сто двайсет и шест текста с името му, публикувани в „Ню Хампшир Поуст“. А ето тук, в некролога за него пише: „неуморим разследващ репортер, известен със своите смели статии“. Човек остава с впечатлението, че нюхампширските мутри са го очистили, за да заглушат опасния му глас.

— А ти не вярваш да е такъв случаят…

— Кой знае? Но прегледах материалите му и бих казала, че се занимава с дребни битови проблеми: поправяч на миялни машини задиря достопочтени домакини или недобросъвестен сватбарски фотограф се омъглил с взетия аванс, и други от този род.

— Все пак е възможно да е настъпил някого по мазола.

— Не е изключено. А и мислиш ли, че няма връзка между обаждането на Джак и последвалата смърт на Дод?

— Има, разбира се — отвърна замислено Грейс. — О, я почакай…

— Какво?

— Фотографията. На нея са снимани пет души — две жени и трима мъже. Доста е стара, но…

— … Боб Дод може да е един от тях? — довърши Кора и пак зачатка с клавиатурата.

— Някъде трябва да има снимки, нали?

— Вече съм там — обяви Кора, плъзна мишката и отиде с курсора на „search“. Появиха се общо дванайсет снимки на лика с името Боб Дод. Единайсетата от тях се оказа от някаква благотворителна акция в Бристъл, Ню Хампшир. На нея първият отляво беше репортерът от „Ню Хампшир Поуст“ Боб Дод.

Нямаше нужда да се вглеждат продължително — публицистът Боб Дод беше афроамериканец. А на тайнствената фотография всички бяха бели.

Грейс смръщи вежди.

— Все пак трябва да има някаква връзка.

— Чакай да видим дали не бих могла да изкопая биографични данни за него. Може да са учили заедно в колеж или нещо подобно.

В този момент от входната врата се дочу леко почукване. Грейс и Кора се спогледаха. Почукването се повтори. На вратата имаше звънец, но който и да стоеше отвън, беше решил да не го използва. Очевидно знаеше, че в къщата има деца, които по това късно време спят. Грейс стана, следвана от Кора. При вратата Грейс запали външното осветление и надникна през малкото странично прозорче. Би трябвало ужасно да се изненада, но вече явно беше над нещата.

— Кой е? — попита я шепнешком Кора.

— Човекът, който промени живота ми — отвърна Кора и отвори вратата.

На прага с наведена глава стоеше Джими Екс.

* * *

Устните на Ву се изкривиха в усмивка.

Още като видя светлините на полицейската кола, той свърза нещата. Жената. Нейната изобретателност беше впечатляваща, но и вбесяваща.

Сега обаче нямаше време да размишлява върху това.

Какво да предприеме?

Джак Лосън лежеше вързан в багажника. Чак сега Ву си даде сметка, че трябваше да се омете още щом видя отворения тайник на ключа. Поредната му грешка. Още колко такива можеше да си позволи да направи? Да минимизира белите, доколкото е възможно — ето единственото решение. Няма възможност да ги заличи, стореното — сторено. Ще понесе щети, ще си плати. Пръстовите му отпечатъци са навсякъде из къщата. Съседката вероятно вече го е описала на полицията. Сайкс, бил той жив или мъртъв, ще бъде намерен. И Ву нищо не можеше да направи, за да промени нещата.

Заключение: ако го хванат, заминава в затвора за много дълго време.

Полицейската кола влезе в алеята пред къщата.

Не му оставаше нищо друго, освен да импровизира според обстоятелствата. Спусна се надолу по стълбите, като междувременно с поглед през прозореца установи, че колата спира. От нея слезе висок чернокож полицай. Пистолетът му си бе в кобура. Това е добре.

Чернокожият полицай още вървеше към вратата, когато Ву я отвори, широко усмихнат.

— Какво има, офицер?

Полицаят дори не посегна за оръжието си. Ву бе разчитал на това. В тези големи периметри, наричани предградия, имаше някакъв общ дух на семейственост. В място като Хо-хо-къс полицейски офицер вероятно проверява през професионалната си кариера стотици сигнали за жилищни обири. И повечето се оказват фалшива тревога.

