Харлан Коубън
Само един поглед (42)

Глава 41.

Ерик Ву наблюдаваше как лимузината се приближава към къщата на Лосънови.

Грамаден мъж, който приличаше на всичко друго, но не и на шофьор, отвори задната врата. Оттам слезе Грейс Лосън и се насочи към входната врата, без да си вземе довиждане, нито да погледне назад. След като я изгледа как взима някакъв пакет пред вратата и после влиза вътре, огромният мъж се качи в колата и потегли.

Ву беше заинтригуван от появата на този мъж. Бяха му казали, че сега вероятно Грейс Лосън има охрана. Това беше разбираемо, като се имаше предвид, че и тя, и децата й бяха заплашвани. Ву беше сигурен, че грамадният мъж не е от полицията, нито пък е просто шофьор.

Трябваше да е внимателен.

На дистанция от къщата Ву тръгна да обхожда околното пространство. Денят беше ясен, всичко тънеше в зеленина. Имаше много места, където човек можеше да се притаи. Ву не разполагаше с бинокъл, който би улеснил задачата му, но това не беше фатално. След броени минути откри един мъж зад гаража. Ву се придвижи по-близо до него. Мъжът говореше по уоки-токи. Ву наостри ухо. Успя да дочуе само откъслечни думи, но му беше достатъчно. Имаше гард и в къщата. А вероятно и още един от другата страна на улицата.

Това не беше добре.

Ву знаеше, че и при това положение може да се справи.

Но трябваше да нанесе удара си бързо. За тази цел му бе необходимо да узнае точното местоположение на другия охранител. Ще трябва да се справи с единия с голи ръце, а с другия — с изстрел. След това ще нахълта в къщата и ще неутрализира и онзи вътре. Щеше да успее. Макар и с цената на доста трупове.

Ву си погледна часовника. Три без двайсет. Тъкмо тръгна обратно към улицата, и задната врата на къщата се отвори, оттам излезе Грейс с куфар в ръка. Ву се закова на място, следейки действията й. Тя сложи куфара в багажника на колата и после пак влезе в къщата. Скоро се появи с друг куфар, носеше и пакет, като че ли беше съшият, който бе взела от предния вход.

Ву се забърза към колата, която използваше сега и която по ирония на съдбата бе техният Форд Уиндстар, на който бе сменил лицензионните номера и върху който бе залепил няколко големи стикери за отклоняване на вниманието. Надписът на единия от тях гласеше, че обладателят на колата е горд родител на студент отличник, а другият, на нюйоркските баскетболисти от „Никс“, беше: „Един отбор — един Ню Йорк!“

Грейс Лосън се качи зад волана и запали. Това е добре, каза си Ву. Така ще я пипне по-лесно, когато спре. Дадените му инструкции бяха ясни: да разбере какво е научила. Запали Уиндстара, оставаше само да настъпи газта. Искаше да види дали някой друг не я следва. Никоя от колите наблизо не потегли след нея. Тогава той подкара на разстояние след нея. Никой не ги следваше.

Предположи, че охранителите са получили нареждане да пазят къщата, а не нея самата. Имайки предвид куфарите, Ву се почуди къде ли ще отиде и за колко време. Беше изненадан, когато тя пое по малките улички, за да спре скоро близо до училището. После се сети: разбира се, наближава три и тя ще вземе децата след часовете.

Помисли си пак за куфарите и какво може да означават те. Нима възнамерява да отведе децата на някакво пътуване? Ако е така, вероятно ще е към някое отдалечено място, което означава дълго пътуване, докато спре. А Ву не беше склонен да отлага толкова време.

От друга страна, възможно е тя да се върне вкъщи, където я охраняват двама души отвън и един вътре. И това не е добра перспектива. Така се изправя пред същите проблеми плюс усложнението от присъствието на децата. Ву не беше нито кръвожаден, нито сантиментален. Беше просто прагматичен. Да се отвлече жена, чийто мъж преди това е изчезнал безследно, е достатъчно, за да предизвика полицейска намеса, но ако има и няколко трупа, включително на две деца, положението щеше неимоверно да се усложни.

Не, каза си Ву, най-добре е да спипа Грейс Лосън тук и сега. Още преди децата да са излезли от училището.

