Харлан Коубън
Само един поглед (46)

Глава 45.

Грейс изчакваше азиатецът да слезе.

На това място имаше доста дървета, така че къщата почти не се виждаше откъм пътя. Терасовиден покрив, еркерни прозорци и мансардни капандури. Грейс забеляза овехтяло приспособление за барбекю, старомодни фенери, разнебитени от природни стихии. И ръждива дворна люлка като руина от стародавна ера. Тук са се събирали компании. Тук е живяло семейство. Хора, които са обичали да посрещат гости. Сега мястото имаше призрачен вид, сякаш обитавано от скитащи ветрове.

— Изключете двигателя.

Грейс отново премисли идеята. Отваря вратата. Стъпва отвън. Вади пистолета. Прицелва се…

И после? Казва му да вдигне ръце? Или направо стреля в гърдите му? Какво?

Тя изключи двигателя и го зачака да слезе пръв. Той протегна ръка към дръжката на вратата. Тя се стегна в готовност. Той погледна входната врата на къщата. Тя спусна ръка леко надолу.

Сега ли да действа?

Не, почакай, докато тръгне да слиза. Не се колебай. Миг колебание — и край.

Азиатецът остана с ръка върху дръжката. Внезапно се обърна и с такава сила заби юмрук ниско в ребрата й, че гръдният й кош сякаш хлътна като птиче гнездо. Чу се тъп удар и пукот.

Болка лумна в цялото й тяло. Сякаш се разпадна на съставните си части. Азиатецът сграбчи главата й с една ръка, а другата прокара надолу до реброто, където току-що я бе ударил. Натисна мястото с показалец. И с благ глас каза:

— Моля ви, кажете ми откъде намерихте онази снимка.

Тя отвори уста, но не изтръгна от нея нито звук. Той кимна, сякаш точно това бе очаквал, пусна я, отвори вратата и слезе от автомобила. Грейс беше обезумяла от болката.

Пистолета, каза си тя, извади проклетия пистолет!

Но той вече беше откъм нейната страна. Отвори й вратата. Хвана я с два пръста за врата. Натисна в две точки и я издърпа. Помъкна я към къщата. Всяка стъпка й причиняваше нови взривове от болка. Външната врата не беше заключена, той отвори и тласна Грейс навътре. Тя полетя на пода, почти губеше съзнание.

— Моля ви, кажете ми откъде намерихте снимката.

Той бавно тръгна към нея. Ужасът проясни съзнанието й.

Каза бързо:

— Беше в плика с другите снимки от фотостудиото.

Той кимна като човек, който не слуша какво му се говори, и се приближи. Грейс продължи да бъбри, плачейки се назад. Лицето му не изразяваше нищо — лице на човек, зает с нещо обикновено: засажда растение, забива пирон или цепи дърва. Сега се беше надвесил над нея. Тя се опита да се съпротивлява, но не можеше да се мери с него. Той я повдигна от пода и я удари. Ребрата й тежко се удариха в пода. Прониза я нова, съвсем друга болка. Погледът й се замъгли. Бяха в предното антре. Той я обкрачи и седна на гърба й. Тя зарита отчаяно, но риташе въздуха. Той я притисна надолу.

— Моля ви, кажете ми откъде намерихте онази снимка.

Тя усети, че в очите й напират сълзи, но реши да не плаче.

Пълна глупост. Напразна борбеност. Но нямаше плаче. Каза му пак за плика снимки и „Фотомат“. Притиснал я отзад с колене, той заби показалец в наранените й ребра. Тя се опита да се дръпне. Той намери най-болезненото място и спря пръста си точно върху него. Застина така. Тя пак се задърпа. И внезапно пръстът му се мушна между двете й счупени ребра. Грейс изкрещя. Гласът му пак повтори монотонно:

— Моля ви, кажете ми откъде намерихте онази снимка.

Сега вече тя се разрева. Отново и отново му заобяснява същото, търсеше по-убедителни думи с надеждата да й повярва. Той не каза нищо. Но пръстът му пак намери болезненото място.

И звънна телефон.

Азиатецът изпъшка. Стана, подпирайки се на гърба й. Ребрата й отново изпукаха. Тя чу изскимтяване и установи, че е собственият й глас. Заповяда си да млъкне. Направи усилие и успя да погледне през рамо. Без да отлепя поглед от нея, той извади мобилния телефон от джоба си.

