Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Just One Look, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодор Михайлов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget
- Разпознаване и корекция
- karisima (2016)
Издание:
Харлан Коубън. Само един поглед
Американска. Първо издание.
Художник на корицата: Стефан Касъров
Редактор: София Бранц
ИК „Колибри“, София, 2006
ISBN: 954-529-413-2
История
- — Добавяне
Глава 40.
Уейд Лерю седеше до адвоката си Сандра Ковал.
Беше облечен в чисто нови дрехи. В залата не миришеше на затвор — тази характерна комбинация на гнилоч и дезинфектанти, на урина и дебели надзиратели, на лекета, които никога не излизат. Всичко това го впечатли. За човек, попаднал в затвора за дълго време, външният свят се превръща постепенно в непостижима мечта, не по-малко далечна от живота на друга планета. Уейд Лерю бе влязъл вътре на двайсет и две години. Сега бе на трийсет и седем. Това означаваше, че бе прекарал на това място немалка част от зрелите си години. Да, той бе все още млад. И имаше пред себе си, както Сандра Ковал му повтаряше като мантра, цял един живот. Засега не се чувстваше много уверен.
Животът му бе разбит още в колежа. В малкото градче в Мейн, където бе израснал, цареше единодушното мнение, че той притежава несъмнен актьорски талант. Иначе беше посредствен студент. Не си падаше и по спорта. Но можеше да пее и да танцува и най-важното бе, че има — както се бе изразил един рецензент в местен вестник, след като го бе гледал във втори курс на колежа в главната роля в мюзикъла „Момчета и кукли“ — свръхестествена харизма. У Уейд имаше онова специфично, неосезаемо и неподдаващо се на определение нещо, което различава талантливите хора от останалите.
Преди последната му година в колежа господин Пирсън, главният преподавател по режисура, го извика в кабинета си, за да му разкаже своята „невъзможна мечта“. Винаги му се било искало да постави „Човекът от Ла Манча“, но никога досега не бил имал студент, който би могъл да изиграе Дон Кихот. И сега за пръв път решил да реализира идеята си с Уейд в главната роля.
Но през септември същата година по независещи от него обстоятелства господин Пирсън се премести другаде и на негово място дойде господин Арнет. Той задвижи начинанието на предшественика си, но прояви враждебно отношение към Уейд Лерю. За голям потрес на всички накрая за ролята на Дон Кихот се спря на абсолютно бездарния Кени Томас. Бащата на Кени беше букмейкър, а според слуховете господин Арнет му дължал над двайсет хилядарки, което са си доста пари. И тъй като на Уейд бе предложена ролята на бръснаря — само с една песен! — той я отказа.
Но бе проявил наивност, мислейки си, че напускането му ще причини едва ли не общоградска буна срещу проявената към него несправедливост. Никой не каза и дума. Отначало Уейд си помисли, че всички се страхуват от бащата на Кени и евентуалните му връзки с мафията, но истината бе далеч по-проста: не ги беше грижа. Никой не се заинтересува. Три седмици по-късно Уейд Лерю се напи, нахлу в колежа и изпотроши декорите на пиесата. А след това бе арестуван и изключен.
И падението му започна.
Взе да се дрогира и се премести в Бостън, където работеше в търговията и дистрибуцията, разви параноя и се снабди с пистолет. И ето го сега пред очите на всички като прочут престъпник, причинил смъртта на осемнайсет душ и.
Лицата, обърнати към него, му бяха познати от съдебния процес преди петнайсет години. Уейд знаеше имената на повечето от тях. Тогава те, още замаяни от внезапния удар, го гледаха скръбно и невярващо. Уейд ги разбираше и дори им съчувстваше. Сега, петнайсет години по-късно, погледите бяха враждебни. Скръбта и изумлението се бяха превърнали в кълбо от гняв и омраза. По време на съдебния процес той бе правил всичко възможно да не среща погледите им. Но не и сега. Сега седеше с изправена глава и ги гледаше в очите. Съчувствието и разбирането му се бяха изпарили от липсата на поне капка опрощение. Никога не бе възнамерявал да нарани, когото и да било. Те го знаеха. Беше се извинил. Беше платил висока цена. А тези семейства бяха изпълнени с омраза.
Да вървят по дяволите.
До него Сандра Ковал лееше красноречието си. Говореше за разкаяние и опрощение, за повратите на съдбата, за необходимостта от разбиране и човещина, наречена втори шанс. Лерю се огледа и забеляза седналите заедно Грейс Лосън и Карл Веспа. Видът на Веспа би трябвало да го изпълни с ужас, но сега той беше над това. При вкарването в затвора Уейд бе жестоко бит от хора на Веспа, а след това и от такива, които му се слагаха. Включително и надзирателите. Оттогава изпитваше постоянен страх. Страхът стана негова втора природа. Може би това обясняваше защо сега, във външния свят той не го изпита.
Каквото и да разправяше на аудиторията Сандра Ковал, затворът не гради характери. Затворът разголва човек, свежда го до изконната му природа и начините, по които се мъчи да оцелее, не са никак прекрасни. Обаче няма значение. Вече не го е грижа. Онова остава в миналото. Вече ще е на свобода.
Но още не.
В залата цареше пълно мълчание, сякаш бяха във вакуум, сякаш нещо бе изтеглило целия въздух. Семействата на загиналите седяха във физическо и емоционално вцепенение, кухи, опустошени и омаломощени, без помен от енергия. Те не можеха вече да му навредят.
Внезапно Карл Веспа първо, а после и Грейс Лосън се изправиха, което за секунда спря словоизлиянията на Сандра Ковал. Уейд Лерю не можеше да разбере защо са заедно. Какво ли би станало, ако скоро се срещне с Грейс Лосън? А дали има значение и това?
Щом приключи, Сандра Ковал се приведе до него и пошепна:
— Хайде, Уейд, можем да излезем от задния изход.
Десетина минути по-късно Уейд Лерю, за пръв път на свобода от петнайсет години, вече вървеше по улиците на Манхатън.
Гледаше небостъргачите. Първо към Таймс Скуеър. Там ще е шумно и пълно с хора — нормални хора, а не затворници. Лерю не обичаше самотата. Той не жадуваше за трева и дървета. Виждаше зеленина и от килията си. Копнееше за светлини, звуци, хора и може би за компанията на някоя добра (или по-скоро лоша) жена.
Но това — по-късно. Пое по 43-та улица. Имаше шанс да остави зад гърба си всичко. Намираше се съвсем близо до автобусния терминал Порт Оторити. Можеше да се метне на някой автобус и да започне отначало някъде другаде. Там да смени името си, а може би малко и лицето и да си опита късмета в някой местен театър. Още е млад. Още е талантлив. Още е харизматичен.
Ще видим, каза си той.
При освобождаването един от затворническите психолози му изнесе стандартната лекция, че дали го чака ново начало или лош край, зависи от него самия. И този психолог беше прав. Днес или щеше да загърби миналото, или щеше да загине. Надали има средно положение.
Отпред видя черна кола и позна мъжа, който се бе облегнал на нея със скръстени на гърдите ръце. Човек не можеше да сбърка тази уста със скупчени зъби. Преди години той пръв би Лерю. Искаше да знае какво точно се е случило в нощта на бостънското произшествие. Лерю му беше казал истината: че не знае.
Сега обаче знаеше.
— Здрасти, Уейд.
— Крам!
Крам отвори вратата и Уейд Лерю се качи отзад. След пет минути излязоха на магистралата Уест Сайд на път към финала на играта.