При това положение не разполагаше с много време.

Майките започнаха да се събират на групички, но Грейс Лосън остана в колата си. Май четеше нещо. Беше два часът и петдесет минути. Значи той разполага с десет минути. Като се има предвид заплахата към децата й, напълно беше възможно други хора да наблюдават пък училището.

Трябваше да провери веднага.

Бързо откри едно комби, спряло пресечка по-надолу в края на задънена улица. Ясно. Допусна, че може да има още съгледвачи, озърна се, но не откри нищо подозрително. Така или иначе, нямаше време. Трябваше да действа. Училището ще отвори врати след пет минути. А след като децата се изсипят на улицата, всичко ще стане къде по-сложно.

Сега Ву беше с черна коса. Сложи си и очилата с позлатени рамки. Беше облечен спортно-елегантно. Докато вървеше към комбито, се постара да изглежда плах и несигурен, заозърта се, сякаш се бе загубил. Приближи се до задната врата на возилото и понечи да я отвори, но плешив мъж с потно лице надникна от предната част и попита:

— Какво търсиш, приятел?

Мъжът беше със син спортен екип без фланелка — само гъста гръдна окосменост. Той самият беше едър и груб на вид. Ву направи крачка към него, като че да даде някакво обяснение, после внезапно с дясната ръка хвана тила му, а левия си лакът заби в адамовата му ябълка, която със сух пукот хлътна навътре. Мъжът се свлече долу, мятайки се като риба на сухо. Ву го избута навътре в комбито и се вмъкна.

Намери радиотелефон, бинокъл, както и пистолет, който втъкна в капана си. Мъжът още се гърчеше, но не му оставаше много живот.

Три минути до последния звънец. Ву затвори зад себе си вратата на комбито и се върна обратно към мястото, където Грейс Лосън бе спряла колата си. Майките се бяха наредили до оградата в очакване на децата. Грейс Лосън беше слязла от колата и стоеше сама. Това беше добре.

Ву се насочи към нея.

* * *

В другия край на училищния двор стоеше Шарлейн Суейн, потънала в мисли за верижни реакции и сриващо се домино.

Ако тя и Майк не бяха имали проблеми.

Ако тя не беше започната перверзната си игричка с Фреди Сайкс.

Ако не беше погледнала през прозореца, когато Ерик Ву беше там.

Ако не беше отворила тайника на ключа и не бе извикала полицията…

Но сега, като че ли доминото продължаваше верижния си срив: ако Майк не беше дошъл в съзнание, ако не беше настоял тя да се върне да наглежда децата, ако Пърлмътър не й бе задавал въпроси за Джак Лосън — е, ако не беше всичко това, Шарлейн сега нямаше да стои, загледана към Грейс Лосън.

Но Майк бе настоял. Той й напомни, че децата се нуждаят от нея. И тя беше тук. За да вземе Клей от училище, а Пърлмътър я бе попитал дали познава Джак Лосън. Така че естествено, дори неминуемо с идването си тя се заоглежда за жена му.

По тази причина в момента Шарлейн гледаше към Грейс Лосън.

Дори по едно време изпита изкушението да се приближи и да я заговори, но тъкмо се канеше, когато видя, че тя извади мобилния си телефон и заговори с някого. Така че остана на мястото си.

— Здрасти. Шарлейн.

Една майка от най-досадния тип бъбрици, която досега не бе я удостоявала с вниманието си, я гледаше с фалшива загриженост. Ако и вестникът да не бе споменал никакви имена, а просто бе поместил кратка информация за инцидента, малко градче — много клюки, всичко е ясно.

— Чух за Майк. Той добре ли е?

— Добре е.

— А какво всъщност се случи?

Още една жена се промуши от дясната й страна. После други. И заприиждаха от всички страни, като закриха гледката на Шарлейн.

Но не съвсем.

Изведнъж тя замръзна, виждайки го да се приближава към Грейс Лосън. Беше променил външния си вид. Сега носеше очила и косата му не беше вече руса, а черна. Но нямаше съмнение: беше съшият мъж — Ерик Ву. Той спря до Грейс, сложи ръка на рамото й и прошепна нещо в ухото й.

