Харлан Коубън
Само един поглед (20)

Глава 19.

Дейли пребледня.

Пърлмътър се изпъна на стола.

— Какво има?

Дейли гледаше листа в ръката си така, сякаш се страхуваше да не отлети.

— Нещо тук не се връзва, капитане.

Още от началото на службата си в полицията капитан Пърлмътър мразеше нощните смени. Тъй като беше израснал в голямо семейство със седем деца, спокойствието и тишината го потискаха. По-късно с жена си Марион бяха планирали да създадат също многолюдно семейство. Беше замислил и нагласил предварително всичко: и барбекюта, и спортуване с децата в почивните дни, и родителски срещи, и петъчни семейни кино вечери, и заседявания пред портата през летните нощи — онзи живот, който му бе познат от детството му в Бруклин, само че този път в по-голяма къща извън града.

Баба му обичаше постоянно да използва еврейски поговорки. На него лично любимата му беше „А mentsh tracht und Gott lacht“^[1]. Марион, единствената жена, която бе обичал, умря от внезапна емболия на трийсет и една. Това се случи най-неочаквано, докато един ден правеше в кухнята сандвич на единственото им все още дете Сами. Тя умря, преди да беше паднала на пода.

От този ден нататък животът почти приключи за Пърлмътър. Той направи всичко възможно да отгледа Сами, но истината бе, че го направи, паднал духом. Той обичаше момчето, държеше на службата си, но бе живял за Марион. Намери утеха в полицейската работа. Когато беше вкъщи със Сами, се сещаше за Марион и за несбъднатите им копнежи. А в полицейското управление до голяма степен забравяше за всичко.

Но вече бе минало доста време. Сега Сами учеше в колеж. Беше израснал свестен въпреки бащините пропуски във възпитанието.

Пърлмътър направи знак на Дейли да седне.

— За какво става дума?

— Тази жена. Грейс Лосън.

— А! — каза Пърлмътър.

— Какво „а!“?

— Тъкмо и аз си мислех за нея.

— Нещо в нейния случай смущава ли ви, капитане?

— Да.

— Аз пък си мислех, че само мен.

Пърлмътър люшна стола си назад.

— Знаеш ли нещо за нея?

— За госпожа Лосън?

— Именно.

— Художничка е.

— И друго: забеляза ли, че накуцва?

— Да.

— Тя е Лосън по мъж. Но моминското и име е Грейс Шарп.

Дейли го погледна неразбиращо.

— Чувал ли си за голямото бостънско меле? — продължи Пърлмътър.

— А, имаш предвид безредиците по време на онзи рок концерт?

— Безредици е слаба дума — там намериха смъртта си мнозина.

— И тя е била, така ли?

Пърлмътър кимна утвърдително.

— Та и то сериозно ранена. Известно време остана в кома. И беше център на вниманието на медиите още по-дълго време.

— Преди колко години е станало?

— Преди около петнайсет-шестнайсет години.

— И си спомняте всичко?

— Беше огромно събитие. А и аз бях голям почитател на групата на Джими Екс.

Дейли го погледна изненадан.

— Вие?

— Невинаги съм бил дъртак.

— Слушал съм тяхно CD. То беше доста добро. Радиостанциите все още често пускат „Бледо мастило“.

И Марион бе обичала бандата на Джими Екс. Пърлмътър си спомняше как на стария си уокмен тя непрекъснато въртеше това парче, устните й мърдаха, припявайки беззвучно заедно със записа. Но сега той бързо отпъди болезнения спомен.

— И какво стана с тях?

— След трагедията в Бостън групата се разпадна. Те се разделиха. Джими Екс — не си спомням вече истинското му име — беше фронтменът и пишеше всички песни. Той напусна и замина нанякъде — Пърлмътър посочи листа в ръката на Дейли. — Та какво е това?

— Нещо, за което исках да говорим.

— Във връзка със случая Лосън ли?

