Харлан Коубън
Само един поглед (2)

Глава 1.

Три месеца по-късно

В живота се случват внезапни сривове.

Сълзи и усещане за рана от нож, който се е забил дълбоко в плътта. Съществуванието внезапно се обръща наопаки. Изсипва се като от разпран търбух. После следват онези моменти, когато всичко просто се разпада. Конецът се изнизва от иглата. Шевът поддава. В началото промяната е бавна, почти недоловима.

За Грейс Лосън този разпад започна от фотоателието.

Тя тъкмо се канеше да влезе, когато чу смътно познат глас:

— Защо не си купиш дигитален фотоапарат, Грейс?

Грейс се обърна към жената.

— Не съм на „ти“ с тези техники.

— Я моля ти се. С цифровия апарат само щракаш — жената вдигна ръка и щракна с пръсти като да онагледи думите си. — Пък и дигиталните имат много повече възможности от обикновения апарат. Ако искаш, примерно можеш да махнеш снимки, които не ти харесват. Като компютърните файлове. Например семейната ни коледна картичка, която изпращаме на роднини и приятели. Бари прави купища снимки на децата, защото Блейк бил мигнал или Кайл не гледал, накъдето трябва. А като снимаш толкова много, както казва Бари, рано или късно ще направиш хубава фотография, нали така?

Грейс кимна. Опита се да изрови от паметта си името на жената, но не успя. Дъщерята на тази жена — дали не беше Блейк — учеше в първи клас със сина на Грейс. Или може би миналата година бяха заедно в детската градина. Не можеше да си спомни точно. Грейс й се усмихваше. Жената беше симпатична, но приличаше на толкова много други жени. Не за първи път Грейс си помисли дали и нейната собствена подчертана индивидуалност не се е претопила в ужасния въртоп на еснафското еднообразие.

Мисълта не й подейства успокоително.

Жената продължаваше да лее възхищението си по чудесата на дигиталната ера. Усещайки, че вече я наболяват лицевите мускули от усилието да задържи изкуствената усмивка, Грейс погледна часовника си. Надяваше се тази техно-майчица да схване намека. Два и четирийсет и пет. Почти е време да вземе Макс от училище. Емма имаше тренировка с отбора по плуване, но друга майка от задругата бе на ред да прибере децата оттам. Някоя друга от нашата задруга, както една от майките обичаше да се майтапи. Много смешно.

— Трябва да се съберем някой път — завърши жената. — С Джак и Бари. Мисля, че ще си допаднат.

— Непременно.

Грейс се възползва настъпилата пауза, за да се сбогува, отвори вратата и хлътна във фотоателието. Стъклената врата се затвори със звън, задействайки малка камбанка. Миризмата на химикали не беше от най-приятните. Тя се запита какъв ли е дълготрайният ефект при работа в подобна среда, в която дори кратко пребиваване е така неприятно.

Момчето, което беше на работа — очевидно думата „работа“ в случая можеше да се използва само условно, — имаше избелена мъхеста брадичка, коса, боядисана в цвят, който би респектирал дори „Крейола“^[1], и достатъчно обеци по цялото тяло, за да развие мускули от носенето им. По шията му се виеше жицата на фонослушалки. Музиката бе надута така силно, че Грейс я усещаше в диафрагмата си. Беше целият в татуировки. Грейс прочете надпис STONE — „КАМЪК“. И друг KILLJOY — „ТРЕПАЧ НА РАДОСТТА“. Помисли си, че третият би трябвало да е SLACKER — „БЕЗДЕЛНИК“.

— Извинете?

Той дори не вдигна поглед.

— Извинете? — повтори тя малко по-високо.

Пак нищо.

— Ей, пич!

Това привлече вниманието му. Той се озъби и присви очи, явно наскърбен от това, че го безпокоят.

— Снасяй.

— Моля?

— Разписката.

Аха. Грейс му подаде квитанцията, след което той я попита за името. Това напомни на Грейс за онези проклети автоматични телефонни услуги, дето трябва да набереш номера на телефона си, за да се изпише, а щом се обади жив човек, те кара да го повториш, сякаш първото е било само да добиеш тренинг.

Бялото мъхче — Грейс ядно му прикачи това прозвище — взе да рови из чекмеджето всред пликовете с готови снимки, докато не избра един от тях. После скъса разписката и обяви космическа цена. Тя му подаде Val-Pak талона, който изрови от чантата си след усилия, сравними с разкопките в търсене на свитъците от Мъртво море, след което младият калпазанин й назова вече доста по-разумна цена и й подаде снимките.