И Шарлейн видя как Грейс се вкаменява.

* * *

Отначало Грейс се учуди на идващия азиатец. Помисли си, че просто минава. Беше твърде млад, за да е от родителите. Не беше и учител, защото Грейс ги познаваше почти всичките. Може би е по-скоро стажант-учител. Не че я интересуваше. Трябваше да мисли за много по-важни неща.

Беше взела достатъчно дрехи поне за първо време. Имаше един братовчед, който живееше в Пенсилвания. Може би щеше да потегли натам. Не беше му звъннала предварително, за да не оставя никакви следи.

След като нахвърля дрехите в куфарите, тя затвори вратата на спалнята, седна на леглото и извади малкия пистолет, който Крам й бе дал. Дълго го гледа. Беше противничка на оръжията. Като повечето разумни хора се страхуваше от неприятностите, които би могло да се случат при наличие на пистолет в къщата. Но вчера Крам го беше казал ясно: нали бяха заплашени децата й?

За всеки случай.

Грейс закачи найлоновия кобур на глезена на здравия си крак, след което си обу джинси. Малко й дращеше, но затова пък пистолетът беше добре прикрит; издаваше го само лека издутина на крачола, все едно беше с боти.

След това тя взе пакета с нещата на Боб Дол и закара колата пред училището. Тъй като разполагаше с някоя и друга минута, реши междувременно да порови из кутията на Боб. Оказа се, че са куп канцеларски пособия — кламери, моливи, химикалки, гуми, линийка, преспапие и едно малко американско знамение…

Грейс прехвърли всичко това, отвори папката и първото, което видя, бяха няколко ненадписани дискети. Явно трябваше да ги прегледа още щом се добере до някакъв компютър. Останалото бяха изрезки от журналистически публикации на Боб Дод. Грейс ги разлисти. Кора бе права. Неговите писания бяха най-вече незначителни злободневки. Някой се оплакал от нещо. Боб направил проверка. Едва ли подобни нещица могат да доведат до убийство, но знае ли човек? Случва се и дреболии да причинят големи неприятности.

Тъкмо се канеше да затвори кашончето, когато на дъното му забеляза някаква фотография в рамка, обърната надолу. Най-вече от любопитство я вдигна, за да й хвърли едно око. Тя се оказа типична ваканционна снимка. Боб Дол и жена му Джилиан с хавайски шарени ризи, с белозъби широки усмивки позираха на плажа. Джилиан беше червенокоса. С доста раздалечени очи. Грейс изведнъж разбра какво свързва Боб Дод с цялата история. Не фактът, че е репортер.

Жена му Джилиан Дод беше Шийла Ламбърт.

Грейс затвори очи и потърка носа си. После внимателно върна всичко обратно в кашона, сложи го на задната седалка и се измъкна от колата. Трябваше й време отново да обмисли всичко и да съедини наличните досега неща.

Всичко пак опираше до четиримата членове на „Оллоу“. Сега Грейс знаеше, че Шийла Ламбърт е останала в страната, променила е самоличността си и се е омъжила. Джак е заминал за малко градче във Франция. Шейн Олуърт или е мъртъв, или, както твърди майка му, се намира в Мексико и помага на бедните. Джери Дънкън е убита.

Грейс погледна часовника си. Училищният звънец щеше да удари след минути. Тя усети вибрацията на клетъчния си телефон на колана.

— Госпожо Лосън, обажда се капитан Пърлмътър.

— Да, капитане, кажете?

— Трябва да ви задам някои въпроси.

— В момента чакам да взема децата от училище.

— Ще възразите ли, ако дойда до дома ви? Бихме могли да говорим там.

— Те ще излязат след две минути. После ще дойда до участъка.

Почувства облекчение. Идеята да хукне към Пенсилвания бе може би малко прибързана. Може Пърлмътър да е научил нещо. И може след всичко, което тя сега знаеше за фотографията, той най-накрая да й повярва.

— Добре ли е така?

— Екстра. Ще ви чакам тук.

Тъкмо бе затворила капачето на апарата, когато нечия ръка докосна рамото й. Ръката принадлежеше на младия азиатец, който приближи глава до ухото й и прошепна:

— Съпругът ви е при мен.