Харлан Коубън
Само един поглед (7)

Глава 6.

Шарлейн Суейн си облече новото бельо — дантелена камизолка и прашки — и вдигна щорите.

Нещо не беше наред.

Денят бе вторник. Часът — десет и половина утринта. Децата на Шарлейн бяха на училище. Съпругът й Майк би трябвало да е в офиса си в града с телефонна слушалка, притисната между рамото и ухото му, пръстите му навиват и развиват ръкавите на ризата, яката го стяга, но самолюбието му не позволява да признае, че вече се нуждае от по-голям размер.

Нейният съсед, гадният откачалник Фреди Сайкс, би трябвало да си е вкъщи.

Шарлейн се погледна в огледалото — нещо, което не правеше често. Нямаше нужда да си напомня, че вече е минала четирийсет. Отражението, което виждаше, беше все още добре оформено — не без помощта на кокетната камизолка, но онова, което до неотдавна бе приятно закръглено, напоследък бе започнало да прилича повече на отпуснато. Не че Шарлейн не правеше каквото може в това отношение. Ходеше на курс по йога три сутрини в седмицата. Полагаше усилия да пази линия, като се сражаваше срещу очевидното и непобедимото, вкопчвайки се здраво в онова, което бе запазила и което се опитваше да й се изплъзне.

Какво става с нея?

Не е само до физиката. Младата Шарлейн Суейн беше пълна с енергия. Бе имала вкус към живота, съчетан с амбиция и целеустременост. Всеки го казваше. В нея винаги бе имало жизнеутвърждаваща искра, която сякаш се предаваше като заряд във въздуха около нея, но в даден момент и по някакъв начин рутината на делничното битие я бе угасило.

Дали се дължеше на децата? Или пък на самия Майк? Навремето не можеше да й се насити и подобно бельо би го оставило без дъх. А сега, като минаваше край него, той едва я поглеждаше.

Откога са така?

Не би могла да каже с пълна точност. Знаеше, че този процес бе вървял постепенно, че промяната бе протичала бавно и почти незабележимо, докато, уви, не се превърна в свършен факт. Знаеше и че вината не бе изцяло негова. Нейната чувственост бе поугаснала покрай бременностите и грижите за децата от бебешка възраст и нататък. Тя си даваше сметка, че това е естествен процес. Важи за всеки. И все пак някак й се искаше да бе направила повече усилия, преди въпросните промени да я докарат до трайна апатия.

Но спомените й бяха непокътнати. Майк я ухажва. Изненадва я. Прелъстява я. Понякога така й се нахвърля, че направо я попилява. Сега обаче искаше единствено ефикасна и механична точност в мрака, изгрухтяване, отпускане, сън.

И да разговаряха, темата бяха децата — седмичното разписание, графикът на училищния автобус, домашните им, часовете им при зъболекаря, училищният отбор, баскетболът, датите на мачовете. Но и това не беше само по вина на Майк. Когато Шарлейн се събереше на кафе със съседките, разговорите й с тях се въртяха все около децата и бяха толкова досадни и скудоумни, че й идеше да закрещи.

Шарлейн Суейн бе изпълнена с болезненото чувство, че се задушава.

Майка й — негласната кралица на местния лънч клуб — й обясни, че такъв е животът, че Шарлейн има всичко, което една жена може да иска, и че всичките й други очаквания са били просто нереалистични. Най-лошото бе, че комай беше права.

Провери в огледалото макиажа си. Добави още малко червило и руж и пак се огледа преценяващо. Да, приличаше на курва. Добре. Взе хапче перкодан, което й заместваше ранния коктейл. Пак се загледа в огледалото, присви очи.

Някъде в образа не се ли спотайваше все още старата Шарлейн?

Спомни си за жената през две пресечки по-надолу — също като Шарлейн добра майка на две деца. Преди два месеца тази добра майка на две деца беше отишла на железопътната линия до Глен Рок и се бе хвърлила под влака в южна посока в 11:10. Пълен ужас. Седмици наред всички говореха за това. Как можело тази добра майка на две дечица да ги изостави просто ей така? Как можело да бъде толкова егоистична? И докато Шарлейн се тюхкаше заедно със своите съкварталки, в същото време изпитваше известна завист. За въпросната майка всичко бе приключило. Поне се беше отървала.

Но къде е Фреди?

Шарлейн винаги очакваше с нетърпение да дойде вторник и да стане десет, което може би беше най-тъжното от всичко. Първата й реакция, когато откри, че Фреди е воайор, беше отвращение и гняв. Кога и как се бе примирила и дори, дано Господ й прости, това нещо беше започнало да я възбужда? Не, помисли си. Не е възбуда. По-скоро нещо… като искра. Нещо чувствено.