Грейс му благодари, но той вече беше включил отново музиката в главния си мозък. Тя му махна с ръка и каза:

— Не идвам толкова за снимките, колкото заради насладата от общуването.

Бялото мъхче се прозя и вдигна пред лицето си списанието, което четеше. Последният брой на „Съвременен безделник“.

Грейс излезе навън. Времето беше свежо. Есента вече разкарваше лятото с патентования си вятър. Листата на дърветата все още не бяха започнали да пожълтяват, но във въздуха се носеше специфичният мирис на гнили ябълки. По витрините вече слагаха украсата за празника на Вси светии. Емма, нейната третокласничка, беше убедила Джак да купи близо триметров надуваем Хомър Симпсън като Франкенщайн. И самата Грейс призна, че той изглежда страховито. Децата й харесваха сериала „Семейство Симпсън“, което беше обнадеждаващо, че двамата с Джак ги възпитават правилно въпреки всичките си усилия.

На Грейс й се искаше да отвори плика със снимките веднага. Разглеждането на резултатите от поредното филмче бе винаги съпроводено с вълнение като разопаковането на подарък или отварянето на новополучено писмо — нещо, което не можеше да предизвика цифровата фотография при всичките й предимства. До края на учебните часове обаче не оставаше никакво време.

Изкачвайки се със Сааба по Хайтс Роуд, тя леко заобиколи, за да има възможност да се наслади на градската панорама. Гледано оттук, характерното очертание на Манхатън — особено вечер — сякаш бе обсипано с диаманти върху черно кадифе. Тя се почувства изпълнена с нега. Обичаше Ню Йорк. Допреди четири години този прекрасен остров бе техен дом. Имаха мансарда на Чарлс Стрийт, в сърцето на Гринич Вилидж. Джак правеше медицински изследвания за голяма фармацевтична компания. Тя рисуваше в домашното си студио и се отнасяше с насмешка към жителите на предградията с техните джипове, кадифени джинси и разговори за прохождащите им деца. А ето че сега бе една от тях.

Грейс паркира зад училището, където паркираха и другите майки. Изключи двигателя, взе плика с извадените снимки и го отвори. Филмът беше от тазгодишния „ябълков пикник“ в Честър, който направиха миналата седмица. Джак беше щракал наред. Той обичаше да се изявява като семейния фотограф. Имаше го за свое патриархално задължение.

Първата снимка беше на Емма, тяхната осемгодишна дъщеря, и на Макс, шестгодишния им син, върху купа сено, настръхнали и със зачервени от вятъра бузи. Грейс се взря за момент. Чувство на… да, на майчина топлина, едновременно и примитивна, и еволюирала, като че пролази по гърба й. Така е с децата. Едно от онези малки неща, които проникват в сърцето ти. Тя си спомни, че беше студено. Предварително знаеше, че овощната градина ще е претъпкана с хора, и затова първоначално не й се ходеше. Сега, гледайки тази снимка, се чудеше на нежеланието си.

Другите майки се бяха скупчили до училищната ограда, бъбрейки и планирайки предстоящите празници. Истински модерни времена на постфеминистка Америка — от, грубо сметнато, осемдесет родители, чакащи децата си, само двама бяха мъже. За единия тя знаеше, че е безработен повече от година. Това личеше и в погледа му, и в бавното му тътрене, и в необръснатото му лице. Другият беше журналист, който работеше повечето време вкъщи и като че ли винаги изглеждаше преизпълнен с желание да общува с майките. Може би беше самотен. Или по някаква друга причина.

Някой почука на стъклото. Грейс се извърна. Кора Линдли, най-добрата й приятелка в града, й правеше знаци да отвори вратата. След което тутакси се вмъкна на мястото до шофьора.

— Е, как мина срещата вчера? — попита Грейс.

— Зле.

— Съжалявам.

— Синдромът на петата среща.

Кора беше разведена, малко прекалено секси за вкусовете на нервозните „изискани дами“. От друга страна, докарана с предизвикателно изрязана леопардова блуза и прилепнал панталон с розови копчета, тя със сигурност не се вписваше и в общия фон на спортното облекло и развлечените пуловери. Другите майки я гледаха с подозрение. Отделните предградия са като колежките — всеки си има свой стил.

— Какъв синдром на петата среща? — попита Грейс.

— Ти май не хойкаш, миличка.

— Май не — каза Грейс. — Съпруг и две деца са ме вкарали в определени рамки.

— Горкичката. Не ме питай защо, но на петата среща мъжете вече минават направо… как да се изразя деликатно… към предложение за тройка.

— Пързаляш ме?