— Не знам. Може би.

Пърлмътър събра длани зад тила си.

— Говори.

— Снощи Дибартола е записал обаждане за друг случай на изчезнал съпруг.

— Някакво сходство с този на Лосън?

— Не. Поне на пръв поглед. Въпросният човек дори вече не бил съпруг на тази жена, а бивш мъж. При това криминално проявен.

— Осъждан ли е?

— Лежал е за упражняване на насилие.

— Име?

— Роки Конуел.

— Роки ли?

— Да, така е вписан и в акта си за раждане.

Пърлмътър се навъси напрегнато.

— Чакай, това име ми звучи познато?

— Известно време е играл професионален футбол.

Пърлмътър прерови в паметта си, сви рамене.

— Е, и нататък?

— Та този случай изглежда дори по-банален от Лосъновия. Роки Конуел имал уговорка с бившата си съпруга да направят заедно някои покупки тази сутрин. Дотук нищо интересно. Но Дибартола вижда въпросната жена — името й е Лорейн — и тя се оказва страхотно парче. А вие знаете какъв е Дибартола.

— Патологичен женкар — кимна Пърлмътър. — Направо е в топ десет на световните агенции.

— Повече от вярно. Та той си казва, че тя няма особена причина да е особено разстроена. А и нали е разведена, знае ли човек? Може пък нещо да излезе.

— Много професионално, няма що — смръщи се Пърлмътър. — Давай нататък.

— И тук вече нещата стават странни — подхвана Дейли. — Дибартола прави най-простото нещо: проверява пътния пропуск.

— Също като теб.

— И точно като при мен оттук изскача заекът.

— Какво имаш предвид?

Дейли продължи да крачи из стаята.

— Оказва се, че Роки Конуел е минал през контролната караулка на изход номер шестнайсет на Нюйоркската магистрала. Снощи точно в десет и двайсет и шест.

Пърлмътър го погледна.

— Да, ясно. Същото време и място като Джак Лосън — и прегледа рапорта. — Сигурен ли си? Няма ли вероятност Дибартола случайно да е объркал регистрационния номер или нещо от този род?

— Проверих два пъти. Няма грешка. Конуел и Лосън са минали през караулката по едно и също време. Трябва да са били заедно.

Пърлмътър се замисли и поклати глава:

— Не.

Дейли изглеждаше объркан.

— Смятате ли, че е случайност?

— Две отделни коли на изчезнали хора, които да са минали през контролния пункт по едно и също време? Не съвсем.

— Тогава как си го представяте?

— Не съм сигурен — отвърна Пърлмътър. — Да речем — и аз не знам, — че са забегнали заедно. Или Конуел е отвлякъл Лосън. Или пък, по дяволите, Лосън е отвлякъл Конуел. Но при тези версии би трябвало да са в една кола, а не в две, както е регистрирано.

— Така е.

— Те са пътували в две отделни коли. Това е, което ме озадачава. Двама мъже в две отделни кали минават през контролния пункт по едно и също време. И сега и двамата липсват.

— Като изключим, че Лосън се обади на жена си — допълни Дейли, — че се нуждаел от свобода. Нали помните?

И двамата се замислиха.

Дейли предложи:

— Да се обадя ли на госпожа Лосън — да я питам дали не познава въпросния Конуел?

Пърлмътър прехапа устна и след като помисли малко, отвърна:

— Още не. Пък е и късно. Все пак е с две малки деца.

— Тогава какво да правим?

— Да проучим още нещата. Нека първо говорим с бившата съпруга на Роки Конуел. Да видим дали няма някаква връзка между Конуел и Лосън.

Телефонът иззвъня. Дейли вдигна слушалката, изслуша какво му се казва и се обърна към Пърлмътър, които попита:

— Кой беше?

— Фил от управлението в Хо-хо-къс.

— Какво има?

— Смятат, че е пострадал един полицай. Искат помощ от нас.