Харлан Коубън
Само един поглед (19)

Глава 18.

Кора поднови ролята си на кибердетектив и остави насаме Грейс и Джими.

Той не беше казал нито дума, а седеше с наведена глава и ръце върху бедрата. Грейс си спомни, че навремето беше седял досущ по същия начин, когато тя дойде в съзнание в болничната си стая.

Сега виждаше, че му се иска тя да заговори първа. Но нямаше какво да му каже. Накрая той отрони:

— Съжалявам, че се отбивам в толкова късен час.

— Мислех, че имате участие тази вечер.

— То вече приключи.

— Много рано.

— Обикновено концертите са до девет. Такова е желанието на повечето организатори.

— Как разбрахте къде живея?

— Май винаги съм знаел — сви рамене Джими.

— И как така?

Той не отговори, а и тя не настоя. Пак се възцари тишина.

— Не знам как да започна — каза накрая Джими. И след кратка пауза добави: — Вие още накуцвате.

— Прекрасна увертюра — отбеляза тя. — Да, накуцвам.

— От…

— Да.

— Съжалявам.

— Лесно свикнах.

През лицето му мина сянка и той пак оброни глава по познатия начин. Все още бе запазил хубавите си скули, но прочутите навремето руси къдрици ги нямаше вече, не личеше дали поради годините или е играл бръснач. Беше поостарял, разбира се, младостта му бе отминала и Шарлейн си помисли дали това не се отнася и за нея самата.

— Онази нощ загубих всичко — започна отново той. После млъкна, поклати глава. — Не се изразих добре. Не съм тук да търся съжаление.

Тя мълчеше. Той продължи:

— Спомняте ли си, когато дойдох да ви видя в болницата?

Тя кимна.

— Тогава изчетох всичко в пресата. Гледах всички репортажи по телевизията. Мога да ви разкажа за всяко дете, което умря онази нощ. Знам лицата им и като затворя очи, още ги виждам.

— Джими?

Той отново вдигна глава.

— Няма нужда да го казваш на мен. Онези деца имат семейства.

— Знам.

— Не съм аз човекът, който ще ти даде опрощение.

— Вие мислите, че съм дошъл за това?

Грейс не отвърна нищо. Той продължи, клатейки глава:

— Аз просто… Всъщност не знам точно защо дойдох. Тази вечер ви видях в черквата. И забелязах, че ме познахте. Между другото, как ме намерихте?

— Не съм ви намерила аз.

— Мъжът, с когото бяхте?

— Карл Веспа.

— Господи! — възкликна той и стисна очи. — Бащата на Райън.

— Да.

— Той ли ви доведе?

— Да.

— Какво иска?

Грейс се замисли.

— Не съм сигурна дали знае какво иска. Може би някакво извинение.

— Извинение ли?

— Всъщност би искал сина си жив — това е, което иска.

Въздухът като че натежа. Грейс се размърда на стола си.

Лицето на Джими беше пребледняло.

— Той е прав. Опитах да се извиня. Дължа им го на всичките. Не говоря за онази глупава снимка в болничната ви стая. За нея настоя мениджърът ми. А аз бях толкова потресен от станалото, че механично се съгласих, ако и да ми беше толкова трудно — загледа се в нея с дълбоките си очи, с които навремето мигом бе станал любимецът от MTV. — Помните ли Томи Гарисън?

Тя го помнеше. И той загина стъпкан. Родителите му се казваха Ед и Селма.

— Снимката му ме покърти — продължи Джими. — За всички ме болеше, за всички тези млади животи… Но Томи… той изглеждаше като мой брат близнак. Не можех да го забравя. Така че отидох у тях с намерение да поднеса извиненията и съболезнованията си на родителите му…

— И какво стана?

— Отидох там. Седнах. Помня, че подпрях лакти на кухненската им маса и тя се разклати. Балатумът на пода беше изтъркан, тапетите по стените — олющени. Томи е бил единственото им лете. Погледите на двамата бяха празни. Не можах да понеса всичко това. Избягах…

— И къде беше? — попита Грейс.

— На много места.

— Защо заряза всичко?

Той сви.

— Не съм зарязал кой знае какво. Бях все още нов в музикалния бизнес и не взимах много пари. Иска се доста време, докато стигнеш до по-значителни печалби. Така че заминах, без да се обръщам назад.

— Накъде?

