Харлан Коубън
Само един поглед (26)

Глава 25.

Грейс пое по Уошингтън Бридж, после по Джоунс Роуд и спря да хапне в китайски ресторант, наречен, колкото и да е невероятно, „Баумгартс“.

Докато ядеше, се опита да забрави чувството за самота и да събере мислите си. Какво всъщност се беше случило? За вчера — нима наистина беше толкова скоро? — беше прибрала снимките от ателие „Фотомат“. Нищо повече. Животът й беше чудесен. Имаше съпруг, когото обожаваше, и две прекрасни будни дена. Имаше и време да рисува. Всички бяха здрави и семейството разполагаше с достатъчно пари в банката. И след това бе попаднала на някаква стара фотография, а после…

Почти беше забравила за Джош Бялото мъхче.

Той именно бе проявил филмчето. И бе напуснал ателието веднага след като тя си взе снимките. И несъмнено той бе пъхнал проклетата снимка в плика с нейните.

Тя грабна клетъчния си телефон и поиска от „Телефонни справки“ номера на „Фотомат“ в Каселтън. След третото позвъняване някой вдигна.

— Студио „Фотомат“.

Никакво съмнение: това беше гласът на отегчения млад тип Бялото мъхче. Отново е в ателието.

Първият й импулс беше да затвори, но й дойде на ум, че това може да го стресне някак и да го накара пак да изчезне. Така че с променен глас и леко веселяшки тя попита в колко затварят.

— Нормално — в шест — отвърна Бялото мъхче.

Грейс понечи да му благодари, но той затвори на секундата. Тя извади пари за сметката и тръгна към колата, едва сдържайки се да не спринтира. Мина по път № 4, после по плетеница от пресечки и паркира недалеч от „Фотомат“. В този момент иззвъня клетъчният й телефон.

— Ало?

— Обажда се Карл Веспа.

— А, здравей!

— Съжалявам за вчера. Задето ти сервирах сюрприза с Джими Екс.

Тя се поколеба дали да не му каже за късната визита на същия, но реши, че не е моментът.

— Няма нищо.

— Знам, че това не те интересува особено, но Уейд Лерю май излиза на свобода.

— Може би така е редно да стане — отвърна тя.

— Може би — повтори Веспа, но в гласа му нямаше и капка убеденост. — Сигурна ли си, че не се нуждаеш от охрана?

— Абсолютно.

— Ако все пак промениш мнението си…

— Ще се обадя.

Последва странна пауза.

— Нещо ново за съпруга ти?

— Не.

— Той има ли сестра?

Грейс премести телефончето на другото си ухо.

— Да. Защо?

— Сандра Ковал ли се казва?

— Да. Но какво общо…

— Ще говорим по-късно.

И затвори. Грейс остана загледана в телефона си. Какво, по дяволите, означава всичко това? Поклати глава. Няма смисъл сега да му звъни. Трябва да се съсредоточи.

Взе чантата си и забързано закуцука към „Фотомат“. Кракът я болеше и вървеше мъчително. Сякаш някой я беше хванат за глезена и тя трябваше да го мъкне със себе си.

Ненадейно мъж в делови костюм се появи насреща й.

— Госпожа Лосън?

Грейс го погледна, мина й странна мисъл: костюмът му беше почти с цвета на пясъчно русата му коса. И сякаш бяха изработени от едно и също.

— Какво има? — попита тя.

Мъжът бръкна в джоба си, извади снимка и я поднесе пред очите й, така че тя да може да я види максимално добре.

— Вие ли пуснахте това в интернет?

И Грейс видя точно тази част от мистериозната фотография, която беше пуснала в мрежата.

— Кой сте вие?

Русокосият мъж отговори:

— Името ми е Скот Дънкан. Аз съм от Федералната прокуратура, а това — посочи блондинката със зачеркнатото с кръстче лице, която гледаше към Джак — е сестра ми.