Харлан Коубън
Само един поглед (51)

Глава 50.

Минути преди да умре. Уейд Лерю си помисли, че може би най-сетне е намерил душевния мир.

Беше надмогнал отмъщението. Вече не му беше нужно да знае цялата истина. Знаеше достатъчно. Знаеше за кое е виновен и за кое — не. И беше време да остави всичко в миналото.

Карл Веспа нямаше избор. Никога нямаше да се съвземе. Същото важеше за всички онези скърбящи хора, които бе видял веднъж в съдебната зала и още веднъж на днешната пресконференция. Уейд беше прекарал много време в затвора. Но времето е относително. Смъртта — не.

Лерю разказа на Веспа всичко, което знаеше. Веспа беше несъмнено зло, човек, способен на неописуема жестокост. През последните петнайсет години Лерю беше срещал много хора от този вид, но у малцина злото съществуваше в толкова чист вид. С изключение на пълните психопати повечето хора, дори и най-големите грешници, изпитват нужда да обичат някого, да се грижат за някого, да създават човешки връзки. В това няма нищо странно. Такава е човешката природа.

Лерю говореше. Веспа слушаше. Някъде по средата на обясненията му се появи Крам с кърпа и лед. Подаде ги на Лерю. Той благодари, взе само кърпата и изтри с нея кръвта от лицето си. Ударените от Веспа места не го боляха вече. През годините затвор Лерю беше видял много по-лошо, максимата му беше „и това ще отмине“ и беше си изработил способността да забравя злото.

Карл Веспа не каза нито дума. Не го прекъсна, не го попита за някакво доизясняване. Когато Лерю приключи. Веспа продължи да стои с безизразно лице в очакване на още нещо. Но нямаше повече. Тогава все така безмълвно Веспа се обърна и си тръгна. Мимоходом кимна на Крам. Крам се запъти към Лерю. Лерю вдигна глава. Нямаше намерение да бяга.

— Да тръгваме — каза Крам.

Остави го в центъра на Манхатън. Лерю се поколеба дали да не се обади на Ерик Ву, но прецени, че на този етап е безсмислено. Тръгна към автобусния терминал „Порт Оторити“. Вече беше готов за ново начало. Ще замине за Портланд, Орегон. Не беше много наясно защо. Беше чел за Портланд в затвора и му се струваше, че точно това му трябва. Искаше да бъде в голям град с либерален дух. От прочетеното за Портланд бе добил впечатлението за метрополис, възникнал от хипи комуна. Там щеше да започне отначало.

Щеше да си смени името. Да си пусне брада. Да си боядиса косата. Не смяташе, че ще му коства кой знае колко усилия да загърби последните петнайсет години. С цялата си наивност дори вярваше, че може да направи актьорска кариера. Все още имаше и таланта, и харизмата си. Защо да не ги приложи? Ако не. Ще си намери някаква работа. Не го плашеше и тежък труд. Щеше отново да живее свободно в голям град.

Но той не стигна до автобусния терминал Порт Оторити.

На една пресечка оттам се спря, наблюдавайки, как автобусите потеглят към виадукта, после свърна към уличните телефони.

Предстоеше му едно последно позвъняване. Трябваше да разбере една последна истина.

И тогава дуло на пистолет се опря в меката вдлъбнатина под ухото му. Странни са мислите, които понякога връхлитат човек миг преди смъртта. Тази вдлъбнатина беше една от любимите точки за натиск на Ерик Ву. Беше му обяснил, че тук болката е силна, но не убива противника.

Ето тази незначителна подробност беше последната мисъл, преди куршумът да му пръсне мозъка и да сложи край на живота му.