— Имаме обаждане за вероятно проникване в чужда собственост — каза офицерът.

Ву сви вежди учудено и пристъпи напред, но внимателно и с бавни и отмерени движения, за да не бъдат изтълкувани като агресивни.

— А, почакайте, сещам се. Бях забравил ключа си. Някой вероятно ме е видял да влизам отзад.

— Вие тук ли живеете, господин…

— Чанг — кимна Ву. — Да, тук живея. Но къщата не е моя, ако това имате предвид. Собственост е на партньора ми Фредерик Сайкс.

— Разбирам — каза офицерът. — А самият господин Сайкс е…

— Горе.

— Може ли да го видя, ако обичате?

— Разбира се, влезте — извърна се назад и се провикна към горния етаж: — Фреди! Фреди, наметни си нещо и слез! Дойде полиция!

Ву продължи навътре, знаеше, че високият чернокож полицай — на баджа му пишеше Ричардсън — го следва само на пет метра отзад. Когато разстоянието помежду им се скъси до метър. Ву се извъртя.

В последния миг офицер Ричардсън спря, може би усетил нещо нередно, но бе твърде късно. Класическият саблен удар с ръба на дланта го улучи в стомаха и го накара да се сгъне като шезлонг. Ву се приближи до него. Целта му бе да го приведе в безпомощно състояние, а не да го убива. Ранен полицай прави положението напечено. Убит полицай — десеткратно повече.

Ричардсън бе превит одве. Ву го удари отзад в сгъвката на краката и той падна на колене. След това Ву използва акупресурна техника: заби кокалчетата на показалците си от двете страни на главата на Ричардсън във вдлъбнатините зад ушите. За да не го убие, Ву се постара да бъде прецизен както в точността, така и в силата на натиска. Ричардсън подбели очи и се свлече като чувал.

Но полицаят нямаше да остане в несвяст дълго време. Ву откачи белезниците от колана му и закопча китката му за парапета на стълбите. Свали и радиотелефона от рамото му. И се замисли за жената от съседната къща.

Тя сигурно продължаваше да наблюдава. И щеше отново да се обади на полицията. Това му бе пределно ясно, но не разполагаше с време. Ако тръгне да й види сметката, тя ще го види и ще се заключи. Значи трябва да я изненада. Отиде в гаража, хвърли поглед отзад в минивана на Джак Лосън. Багажът — самият Лосън — си беше на мястото. Качи се зад волана. Вече имаше план.

* * *

Шарлейн се изпълни с лошо предчувствие още от момента, в който видя полицая да слиза от колата.

Първо на първо, той беше сам. Тя си бе представяла, че ще бъдат двама като в полицейските филми по телевизията. Сега си даде сметка, че бе направила грешка. Обаждането й бе много обикновено. Трябваше да наблегне, че става нещо крайно опасно, тогава те щяха да дойдат по-бдителни и подготвени. А тя се бе проявила като скучаеща любопитна махленка, която от няма работа се занимава да вика полиция по най-незначителен повод.

А и поведението на полицая беше крайно неадекватно. Той се запъти към вратата с безгрижна походка, с цялото нехайство на света. Оттам, където се намираше, Шарлейн не можеше да види предната врата, а само алеята. И когато полицаят излезе от полезрението й, тя почувства стомахът й да се свива.

Хрумна й да извика предупредително. Но проблем, колкото и чудновато да звучи, бяха новите прозорци на Pella, монтирани предната година. Те се отваряха вертикално с ръчки, което отнемаше известно време. А и какво ли можеше да извика? Какво предупреждение? Какво ли конкретно знаеше в крайна сметка?

Така че не й оставаше нищо друго, освен да изчака.

Майк си беше също вкъщи, но долу в бърлогата си, където зяпаше по телевизията футбол или бейзбол. Отдавна не гледаха телевизия заедно, защото вкусовете им относно програмите се различаваха. В момента децата ги нямаше, братът на Майк ги беше завел на кино. Но и когато си бяха вкъщи, никое от тях не излизаше от стаята си, където сърфираха из интернет. Шарлейн се бе опитала да сложи някакви времеви ограничения на това им занимание, но без никакъв успех. По същия начин в нейната младост с приятелките й си говореха по телефона с часове. А сега комуникациите бяха по интернет.