— Не те пързалям. Петата среща. Най-късно петата. Младежът пита, по негово уверение напълно теоретично, какво е мнението ми за тройката като такава. Все едно ме пита за мира в Близкия изток.

— И ти?

— Отговарям, че много си падам, особено ако двама мъже си пускат език.

Грейс се изсмя и двете слязоха от колата. Болният крак й създаваше проблеми. След повече от десет години би трябвало да му е свикнала, но все още мразеше хората да обръщат внимание на накуцването й. Застанала до колата, тя проследи с поглед отдалечаващата се Кора. Когато училищният звънец иззвъня, децата изхвърчаха като сачми от ловджийска пушка. Подобно на всеки друг родител, Грейс се оглеждаше само за своето дете. Останалите от ордата бяха просто фон, колкото и безмилостно да звучи.

Макс се появи от втория вход на сградата. Когато Грейс видя сина си — едната маратонка развързана, раницата с вид на четири мерки по-голяма, плетената шапка с надпис „Ню Йорк Рейнджърс“, нахлупена на една страна като туристическо кепе, — познатата топлина я изпълни отново. Макс се спусна надолу по стълбите, подмятайки раницата на рамената си. Тя се усмихна. Макс я забеляза и й отвърна с усмивка.

Той се метна на задната седалка на Сааба. Грейс му закопча предпазния колан и го попита как е минал денят. Макс отговори, че не знае. Тогава тя го попита какво са взели днес в часовете. Макс пак каза, че не знае. Не е ли учил математика, английски, естествознание, рисуване или ръчен труд? Отговорът беше все същият: ми не знам. Грейс поклати глава. Класически случай на начално училищен алцхаймер. Да не би да дрогират учениците, за да забравят, или пък под клетва пазят тайна? Една от загадките в живота.

Грейс не успя да погледне останалите снимки, преди да се прибере вкъщи и да даде на Макс неговия гоу-гърт снак — нещо от рода на кисело мляко в туба, което се изстискваше като паста за зъби.

Лампичката на телефонния секретар мигаше. Един запис. Тя провери дали обаждането е от вкараните номера и видя, че го няма. Натисна копчето, за да чуе съобщението, и остана изненадана. Гласът беше на стар… да кажем, приятел. По-точно беше да го нарече случаен познат. Нещо като настойник, но в много странен смисъл.

„Здрасти, Грейс. Карл Веспа се обажда.“

Не беше дори нужно да чуе името. Бяха минали години, но тя винаги щеше да разпознае този глас.

„Можеш ли да звъннеш, когато имаш възможност? Трябва да поговорим за нещо.“

Записът се изключи. Грейс не помръдна; усети някогашното потръпване в корема. Веспа. Карл Веспа е звънял. Не беше на хубаво. Карл Веспа с цялата му доброжелателна любезност към нея не беше човек, с когото да си бъбри просто така. Поразмишлява дали да му звънне и реши поне засега да отложи обаждането.

Тръгна към спалнята за гости, която бе превърнала в импровизирано ателие. Когато рисуваше добре — тоест когато я връхлиташе внезапното вдъхновение, познато на всеки творец или спортист, — тя започваше да вижда света така, сякаш се готвеше да го положи върху платното. Гледаше улиците, дърветата, хората и си представяше каква четка ще използва, как ще набележи щрихите, какви ще бъдат цветовете, полутоновете и полусенките. Произведението й трябваше да отразява не самата реалност, а нейното собствено виждане за нея. Така тя гледаше на изкуството. Ние всички виждаме света през наша собствена призма, разбира се. Най-доброто изкуство коригира реалността така, че да показва вътрешния свят на художника, какво вижда той, по-точно какво иска да видят другите. Това невинаги означава разкрасена реалност. По-провокативна, дори по-грозна може би, но завладяваща и магнетична. Грейс се стремеше да предизвиква реакция у публиката. Човек може да се наслаждава на прекрасен слънчев залез, но Грейс искаше той да се потопи именно в нейния залез и да не смее нито да остане, нито да излезе от него.

Грейс беше поръчала по две снимки от всяка. Тя пъхна пръсти в плика и измъкна фотографиите. Първите две бяха с Емма и Макс от излета. На следващата Макс протягаше ръка да откъсне ябълка. Имаше ги задължителните несполучливи снимки, на една от които ръката на Джак беше излязла пред обектива. Тя се усмихна и поклати глава. Нейният голям мечок. Следваха още няколко снимки на Грейс и децата ту с ябълки, ту около дърветата, ту с кошници. Очите й се насълзиха както всеки път, когато разглеждаше снимки на децата си.

