Владимир Войнович
Москва 2042 (88)

Епилог

Върнах се в Мюнхен вечерта на 24 септември 1982 година.

Жена ми не знаеше, че пристигам, така че се наложи да взема такси.

Докато минавах през Мюнхен, бях потресен и дори потиснат от безбройните светлини, реклами, пъстрите автомобили и празнично облечените тълпи на Мариенплац. Трудно ми беше да си представя, че пристигам от бъдещето в миналото, а не обратно. И тъкмо се прибрах, прегърнах жена си и още не бях почнал да си разопаковам багажа, и иззвъня телефонът.

— Здрасти, Витя — чух познат глас. — Букашов се обажда.

— Букашов? — попитах учудено. — Гениалисимусът?

— Какво? — попита той с недоумение. — Как ме нарече?

Не бързах с отговора. Помислих си, че не може да е Гениалисимусът, понеже след като бяхме говорили последния път, той нямаше много шансове да остане жив. Впрочем веднага се сетих, че сега времето ми прави други номера и че Льошка Букашов още не знае за себе си онова, което знам аз.

Въпреки всичките си приключения не бях могъл да свикна със странностите на времето.

— Извинявай — казах. — Уморен съм от пътя и не вдявам.

— Разбирам те — каза той. — Доста път е от Хонолулу дотук. Добре, ще ти се обадя, като си починеш.

Затворих, но телефонът веднага пак звънна.

— Здрасти, приятел. Зилберович се обажда.

— Здраве желая, ваше превъзходителство — казах. Той естествено не разбра защо го наричам така, но и не се учуди.

— Зает ли си? — попита ме.

— Защо?

— Веднага отиваш на летището, купуваш си билет и идваш в Торонто.

— Веднага? — повторих.

— Да — каза той. — Защо, какво има?

— Има да чакаш — казах и затворих.

Замислих се. Разбирах, че Букашов и Сим Симич искат да получат информация от мен, та да коригират плановете си. И аз също отначало исках да им помогна. Но после си помислих — защо? Мога ли, имам ли право да се намесвам в историческия процес?

Не, не можех да поема такава отговорност. Реших го и започнах да действам съответно. По-точно, да бездействам. Престанах да вдигам телефона и казах на жена ми да разкарва всички, които ме търсят, по дяволите. И тя почна да го прави. Вярно, изключително възпитано. На всички, които се обаждаха, казваше или че току-що съм излязъл, или че още не съм се прибрал.

Букашов — и това му прави чест — бързо се отказа да ме търси. Зилберович обаче излезе по-настойчив и отначало се обаждаше почти всеки ден. След това спря, но както се оказа, не задълго.

Колкото до арабите, които ми бяха дали аванс, те така и не се обадиха, и знам защо. В страната им имаше военен преврат и принцът, който искаше да му намеря тайната на водородната бомба, беше убит от дворцовата стража. А пък новите ръководители вероятно не знаеха нищо за уговорката ни.

По време на пътуването ми списание „Ню Таймс“ беше банкрутирало и не искаше нищо от мен. Аз също не се натисках да им връщам парите. Живеех си кротко селския живот в Щокдорф със семейството си и пишех този роман. Работата вървеше леко и бързо, понеже бях видял всичко, описано тук, в другия си живот, пък и излизаше така, че съм прочел този роман, преди да съм го написал. Затова цялата история си вървеше самичка и вече и сам не разбирах кое в нея е първично и кое — вторично.

Докато мислех за тези неща, слухът за скромния ми труд се беше разпрострял надалече и един ден в Щокдорф пристигна Зилберович, лично, с категоричното нареждане незабавно да изхвърля Симич от романа. Щом го изслушах, чак разперих ръце: хайде пак! Не стига, че в Москореп бранех измислиците си с риск за живота си, и сега ли трябваше да се боря за тях?

— Стига сте ме занимавали с тоя Симич! — възкликнах ядосано. — Защо трябва да махна точно него, а не някой друг, Гениалисимуса например?

— Гениалисимуса можеш да си го оставиш — великодушно ми позволи Лео. — Можеш дори да го опишеш с най-черни краски. Обаче Симич да го махнеш!

По време на бурния ни разговор Лео ме убеждаваше, че романът ми ще е от полза само за ламтежниците, които сигурно ще се впият в него като пиявици и може би дори ще го издадат в огромен тираж. Слушах го с горчива усмивка, спомнях си железния сейф на Берий Илич и съкрушено клатех глава.

— Не, Лео — казах, — ти не си наясно с ламтежниците. Романът ми няма да се хареса и на тях и ако не го осакатя като Супчо, ако не изхвърля от него всичко освен розовите сънища, те ще го държат в сейфовете си шейсет години, че и повече.

Горе-долу така му казах. И си помислих: ами ако като прочетат гореописаното, ламтежниците се съберат на някое тайно заседание, обсъдят романа ми подробно и се съгласят, че авторът може и да е прав за някои неща? И какво ще стане, ако си кажат: ако не тръгнем по друг, неламтежнически път, ако не оправим текущото положение, неизбежно ще я закъсаме, ще стигнем до задънена улица, дотам, та да не правим разлика между първичния и вторичния продукт. И ако като стигнат до този печален извод, се заемат да поправят не автора или съчиненията му, а самия живот? И вземат, че извадят романа ми от сейфа и го издадат в огромен тираж като плод на глупавата ми безобидна фантазия?

Е, лично аз не бих възразил срещу такова развитие на събитията. Нека бъдещата действителност да е различна от тази, която описах. Вярно, репутацията ми на изключително честен и правдив човек ще пострада, но съм готов да се примиря с такава участ. Майната й на репутацията. Стига животът да стане по-добър.

Та такива ми ти работи, господа.