Харлан Коубън
Само един поглед (11)

Глава 10.

„Така — каза си Шарлейн. — Гледай си твоята работа.“

Тя придърпа пердетата и си сложи пак джинсите и пуловера. След това пъхна в дъното на чекмеджето за бельо камизолката да си чака там реда. Сгъна я прилежно, сякаш да не допусне следващия път Фреди да я види смачкана.

После взе бутилка газирана вода и разреди малко от плодовия сок на сина си, седна на единия от високите столове до мраморния плот на кухненския бокс и се загледа в чашата, пръстът й рисуваше осморки по запотената й повърхност. След малко вдигна поглед към новия хладилник Sub-Zero 690 в цвят металик. По него нямаше нищо — нито детски рисунки, нито семейни снимки, нито магнити, нито дори следи от пръсти. Предишният им жълт Westinghouse беше целият украсен. В своята пъстроцветност той излъчваше жизненост. А ремонтираният по нейно настояване бокс сега изглеждаше някак стерилен и безжизнен.

Кой беше онзи азиатец, дето караше колата на Фреди?

Не че беше наблюдавала специално къщата, но Фреди нямаше много гости. Тя поне не беше виждала ни един. Което не значеше, че никой не го е посещавал. Тя не си прекарваше времето да следи за гости. Но съседското съжителство, колкото и да е рехаво откъм контакти, все пак има нещо като собствени вибрации и когато нещо ги наруши, това се долавя.

Ледът в чашата й се топеше. Тя още не беше отпила нито глътка. Трябваше да напазарува хранителни продукти и да прибере ризите на Майк от обществената пералня. После й предстоеше да обядва с приятелката си Мирна в „Баумгартс“ на Франклин Авеню. А след училище Клей имаше урок по карате при майстор Ким.

Тя запремисля задачите си за деня, опитвайки се да ги подреди, което се оказа трудно. Ще има ли време преди срещата за обяд, след като напазарува, да се върне вкъщи? Най-вероятно не. А замразените храни, ако останат по-дълго време в колата, може да се размразят.

Тя се отказа от планирането. По дяволите всичко това.

Фреди вече би трябвало да е на работа.

Така бе ставало винаги. Малката им перверзна игра продължаваше откъм десет докъм десет и половина. Към десет и четирийсет и пет Шарлейн чуваше шума от отварянето на вратата на гаража му и виждаше оттам да излиза неговата хонда акорд. Знаеше, че той работи на партерния етаж на „H&R Block“ — на същата пресечка, където тя взимаше DVD-та да гледат филми. Бюрото му бе до прозореца. Тя избягваше да минава наблизо, но понякога, докато паркираше, хвърляше поглед натам и виждаше Фреди да седи, загледан през прозореца, допрял молив до устните си, унесен.

Шарлейн разгърна телефонния указател и откри служебния му номер. Когато го набра, един мъж, който се представи като супервайзър, й каза, че господин Сайкс още го няма, но го очакват всеки момент. Тя се направи на изненадана.

— Той ми каза, да му се обадя по това време. Не идва ли обикновено към единайсет?

Супервайзърът потвърди това.

— Тогава къде ли е? — възкликна тя. — Нуждая се от данните, които обеща да ми подготви.

Супервайзърът й се извини и я увери, че господин Сайкс ще й се обади още щом пристигне.

Тя затвори.

Сега какво? В края на краищата какъв й е Фреди Сайкс? Никакъв. Дори повече от никакъв. Просто знак за жизненото й крушение, за собствената й мело драматичност. Тя не му дължеше нищо. Още повече че съществуваше, макар и в рамките на теоретичното, възможността при някакво стечение на обстоятелствата истината за малката им игричка да излезе наяве.

Шарлейн се загледа в къщата на Фреди. Истината да излезе наяве…

Колебанията я напуснаха.

Тя грабна мантото си и тръгна към къщата на Фреди.