Родителите на Грейс бяха умрели млади. Майка й загина в катастрофа на разклонението на шосе номер 46 в Тотоуа. Грейс, единствено тяхно дете, беше на единайсет години по онова време. Полицията не дойде у тях като по филмите. Баща й научи за станалото от телефонно обаждане. Грейс още помнеше начина, по който нейният баща, както си беше по син анцуг и сив пуловер, вдигна телефона със свойственото си напевно „ало!“, как лицето му пребледня, как изведнъж се строполи на пода, разхълца се сподавено, после притихна, сякаш останат без достатъчно въздух да изрази мъката си.

Бащата на Грейс я отгледа, докато сърцето му, засегнато от ревматизъм, прекаран в детството, не се предаде в годината, в която дъщеря му стана първокурсничка в колежа. Един неин чичо, който живееше в Лос Анжелис, прояви добра воля да я вземе при себе си, но Грейс беше вече достатъчно голяма, тъй че реши да остане на изток и да поеме по свой път.

Смъртта на родителите й я беше съкрушила, разбира се, но и бе привнесла в живота й някакво странно чувство за неотложност. Горчивината на загубите я бе изпълнила с усещането за важността на всичко, което се случва. Искаше й се да се запечата в спомените, да се изпълни всецяло с житейските мигове и — колкото и тъжно да звучи — да е сигурна, че децата й ще има какво да си спомнят за нея, когато вече я няма.

Именно в този момент — докато мислеше за родителите си, а и за това колко пораснали изглеждаха Емма и Макс сега в сравнение със снимките от брането на ябълки миналата година — Грейс попадна на странна фотография.

Тя се навъси.

Снимката беше насред останалите. Или може би по-скоро към края. Беше в същия формат, на пръв поглед напълно подобна на останалите, само че извадена на по-тънка хартия. Като качествено разпечатано копие.

Грейс провери следващата снимка. Не беше дубликат на предишната, както бяха останалите. Чудна работа. Тази снимка беше единична. Замисли се. Трябва да е попаднала някак сред нейните, докато са разпределяли различните поръчки в пликовете.

Защото тази снимка не беше нейна.

Случайна грешка — това беше единственото обяснение. Ами при тази работна квалификация на Бялото мъхче… Как няма да оплеска нещата. Напъхал някаква чужда снимка в нейния плик!

Явно това е станало.

Чужда снимка при нейните…

Или може би…

Фотографията изглеждаше стара, без да е черно-бяла или в едновремешна сепия. Нищо подобно. Беше извадена в цвят, но багрите изглеждаха някак ненаситени, избледнели, и им липсваше и живостта на съвременните фотографии. Също и сниманите хора. Дрехите им, косите им, видът им — всичко. Отпреди петнайсет или двайсет години.

Грейс я сложи на масата, за да я разгледа по-добре.

Хората на снимката изглеждаха леко размазани. Бяха четирима, не, имаше още някой в ъгъла, значи — петима. Двама мъже и три жени, всичките около двайсетгодишни, поне тези, чиито лица се виждаха малко по-ясно.

Колежани, си помисли Грейс.

Дънки, тениски, небрежни прически и пози, изразяващи напъпила независимост. Всичко изглеждаше така, като че ли някой е щракнал фотоапарата, преди обектите да са готови за снимане. Затова може би няколко глави бяха обърнати в профил. А едно тъмнокосо момиче с дънково яке на преден план се виждаше само в гръб. До него имаше друго момиче с огненочервена коса и широко разтворени очи, гледащи право напред.

В средата стоеше една блондинка; на лицето й — това пък какво е? — се виждаше голямо Х. Сякаш някой го беше зачеркнал.

Но как все пак тази фотография…

Както се взираше, Грейс почувства леко бодване в гърдите. Трите жени й бяха непознати. Двамата млади мъже изглеждаха някак еднакви — по ръст, коса, стойка; онзи по-отзад отляво не й се струваше познат.

Но сякаш разпознаваше другия мъж. По-скоро момче. Не изглеждаше достатъчно голямо, за да бъде наречено мъж, но беше все пак в наборна възраст. Следователно можеше да се нарече мъж. Стоеше в средата до русата, чието лице беше с Х…

Но как така, невъзможно! Главата му беше полуобърната в посока към нещо извън кадъра. Наболата младежка брада закриваше твърде много лицето…

Нима беше нейният съпруг?