Така постепенно нейното семейство се бе разделило на четири самостоятелни части в мрака на вечерите, които влизаха във взаимоотношения само при нужда.

Шарлейн видя, че в гаража на Сайкс свети. Видя също, че в него се движи някаква сянка. Защо? Нямаше причина полицейският офицер да е там. Тя протегна ръка към телефона, набра 911 и каза:

— Обаждах ви се преди малко.

— И?

— За проникване в къщата на съседа ми.

— Пратихме полицай да провери.

— Да, знам това. Видях го да пристига. Но мисля, че нещо трябва да му се е случило.

— Какво видяхте по-точно?

— Мисля, че вашият колега е бил нападнат. Изпратете подкрепление. Бързо.

И затвори. Колкото повече затънеше в обяснения, толкова по-глупаво щяха да звучат.

В този момент дочу познат звук отвън. Електронно отварящата се врата на гаража на Фреди. Азиатецът бе направил нещо на полицая и сега щеше да избяга.

И тогава Шарлейн взе решение да направи нещо наистина глупаво. Сети се за онези тъповати героини от книгите и филмите и си помисли, че дори някоя от тях не би направила нещо толкова колосално идиотско. Беше сигурна, че ако се отърве жива щеше да се смее на своето решение, пред което въпросните героини, влизащи в тъмни и злокобни къщи само по сутиен и гащи, изглеждаха като върха на мъдростта и благоразумието.

Фактът беше налице: азиатецът щеше да избяга. Тя беше сигурна, че той е нападнал и може би убил и Фреди, и полицая. Докато другите полицаи дойдат, ще е изчезнал. Нямаше да го намерят. Щеше да е късно. И после какво? Той я бе видял на прозореца и се бе досетил, че именно тя е извикала полицията. Фреди и полицаят вероятно бяха мъртви. И кой е единственият свидетел? Шарлейн. Значи той ще се върне да я очисти, нали така? А дори да не стане така, тя ще е обречена оттук насетне да живее в страх. Което значи неспокойни нощи, а денем да се взира тревожно в хорските тълпи с ужаса, че ще зърне лицето му. А дали няма да си отмъсти, като посегне на Майк или децата…

Тя не можеше да го допусне. Трябваше да го спре сега.

Но как?

Да възпрепятства бягството му беше желателно, но нека бъдем реалисти. Какво можеше да направи? Не разполагаше с оръжие. А не можеше просто да му скочи на гърба и да му издере очите. Не, трябва да прояви хитрост.

По-добре да го проследи.

На пръв поглед изглежда смешно, но само на пръв поглед, защото, ако не го стори, резултатът ще е безкраен страх, докато той не бъде заловен, което не е задължително да се овчи. А тя бе видяла лицето му. Бе видяла очите му. Това й стигаше.

Така че при дадения избор на възможности най-логично изглеждаше проследяването му. Ще се лепне след него с колата си, пазейки разумна дистанция. Ще може по клетъчния си телефон да съобщи на полицията местонахождението му. Не възнамеряваше да се впуска в дълго преследване — само докато насочи полицията. А не предприемеше ли нещо веднага, знаеше какво ще се случи: докато дойде полицията, азиатецът ще е изчезнал.

Нямаше друг избор. Колкото повече го обмисляше, толкова по-разумно й звучеше. Какво толкова? Ще се метне в колата, ще се движи след него на безопасно разстояние с телефона си в ръка, готова всеки мигла позвъни на номер 911. Не е ли по-безопасно така, вместо да го остави да избяга?

И тя бързо се спусна по стълбите.

— Шарлейн?

Беше гласът на Майк, който стоеше до мивката и нагъваше фъстъковки. Спря за миг, погледна я — очите му бяха все същите, не остаряваха.

— Какво става?

— Налага се — каза тя и се прокашля — да отида на едно място.

Гърлото й се сви, защото очите му бяха същите — очите, с които я гледаше на млади години, когато двамата бяха влюбени.

Той заряза фъстъковките и тръгна към нея с думите:

— Да тръгваме. Аз ще шофирам.