— Първо отидох в Аляска. Ако щете вярвайте, но там в продължение на една година кормех и чистех риба. После попътувах с две малки музикални формации. В Сиатъл попаднах на група стари хипита, които между другото се занимаваха и с изработката на фалшиви документи за нечетните от „Уедърмен“. Та от тях се сдобих с нови лични документи. Започнах да се местя все по-близо насам — известно време свирих с една банда в казино „Тропикана“ в Атлантик Сити. Боядисах си косата и се прехвърлих на барабаните. Никой не ме позна. Ако пък са ме познали, хич не са ми придиряли.

— Щастливо ли живя?

— Истината ли? Не. Искаше ми се да се върна; исках да ми бъде простено и да продължа напред. Но колкото повече минаваше времето, толкова по-трудно ставаше за осъществяване, а аз го исках все по-силно. Така се получи порочен затворен кръг. И тогава срещнах Медисън.

— Певицата на „Екстаз“?

— Да. Казва се Медисън — като Медисън Скуеър, представяте ли си? Тя е от едно градче в Минесота. Петнайсетгодишна бяга от къщи с мечта за Ню Йорк и след разни премеждия накрая попада в приют за тийнейджъри в Атлантик Сити. Там открива Иисус по метода на „нова пристрастеност избива старата“ и започва да пее. Гласът й е досущ като на Дженис Джоплин.

— Тя знае ли кой си?

— Не. Нали сте наясно как Шаная дръпна с подкрепата на Мът Ланг? Това е, което исках. Обичам да работя с нея. Обичам музиката, но през цялото време гледах да оставам незабелязан. Поне се старая. Медисън е болезнено затворена. Тя пее само ако съм с нея на сцената. След време ще го преодолее. Досега смятах, че добре се прикривам зад барабаните — подсмихна се и за миг излъчването му доби някогашното си очарование. — Ама не било точно така.

Помълчаха.

— Все пак не разбирам — каза Грейс и той я погледна. — Не съм тази, която да дава опрощение. Така е. Но все пак не ти стреля онази вечер. И концерт на „Ху“ в Синсинати предизвика безредици и имаше жертви. И концерт на „Стоунс“ — когато Ангелите на ада убиха един техен фен, а те продължиха да свирят. Добре, имат си нужда да се измъкнеш временно, за година-две разбирам…

Джими извърна глава.

— Трябва да тръгвам.

— Пак ли изчезваш? — попита тя.

Той се поколеба, после бръкна в джоба си и извади визитна картичка. На нея имаше десет цифрен номер и нищо друго.

— Нямам постоянен домашен адрес, това е мобилният ми телефон.

Обърна се и тръгна към вратата. Грейс не го последва. При нормални обстоятелства щеше да го задържи за по-обстоен разговор, но в края на краищата при сегашното развитие на нещата неговото неочаквано посещение, както и миналото й не бяха от особено значение.

— Всичко добро. Грейс.

— И на теб, Джими.

Тя седна, чувстваше се изтощена. Къде ли можеше да е Джак в този момент?

* * *

Майк беше на волана. Азиатецът имаше около минута аванс пред тях, но хубавото при тези пътища в предградията с еднопосочни разклонения, лъкатушни извивки и гористи парнели е, че в крайна сметка водят в една основна посока.

В тази част на Хо-хо-къс всички пътища водят към Холивуд Авеню.

Шарлейн разкри картинката пред Майк колкото се може по-експедитивно. Той я слушаше, без да я прекъсва. В разказа й имаше неясноти, които той сигурно вече бе отбелязал, но засега поне не й зададе никакъв въпрос.

Гледайки го в профил, тя се върна в мислите си към времето и мястото, където се бяха запознали. Шарлейн беше първокурсничка в университета „Вандербилт“. В Нашвил недалеч от кампуса имаше парк с имитация на атинския Партенон, построен за изложението през 1897, за да знаят хората как е изглеждал този мраморен храм. Та в един топъл есенен ден, едва навършила осемнайсет години, тя седеше там и размишляваше за живота в древна Гърция, когато глас зад нея каза: „Не е този начинът, нали?“ Това беше Майк, дяволски хубав и с ръце в джобовете, той непринудено я въвлече в разговор за древногръцките философи. Оттогава Шарлейн не бе обичала друг мъж. Години наред за годишнините от запознанството си ходеха до псевдо-Партенона. Тази година за първи път пропуснаха.

— Ето го — каза Майк.

Фордът Уиндстар се движеше по Холивуд Авеню към път №17. Грейс за поредно се свърза с операторката на телефон 911. Пролича си, че сега тя я взима вече на сериозно, защото каза с напрегнат глас:

— Загубихме радио контакт с офицера на място.