Грейс се надвеси над фотографията. Беше почти в профил. Тя не бе познавала Джак на тази ранна възраст. Бяха се срещнали преди тринайсет години на Лазурния бряг в Южна Франция. След повече от година операции и физиотерапии Грейс все още не беше се възстановила напълно. Пристъпите на главоболие и загубата на памет си оставаха, както и накуцването. Но цялата шумотевица и вниманието, на които бе станала обект около случилото се през онази трагична нощ, й действаха така потискащо, че бе почувствала необходимост да се махне за известно време. Записа се да следва изобразително изкуство в Париж и учеше най-усърдно. Използва една пролука в програмата. И точно тогава се запозна с Джак — докато се излежаваше под слънцето на Лазурния бряг.

Но сега можеше ли да бъде сигурна, че този на снимката е Джак?

Несъмнено тук той изглеждаше доста по-различен. Косата му беше значително по-дълга. Беше с брада, но тя не можеше да скрие младостта му и бебешката физиономия. Носеше очила. Обаче стойката, положението на главата, изразът му — да, това беше мъжът й.

Тя прегледа набързо останалите снимки — купи сено, ръце с ябълки или протегнати към клоните. Видя и една снимка, която беше направила на Джак, когато докопа апарата, към който той беше толкова ревнив. Беше се протегнал, ризата му беше излязла от панталона и се виждаше коремът му. Тогава Емма беше отбелязала, че е шкембелия. Това, разбира се, бе накарало Джак да вдигне още по-високо ризата си. Грейс се беше засмяла. „Давай, бейби!“ — го бе насърчила тя, щраквайки следващата снимка, през което време за още по-голямо огорчение на Емма той закърши снага и се заолюлява.

— Мамо!

Тя се обърна.

— Какво има, Макс?

— Може ли да си взема още от захаросаните пръчки?

— Вземи си една за в колата — отвърна тя, надигайки се. — Трябва да излезем.

* * *

Бялото мъхче не беше във фотото.

Макс заразглежда варианти на снимки в рамки на теми като „Честит рожден ден!“, „Обичаме те, мамо!“ и друга подобни. Мъжът зад щанда, ослепителен със синтетичната си вратовръзка и ризата с капаци на джобовете и къси ръкави, достатъчно гънка, че да личат здравите му плещи, носеше на гърлите си бадж, от който ставаше ясно, че той, Брус, е помощник-мениджър.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Търся младежа, който беше тук преди няколко часа — каза Грейс.

— Джош приключи работа за днес. Аз не мога ли да ви помогна?

— Взех един проявен филм и снимки малко преди три часа…

— Да?

Грейс се поколеба как да обясни.

— Имаше една снимка в плика с фотографиите, която не е моя.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Една от снимките. Не съм я правила аз.

Той махна с ръка към Макс:

— Виждам, че имате малки деца.

— Моля?

Помощник-управителят Брус си намести очилата.

— Само отбелязвам, че сте с малки деца. Поне едно малко дете.

— Какво общо има това?

— Понякога децата пипат апарата. Когато родителите не ги виждат. Щракват някоя и друга снимка. После оставят фотоапарата на мястото му.

— Не. Не е това. Тази снимка няма нищо общо с нас.

— Разбирам. Добре, съжалявам за причиненото неудобство. Вашите снимки всички ли са в плика?

— Мисля, че да.

— Никоя ли не липсва?

— Наистина не съм ги преглеждала подробно, но мисля, че всички са налице.

Той отвори едно чекмедже.

— Ето. Това е талон. Следващият ви филм ще бъде изваден безплатно. Снимки три на пет. Ако ги искате шест на четири, малко се доплаща.

Грейс не обърна внимание на протегната му ръка.

— Според надписа на вратата ви проявявате всички снимки на място.

— Точно така — той погали масивната машина отзад: — Старата Бетси работи тук за нас.

— Моят филм тук ли е проявен?

— Разбира се.

Грейс му подаде плика с фирмения знак на студиото.

— Можете ли да ми кажете кой е вадил този филм?

— Сигурен съм, че е станала неволна грешка.

— Не казвам, че не е така. Искам само да знам кой е вадил моя филм.

Той хвърли поглед на плика.

— Може ли да попитам защо искате да знаете?

— Джош ли беше?

— Да, но…

— Той защо си тръгна?

— Извинете?

— Взех си снимките малко преди три. Затваряте в шест. Сега е около пет.

— Е?

— Струва ми се странно смяната да свършва между три и шест, щом се затваря в шест.

Помощник-мениджър Брус леко се изправи.

— Джош има семеен проблем.

— В смисъл?

— Вижте, госпожо… — той пак погледна плика — Лосън, съжалявам за грешката и неудобството. Очевидно е, че снимка на друг клиент е попаднала при вашите. Не си спомням да се е случвало преди, но никой не е съвършен. А, чакайте…

— Какво?

