Харлан Коубън
Само един поглед (15)

Глава 14.

С неизменната си усмивка на морски хищник Крам отвори вратата и Грейс слезе от лимузината.

Карл Веспа си отвори сам от другата страна. Неоновият надпис сочеше черква на вероизповедание, за което Грейс никога не беше чувала. Допълнителен надпис уточняваше, че това е „Дом Господен“. Ако наистина беше така, Господ можеше да го възложи и на по-талантлив архитект. А така сградата имаше по-скоро вид на крайпътен търговски център.

Интериорът се оказа още по-грозен. Пред пошлия му блясък художествените творби на Грейс направо биха изглеждали невзрачни. Мокетът с цвят на евтино кресливо червило. Тапетите също червени, но по в по-тъмен кървав нюанс, при това украсени с безброй звездички и кръстчета. От вида на всичко това й се зави свят. Олтарът или мястото за богослужение, или по-скоро нещо като сцена — това нещо бе обградено с пейки. Те изглеждаха толкова неудобни, че човек по-скоро би стоял прав, отколкото да седне на тях. Грейс цинично си каза, че това е може би да не заспиват богомолците.

Още щом стъпи в това подобие на сцена олтар, сърцето на Грейс подскочи. Всичко беше решено в зелено и златисто жълто като униформата на капелмайстор. Грейс се огледа за свещеници, но не видя такива. Музикалната банда „Екстаз“ тъкмо инсталираше апаратурата си. Карл Веспа стоеше пред Грейс, вперил поглед в сцената.

— Това да не е църквата, към която принадлежите? — попита го Грейс.

Лека усмивка се изписа на устните му.

— Не е.

— Бих се осмелила да предположа, че не сте фен на… как бяха… „Екстаз“?

Вместо да отговори, Веспа каза:

— Нека се приближим още малко до сцената.

Крам ги поведе. Имаше гардове, но те отскачаха от пътя му, като да виждаха отровна змия. Щом стигнаха до първите редове на пейките в непосредствена близост до сцената, Грейс можа да обхване с поглед залата в цялостта й. Тя всъщност представляваше огромен амфитеатър, в чийто център се намираше сцената. Грейс почувства, че гърлото й се свива. Под религиозното було на всичко това се криеше просто рок концерт.

Веспа стисна ръката й:

— Всичко ще е наред.

Не, няма. Тя го знаеше. Не беше ходила на концерт или на спортно събитие, на каквото и да било от този род от петнайсет години. А преди това обичаше да ходи на концерти. Спомняше си например, че през гимназиалните си години бе присъствала на един на Брус Спрингстийн в Асбъри Парк Конвеншън Сентър. Още тогава си беше дала сметка, колкото и странно да е на пръв поглед, че между рок концерт и богослужение няма някаква огромна разлика. Когато Брус изпълни любимите й парчета „Meeting across the river“ и „Jungleland“, тя стоеше права, със затворени очи, с изпотено лице, отнесена, разтреперана от блаженство, точно както беше виждала омаяни тълпите при евангелистки проповеди по телевизията.

Харесваше й това чувство. Но не й се искаше да го изпитва пак.

Грейс издърпа ръката си от ръката на Карл Веспа. Той разбиращо кимна и каза меко:

— Ела.

Понакуцвайки, Грейс го последва. Струваше й се, че в крака й пулсира болка. Знаеше, че това е чисто психическо усещане. Всичко беше в главата й. Малките пространства не я плашеха; но големите аудитории, особено ако са пълни с хора, я ужасяваха. Засега мястото беше полубезлюдно, но нейното въображение работеше и вече бе започнало да я изпълва с тревожност.

Остро изпискване от високоговорителя я накара да подскочи. Някой беше започнал да регулира озвучителната уредба.

— Какво всъщност ще става тук? — попита тя Веспа.

Той не отговори и с непроницаемо лице сви наляво. Грейс го последва. Надпис над сцената известяваше, че бандата „Екстаз“ е по средата на триседмично турне и че музиката им е това, което „Лично Господ има на МР3“.

Членовете на групата излязоха на сцената за звукова проба. Слез кратко разискване помежду си започнаха да свирят. Грейс беше изненадана. Саундът им беше твърде добър, макар и текстовете да бяха сиропирани и пълни с неща от рода на небеса, разперени крила и възнесения. Хем обратното на простотиите на Еминем, хем също толкова дразнещи глупости.

Вокалът им беше момиче на вид около четиринайсетгодишно с платинено руса коса, което пееше с вдигнати към небесните висини очи. Отдясно до момичето дънеше китарист със смолисти къдри и татуиран огромен кръст на десния си бицепс. Свиренето му беше твърдо, хевиметълско — удряше по струните, сякаш ги мразеше. Когато решиха да прекъснат за почивка, Карл Веспа каза:

— Последната песен е написана от Дъг Бонди и Медисън Силинджър.

Грейс сви рамене. Веспа доуточни:

— На Дъг Бонди е музиката, а текстът — на певицата Медисън Силинджър.

— И какво от това? — попита Грейс.

— Дъг Бонди е на барабаните.

Минаха отстрани на сцената, за да имат по-добра видимост. Групата отново засвири. Грейс и Веспа сега се намираха до една от тонколоните. Музиката тътнеше в ушите й, но при нормални условия едно време тази музика щеше да й достави удоволствие. Барабанистът Дъг Бонди беше почти изцяло скрит от инструментите, които го обграждаха. Тя мина още малко встрани. Сега вече можеше да го види. Той налагаше ударните със затворени очи, с израз на душевен покой. Изглеждаше по-възрастен от останалите музиканти. Косата му беше ниско подстригана, а лицето — гладко избръснато. Носеше тъмни очила ала Елвис Костело.

Грейс почувства стягане в гърдите.

— Искам да си вървя — каза тя.

— Той е, нали?

— Искам да си вървя.

Както самовглъбено налагаше опънатата кожа на барабаните, барабанистът изведнъж се обърна и я позна. А и тя него — това беше Джими Екс.

Тя тутакси закуцука към най-близкия авариен изход, сподиряна от звуковите талази на музиката.

— Грейс! — извика след нея Веспа.

Но без да му обръща внимание, тя излезе навън и вдъхна дълбоко хладния въздух, за да дойде на себе си. Отвън усмихнат я пресрещна Крам, който сякаш бе знаел, че тя ще излезе именно оттам.

Карл Веспа я застигна.

— Това е той, нали?

— И какво, ако е той?

— Какво, ако?… — повтори изненадан Веспа. — Та той не е невинен. Не по-малко виновен е от…

— Искам да си ида вкъщи.

Веспа застина, като че тя му бе ударила шамар.

Бе направила грешка, като му се бе обадила. Сега тя си даваше сметка за това. Все пак беше оживяла. Беше се оправила. Да, понакуцваше и чувстваше смътна болка, а и от време на време я мъчеха нощни кошмари. Но общо взето, беше добре. Беше го преодоляла. Докато родителите на загиналите никога нямаше да се съвземат. Тя видя това още първия ден в очите им. Виждаше го и сега в очите на Карл Веспа.

— Моля те — каза му, — просто искам да се прибера.