Тя чакаше щорите му да се вдигнат. Но не би. Което беше странно. Всъщност Фреди никога не пускаше щорите. Задните части на къщите им бяха една срещу друга, така че само те двамата можеха да гледат в прозорците си. Фреди никога не пускаше щората на задния прозорец. Така де.

Тя огледа и останалите прозорци. Всички щори бяха спуснати. Любопитно. В стаята, която смяташе за негов кабинет — естествено, кракът й не бе стъпвал в дома му, — бяха плътно дръпнати завесите.

Пътуваше ли Фреди? Дали не бе заминал някъде?

Шарлейн Суейн зърна отражението си в прозореца и за пореден път я обля вълна от срам. Взе овехтялата хартия на съпруга си и се загърна с нея. Чудеше се дали Майк няма връзка с друга жена, която изсмуква неговата навремето незадоволима сексуалност, или просто тя вече не го привлича. Кое от двете е по-лошият вариант?

Но къде е Фреди?

Тя си даде сметка колко унизително и отчайващо е това да има чак такова значение за нея.

Изведнъж забеляза някакво движение. Съвсем бегло една сянка се бе мярнала отстрани на щората. Може би и този път Фреди гледа, акумулира, тъй да се каже, постепенно възбудата си. Повечето воайори залагат особено на скришния, шпионски характер на заниманията си. Може би той просто не бе пожелал тя да го вижда и сега я гледа скришом.

Можеше ли да бъде така?

Тя разгърна халата и го остави да се свлече надолу по раменете й. Той миришеше леко на мъжка пот и на последни остатъци от уханието на одеколона, който бе купила на Майк някъде преди около осем-девет години. Шарлейн усети, че очите й се насълзяват. Но остана до прозореца.

Между щорите се замярка нещо синкаво.

Тя присви очи. Какво ли е това?

Сети се за бинокъла. Майк държеше в една кутия в кабинета си подобни джунджурии. Отиде там и след като порови из всевъзможни кабели и адаптъри, го намери. Спомни си кога го бяха купили по спонтанна приумица — по време на едно пътуване из Карибите и по-точно на един от Вирджинските острови. Именно спонтанният акт бе запазил в главата й спомена за тази иначе обикновена покупка.

Шарлейн вдигна бинокъла — той беше с автоматично фокусиране, така че нямаше какво да прецизира — и съсредоточи вниманието си върху процепа между рамката на прозореца и щората. Синьото петно си беше там. Видя, че е по-скоро трепкащо сияние и затвори очи. Трябваше да се досети.

Телевизор. Фреди е пуснал телевизора.

Вкъщи си е.

Шарлейн застина неподвижно. Не би могла да определи душевното си състояние. Синът й Клей обичаше да свири песента от филма „Шрек“ за загубеняка. Загубеняк с главна буква. Ето това е Фреди Сайкс. И сега този загубеняк, откаченяк при това, предпочита да гледа телевизия, а не нейното тяло в предизвикателно бельо.

Все пак е странно.

Всичките щори са спуснати. Защо? Тя бе живяла в съседство със Сайксови в продължение на осем години. Дори когато майката на Фреди беше още жива, щорите никога не се спускаха, нито завесите се дърпаха. Шарлейн пак погледна през бинокъла.

Телевизорът бе изключен.

Тя застина в очакване. Помисли си, че Фреди е изгубил може би представа за времето. Ей сега задната щора ще се вдигне и те ще отпочнат перверзния си ритуал.

Но не това се случи.

Шарлейн чу леко бръмчене и веднага се досети какво е. Вдигаше се дистанционно отваряната врата на гаража на Фреди.

Тя се доближи до прозореца. Чу се шум от двигателя на потегляща кола и веднага се появи разбрицаната Хонда на Фреди. Слънчевата светлина се отрази в предното стъкло и отблясъкът й ослепи Шарлейн, тя затули с длан очите си.

Колата се придвижи напред и сега се виждаше. Вече можеше да различи човека зад волана.

Не беше Фреди.

Някакъв изконно първичен инстинкт накара Шарлейн да се отдръпне, за да не бъде в чието и да било полезрение. Тя се наведе, взе халата и отново се загърна с него. Мирисът му — съчетание на Майк и одеколона — сега й подейства успокояващо.

Шарлейн се приближи странично до прозореца и надникна.

Хондата акорд бе спряла. Водачът — мъж с азиатски черти — гледаше към прозореца й.

Шарлейн бързо се отдръпна към стената и остана облегната на нея, затаила дъх, докато не чу, че колата потегля отново. А и след това за всеки случай не помръдна още поне десетина минути.

Когато се осмели да надникне пак, колата вече я нямаше.

А къщата отсреща сякаш пустееше.