— Може ли да видя въпросната снимка?

Грейс изпита опасение, че той може да й я вземе, затова излъга:

— Не я взех със себе си.

— Какво имаше на снимката?

— Група хора.

Той кимна.

— Аа. Голи ли бяха?

— Какво? Не. Защо питате?

— Изглеждате разстроена. Предположих, че фотографията е била по някакъв начин, да речем, неприлична.

— Не, нищо подобно. Просто бих желала да разговарям с Джош. Можете ли да ми кажете фамилното му име или да ми дадете домашния му телефон?

— Нямам това право. Но той ще бъде утре тук първа смяна. Можете да говорите с него тогава.

Грейс реши да не настоява. Благодари на човека и си тръгна. Може би така беше все пак по-добре, помисли си тя. Беше тръгнала към фотоателието съвсем спонтанно. Малко прибързана реакция.

Джак ще се прибере след няколко часа. Тогава ще го попита.

* * *

Грейс беше дежурна за прибирането на децата от плуване. Четири момичета на по осем-девет години, всички възхитително енергични, се вмъкнаха, две на задната, две — на резервните седалки на комбито. Последва вихрушка от буйно хихикане, поздрави „Здравейте, госпожо Лосън“, мокри коси, тънко ухание, в което се смесваха миризмата на хлора от басейна на YMCA^[2] и на дъвка, шум от свалянето на раниците и щракването на предпазните колани. Никое от децата не седна отпред съгласно новите наредби за безопасност, но въпреки шофьорските вълнения или може би заради тях Грейс обичаше да изпълнява задълженията си в задругата на родителите водачи. Това беше времето на дъщеря й да общува с приятелките си. Децата разговаряха свободно по време на пътуването; родителят, чийто ред беше да ги кара, като че пребиваваше в паралелна реалност. И можеше да научи много неща. Например кой е готин и кой — не, кой съученик е „отворен“ и кой — не, кой учител е дървеняк и кой не е. Можеше и ако слушаше достатъчно внимателно, да разбере къде се класира детето му в детския рейтинг.

Беше си и забавление като всяко излизане от къщи.

Когато се прибраха у дома, Джак все още не се беше прибрал от работа, което се случваше редовно, така че Грейс набързо приготви вечерята на Макс и Емма — соеви „пилешки“ хапки (уж по-здравословни; след поливане с кетчуп децата изобщо не можеха да хванат разликата) с картофки и сладка варена царевица от консерва. Грейс обели и два портокала за десерт. След това Емма се зае с писането на домашното си — твърде обемисто за осемгодишно дете по преценката на Грейс. Когато най-после й се отвори свободно време, Грейс слезе във всекидневната и седна пред компютъра.

Тя не обичаше дигиталната фотография, но разбираше необходимостта и дори предимствата на компютърната графика и интернет. Имаше си сайт, в който представяше работите си и обясняваше как може да се купят или как да се поръча портрет. Като начало от цялата работа печелеше смешни суми, но както й напомни Фарли, нейният агент, и Микеланджело е рисувал за пари и по поръчка. А също така и Да Винчи, и Рафаел и мнозина от най-големите световни художници. Коя е тя, че да се поставя над тях?

Грейс сканира три снимки от пикника за себе си и после, повече от прищявка, отколкото по някаква сериозна причина, реши да сканира и странната фотография. След като приключи, се зае с къпането на децата. Емма влезе в банята първа. Вече беше изскочила от ваната, когато Грейс чу щракването на ключалката на входната врата.

— Хей — обади се отдолу с полушепот Джак, — да има тук една кобилка, чакаща расовия си жребец?

— Децата — предупреди тя. — Децата още не са си легнали!

— О!

— Ще дойдеш ли при нас?

Джак изкачи стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Къщата се затресе под стъпките му. Той си беше едър мъж — над метър и деветдесет и около сто килограма. Тя обичаше да го усеща до себе си, докато спи, вдишването и издишването на гърдите му, мъжката му миризма и меките му косми по цялото тяло, начина, по който ръката му я прегръщаше през нощта, чувството не само за близост, но и за сигурност. Той я караше да се чувства малка и защитена — нещо може би не много съвременно, но толкова приятно.

— Здрасти, тате — възкликна Емма.

— Здравей, писенце. Как беше в училище?

— Добре.

— Карахте ли се пак с онзи Тони?

— Пфу!

Доволен от реакцията на дъщеря си, Джак целуна Грейс по бузата. Макс излезе от стаята си гол-голеничък.