— Обектът се движи по Холивуд Авеню към път номер седемнайсет — изстреля Шарлот. — Кара Форд Уиндстар.

— Регистрационен номер?

— Не мога да го видя.

— Имаме полицейски постове и в двете посоки. Можете да преустановите проследяването.

* * *

Ако и да не бе склонен да се изненадва лесно, забелязвайки зад себе си познатата му вече жена и мъжа, за когото предположи, че е съпругът й, Ерик Ву си даде сметка, че не бе предвидил такъв развой. Трябваше да помисли как да действа.

Тази жена го следеше. Беше се обадила на полицията. Оттам бяха изпратили онзи офицер. Сега беше ясно, че тя пак ще се обади на полицията, ако не го е направила вече. Ву бе разчитал, че ще успее да се отдалечи максимално от къщата на Сайкс и съседите му, преди полицията успее да реагира. Когато се касае за проследяване на коли полицаите са далеч от съвършенството. Преди няколко години след едно снайперистко убийство във Вашингтон въпреки многобройните си подкрепления и блокадата на пътищата те не успяха да засекат двама аматьори в продължение на срамно дълго време. И сега, ако той успееше да вземе по-голяма преднина, щеше да е в безопасност.

Но ето че тази жена отново му създаваше проблем.

Тя и съпругът й го проследяваха. Те щяха да съобщят на полицията на кой път се намира и накъде кара. При това положение нямаше да може да изчезне под носа на силите на реда.

Извод: трябва да неутрализира семейната двойка.

При знака за Парамъс Парк Мол той отби по страничния еднопосочен път. Жената и съпругът й го последваха. Беше късно. Магазините бяха затворени, никъде нямаше жива душа. Колата зад него пазеше дистанция. Ву разполагаше с пистолет валтер РРК. Не обичаше да го използва. Не за друго, а просто предпочиташе да работи с ръце. Беше добър с огнестрелните оръжия, но истински спец си оставаше в ръцете. Владееше ги до съвършенство. Те бяха част от него. Докато огнестрелното оръжие си е механика, на която нямаше пълна вяра.

Но сега се налагаше.

Спря колата, провери, за да е сигурен, че пистолетът е зареден, дръпна предпазителя, слезе от колата и се прицели.

* * *

Майк възкликна:

— Какво, по дяволите, прави тоя?

Шарлейн наблюдаваше как Фордът Уиндстар влиза в страничната алея, добре осветена от неоновите светлини на един търговски център, и накрая спира.

— Дай заден — каза Шарлейн.

— Колата е заключена — отвърна Майк. — Какво ще ни направи?

В движенията на азиатеца имаше гъвкавост и дори грация, но нямаше спонтанност, а сякаш бяха предварително премислени. Тази комбинация им придаваше нещо нечовешко. Мъжът застана неподвижно до колата си, протегна ръка напред.

И тогава предното стъкло на колата им внезапно експлодира с оглушителен трясък. Шарлейн наддаде вой. Нещо мокро опръска лицето й. Замириса на кръв. Шарлейн инстинктивно се смъкна на пода на колата, а върху главата й се посипа дъжд от стъкла. Нещо тежко я притисна отгоре.

Беше Майк. Тя отново запищя. Писъкът й се сля с трясъка на нов изстрел. Трябваше да направи нещо. Трябваше да се измъкне, да ги измъкне оттук. Майк не помръдваше. Тя го избута и надигна глава. Изсвистя куршум и се заби някъде в облегалката. Тя отново се сниши. Ушите й кънтяха от собствените й писъци. Минаха няколко секунди, докато се осмели да погледне.

Азиатецът вървеше към нея.

Сега какво?

Бягай. Изчезвай.

Как?

Превключи на заден ход. Стъпалото на Майк бе още върху спирачката. Тя го отмести и с все сила натисна с длан педала на газта. Колата се задвижи назад на тласъци. Шарлейн нямаше представа накъде отива. Но все отиваше нанякъде. Тя продължаваше да натиска газта. Автомобилът подскочи на някаква неравност, при което главата й се блъсна в таблото. С рамо се мъчеше да застопори волана. Колата още веднъж подскочи на бабуна, после тръгна по равен път. Но само секунда след това Шарлейн дочу истеричен писък на клаксони, скърцане на спирачки и свистене на гуми, обединени във всеобщия ужасяваш шум на неуправляеми превозни средства.

Последва удар и силно раздрусване, съпроводени от раздиращ звук, а подир още миг настъпи пълен мрак.