— Да.

Едно й се въртеше в главата: извади пистолета!

Той я гледаше. Няма значение. Да извади пистолета сега си беше самоубийство. Но трябваше да се отърве от болките. Каквото и да стане. Какъвто и да е рискът. Да се отърве.

Азиатецът стоеше с телефона на ухото.

Емма и Макс. Личицата им изплуваха като в мараня. Грейс се съсредоточи във внезапното си видение. И стана нещо странно.

Просната с размазана на пода буза, тя се усмихна. Изведнъж се усмихна. Не само от топло майчинско чувство, но и на един спомен.

Когато беше бременна с Емма, тя беше казала на Джак, че иска да роди по естествен начин и не желае никакви лекарства и обезболяващи. Затова в продължение на три месеца всеки понеделник ходеха на курс по метода на Ламаз за техники на дишането. А когато контракциите й започнаха, те се понесоха към болницата, обучени и готови да оберат лаврите на тежките тренировки. В болницата контракциите се учестиха. Двамата започнаха да прилагат наученото, вдишванията и издишванията. И всичко вървеше добре, докато не дойде самият момент — докато не дойдоха болките. И тя протегна ръка, дръпна Джак за някаква част от анатомията му, за да я чуе, и му каза да намери анестезиолог. Джак й отвърна, че ще го направи веднага, ако тя пусне въпросната част от анатомията му, хукна и доведе анестезиолог. Но вече почти беше започнала да ражда.

И причината, поради която сега, осем години по-късно. Грейс се усмихна, бе усещането, че болките й тогава бяха ужасни, ако не и по-силни отсега. Но тя ги надмогна. Заради дъщеря си. После втори път — за Макс. Ще ги понесеш, си каза.

Може би вече халюцинираше. Виждаше хубавото лице на Емма. Виждаше и Макс. Мигна и детските образи се стопиха. Погледна жестокия човек с телефона.

Ще ги понесеш. Ще ги понесеш.

Той приключи разговора. Тръгна пак към нея. Тя лежеше по лице. Той отново я възседна. Тя затвори очи. Сълзите й бликнаха. Зачака.

Азиатецът хвана двете й ръце, изви ги зад гърба й и стегна китките й с изолирбанд. После я дръпна така, че я вдигна на колене с ръцете отзад. Ребрата я боляха, но засега болката беше търпима.

Тя го погледна.

— Не мърдайте — каза той, обърна се и я остави.

Тя наостри слух — отвори се врата и чу стъпки. Надолу към мазето.

Тя беше сама.

Задърпа ръце да се освободи, но те бяха здраво стегнати. Нямаше начин да достигне пистолета. Дали не можеше да се изправи и да побегне? Най-малкото е безнадеждно. С тези стегнати отзад ръце, с тези болки в ребрата, а и с нейното куцукане — няма начин, и дума да не става.

Но дали не би могла да прекара ръце под себе си и отпред? Ако успее, то дори със стегнати китки ще може да докопа пистолета.

Да, струва си опитът.

Не знаеше с колко време разполага — вероятно минимално, — но това беше единственият й шанс.

Изпъна назад рамене, изтегли ръце. От всяко движение, даже от дишането я боляха ребрата. Но трябваше да надмогне болката. Преви се в кръста. Издърпа китките си надолу, сви се на кълбо. Чу стъпки.

По дяволите, той вече се качва по стълбите! Бързо — или да се върне в изходна позиция, или да продължи започнатото.

Ще продължи. Нека всичко приключи тук и веднага.

Стъпките бяха бавни. Тежки. Като че мъкнеше нещо тежко.

Грейс направи върховно усилие. Сгърчи се до крайна степен. Чак й призля от болка. Стисна очи.

Звукът на стъпките секна. Затвори се врата. Той беше вече тук.

Тя направи сетно усилие. И внезапно успя — ръцете й минаха отпред.

Късно. Онзи се беше изправил на пет крачки от нея. Виждаше какво е направила. Майната му, не го и погледна — обаче зяпна към дясната му ръка.

Той отпусна пръсти. И на пода се стовари Джак.