— Готов ли си за банята, мой човек? — попита баща му.

— Готов съм — отвърна Макс.

Те удариха ръце и Джак го вдигна високо всред буря от смях. Грейс помогна на Емма да си облече пижамата. Продължаваше да се чува смях, но вече откъм банята. Джак пееше римувана песничка и Макс му пригласяше. В песничката ставаше дума за някакво момиче на име Джени Дженкинс, което не можеше да реши какъв цвят рокля да си избере. Джак почваше куплета, а Макс го довършваше с импровизирана рима. Бяха стигнали вече до момента, в който Джени Дженкинс не се решаваше да облече бяла, защото тя я правела вяла. После двамата закрещяха други свои хрумвания. Смееха се като разпрани всяка вечер на това си поетично упражнение.

Джак избърса Макс, навлече му пижамата и го сложи в леглото. Прочете му две глави от „Чарли и шоколадовата фабрика“. Макс попиваше всяка дума. Емма беше достатъчно голяма и си четеше сама. Тя си легна, поглъщайки поредния разказ за сираците Бодлер от Лемъни Сникет. Грейс приседна до нея и нахвърли няколко скици за около половин час. Това бе любимото й време от денонощието — когато работеше на тишина в стаята на по-голямото си дете.

Щом Джак приключи с четенето, Макс заврънка за още една страница. Но Джак беше непреклонен. Стана късно, му каза. Макс неохотно се съгласи. Те обсъдиха за последно предстоящото посещение на Чарли в шоколадовата фабрика на Уили Уонка. Грейс се заслуша.

И двамата й мъже бяха твърдо убедени, че Роалд Дал е направо върхът.

Джак намали светлината — в стаята на Макс имаше ключ с регулатор на осветлението, защото той не обичаше да спи съвсем на тъмно — и после влезе в стаята на Емма, където се наведе да я целуне за лека нощ. Емма като истинско татково момиче се надигна, прегърна го през врата и отказа да го пусне. Джак винаги се трогваше от вечерната тактика на Емма, с която хем му изразяваше обичта си, хем целеше да поотложи заспиването.

— Нещо ново? — попита Джак.

Емма кимна. Училищната й раница беше до леглото. Тя бръкна в нея и извади поетичния си дневник. Прелисти го и го подаде на баща си с думите:

— Съчиняваме стихотворения. Започнах едно днес.

— Гот! Ще ми го прочетеш ли?

Лицето на Емма се зачерви, тя прочисти гърло и занарежда:

Баскетболна топко,

баскетболна топко,

защо си толкоз кръгла,

грапаво-красива

и кафяво-сива.

 

 

Тенис топко,

тенис топко,

а пък ти си толкоз лека;

щом ударят те с ракета,

заболявали те, клета.

Грейс наблюдаваше сцената от прага. Джак беше започнал да се прибира доста късно. Обикновено Грейс не роптаеше за това. Така или иначе миговете на спокойствие бяха станали толкова редки. А тя се нуждаеше от спокойствие. Самотата, предшественикът на тъгата, спомага за раждането на идеите. Това е и целта на творческата медитация — да изпаднеш в такава меланхолия, та вдъхновението да те споходи дори само за да те предпази от лудостта. Един неин приятел, писател по професия, веднъж й каза, че най-доброто лечение за творческата криза е четенето на телефонния указател. Оскучи се до такава степен, че Музата да се принуди да избие през най-задръстените ти артерии.

Когато Емма приключи с рецитирането, Джак падна по гръб, възкликвайки:

— Охо!

Емма направи обичайната гримаса, до която прибягваше, когато беше горда от себе си, но не искаше да го покаже — сви и опъна устни.

— Това беше най-брилянтното стихотворение, което някога въобще съм чувал! — възкликна Джак.

Емма сви рамене:

— Това са само първите два куплета.

— Това са най-брилянтните два куплета, които някога въобще съм чувал!

— Утре ще напиша за хокейната шайба.

— По този повод…

Емма подскочи:

— Какво?

Джак се усмихна.

— Купих билети за мача на „Рейнджърс“ в Гардън в събота.

Емма, която беше в агитката на момчешки отбор, наддаде нещо като боен вик и се хвърли за пореден път в прегръдките му. Джак завъртя очи с примирен вид. След това те набързо обмениха последна информация за отбора и обсъдиха шансовете му да бие „Диваците“ от Минесота. Няколко минути по-късно, освобождавайки се от сплетените й на врата му ръце, Джак каза на дъщеря си, че я обича. Тя му отвърна със същото. След което вече Джак си тръгна.

— Има ли нещо за хапване? — шепнешком попита той Грейс.

— Има останало пиле в хладилника.

— Защо не си навлечеш нещо по-удобно?

— Надеждата умира последна.

Джак повдигна вежда:

— Боиш се, че няма да те харесам?

— Това ми напомни нещо.

— Какво?

— Нещо за снощното рандеву на Кора.

— Пикантно ли е?

— Слизам долу след секунда.

Той повдигна и другата си вежда и се спусна по стълбите с подсвиркване. Грейс изчака, докато не чу равномерното дишане на Емма, преди да го последва. Угаси светлината и се заслуша за момент. Влизаше в ролята на Джак. Той имаше навика при безсъние да обикаля по коридорите, сякаш охраняваше семейството. Понякога нощем тя се събуждаше и намираше мястото му до себе си празно. Тогава заварваше Джак да стои загледан в някоя от двете детски стаи. Казваше й: „Човек изпитва такава обич…“ И нямаше нужда да добавя каквото и да било. Дори и това нямаше нужда да казва.

Джак не я чу да се приближава, а и по някаква подсъзнателна причина самата Грейс се постара да бъде безшумна. Джак стоеше вдървен с гръб към нея и сведена глава. Доста необичайно. Обикновено беше постоянно в движение. И той като Макс не можеше да стои на едно място. Не го свърташе. Кракът му подскачаше дори когато седеше. Кипеше от енергия.

Но сега вкаменен бе вперил поглед в кухненския плот, по-точно в странната фотография.

— Джак?

Той я погледна стреснат.

— Това пък какво е, по дяволите?

Тя мимоходом забеляза, че му е време за подстригване.

— Защо ти не ми кажеш?

Той не отговори.

— Това си ти, нали? С брадата.

— Какво? Не.

Тя закова поглед в него. Той примигна и отклони своя.

— Взех проявения филм днес. От „Фотомат студио“.

Той не каза нищо. Тя пристъпи по-близо.

— Тази снимка се намираше между другите снимки.

— Момент — хвърли й остър поглед. — Била е с нашия филм?

— Да.

— Кой филм по-точно?

— От излета с брането на ябълки.

— Това е необяснимо.

Тя сви рамене:

— Кои са другите на снимката?

— Откъде да знам?

— Русата, която е до тебе — продължи Грейс. — Със зачертаното лице. Коя е тя?

Клетъчният телефон на Джак иззвъня. Той го извади рязко, както стрелецът вади оръжие. Рече „здрасти“, изслуша нещо и закрил с длан микрофона, каза:

— Дан е.

Дан беше неговият партньор във фармацевтична компания „Пентакол“. Той приведе глава и влезе в кабинета си.

Грейс се качи на горния етаж. Заприготвя се за лягане. Онова, което бе започнало като лека закачка, се беше превърнало в нещо по-силно, по-настоятелно. Тя се зарея в спомени за годините им във Франция. Той никога не говореше за миналото си. Произхождаше от богато семейство с попечителски фонд, но не поддържаше връзки с близките си. Имаше сестра — адвокатка някъде в Лос Анжелис или Сан Диего. Баща му беше още жив, но много стар. На Грейс й се искаше да знае повече, но Джак отбягваше подробностите и чувствайки съпротивата му, тя го остави на мира.

Бяха влюбени. Тя рисуваше. Той работеше във Винарната в Сент Емилион в Бордо. Живяха в Сент Емилион, докато Грейс не забременя с Емма. Тогава нещо я призова да се върне, тя изпита някакъв копнеж, колкото и сантиментално да звучи, да отгледа децата си в „земята на свободните, родината на храбрите“. Джак искаше да останат във Франция, но Грейс се наложи. Сега се чудеше защо.

Мина половин час. Грейс се пъхна под завивките и зачака. Десет минути по-късно чу да се пали кола. Отиде до прозореца и погледна навън.

Минибусът на Джак потегляше.

Тя знаеше, че той обича да пазарува от денонощния магазин късно, когато няма навалица. Така че да излезе по това време не беше необичайно за него. Необичайното в случая беше, че не й съобщи за излизането и не я попита дали тя няма някакви поръчки за магазина.

Грейс му звънна на мобилния телефон, но се включи гласовата поща. Седна в леглото и зачака. Опита се да чете. Думите плуваха като в мъгла. Два часа по-късно пак звънна на мобилния. Отново се включи гласовата поща. Тя отиде да види децата. Те бяха потънали в дълбок сън.

Не издържаше вече да чака така и слезе долу. Погледна плика със снимките.

Странната фотография я нямаше.