Владимир Войнович
Москва 2042 (69)

При Едик

Потребностите на Едик очевидно бяха по-високи дори от тези на маршал Взросли. Той живееше близо до лабораторията си в голям апартамент с прозорци, които гледаха към подземната улица. Апартаментът беше чист и подреден, но си личеше, че тук живее ерген. В една от стаите имаше доста голяма библиотека — не само научни издания, но и прекрасна колекция предварителна литература от Пушкин до Карнавалов. Моят роман — ненаписаният — също беше там. И пихме не какво да е, а истински френски коняк от 2016 година. А като изпихме първата бутилка, той извади и втора.

Седяхме, без да палим лампите, но зад прозореца имаше една. Слабата й светлина нахлуваше в стаята и можех да видя края на масата и бутилката; профилът на събеседника ми беше черен и плосък, като изрязан от картон, с издаден орлов нос.

Продължавахме да говорим за замислите, за измислиците и за силата на въображението и Едик така ме обърка с разсъжденията си, че вече изобщо не виждах разлика между действителната и въобразената реалност.

Доколкото си спомням, разсъжденията му се свеждаха горе-долу до следното. Нашият свят е плод на Висшия замисъл. Бог е замислил света, населил го е с нас и е предполагал, че ще живеем в съответствие със Замисъла. Но не ни е дарил със способността да разбираме Замисъла и ние сме почнали да живеем не според плана, а както ни дойде и дори сме излезли от контрол. Същото става и с писателя. Той създава въображаем свят, заселва го с героите си, очаква от тях определени постъпки, а те почват да правят един дявол знае какво и в края на краищата развалят всичко замислено.

Вече бях отвикнал от алкохола, хвана ме бързо и може би затова всичко, което ми говореше, ми се струваше невероятно мъдро.

— Точно така — казах радостно. — Абсолютно си прав. Точно така става и с мене. Замислям едно, а после се получава съвсем друго.

— Именно — каза Едик. — Същото стана и с нашия нещастен Гениалисимус. Той също си имаше замисъл. Когато дойде на власт със сърдитите си генерали, искаше да установи нов ред. Започна да се бори с корупцията и бюрократизма, воюваше с неравенството. И най-важното, след като назначи генералите на всички ключови места, въведе принципа на постоянната сменяемост и подмладяване на кадрите. Докато не бяха на власт, генералите бяха съгласни с програмата му. Но когато я опитаха, собствените им замисли почнаха да се променят. И те искаха да останат на постовете си вечно. А пък Гениалисимусът още не беше разбрал това и искаше от тях работа, дисциплина и строга отчетност пред народа. И освен това реши да въведе и принципа на равенството: от всекиго според способностите, на всички поравно.

— А, ясно. — Разбрах всичко веднага. — И обкръжението му не можа да го понесе, така ли?

— Не бе! — Кой знае защо, Едик изведнъж се ядоса и се плесна по коляното. — Не мога да разбера защо си мислиш, че си писател, след като разсъждаваш толкова примитивно. И последният кретен знае, че привилегированите не искат да се откажат от привилегиите си. За да го разбереш, изобщо не е нужно да проникваш дълбоко в човешката психика. Въпросът е, че не само обкръжението на Гениалисимуса, а и цялото общество се дразнеше от нововъведенията му. Защото принципът на неравенството създава почва за самодоволство на всички равнища. Онези най-горе са доволни, че получават повече от средните, средните са доволни, че получават повече от онези долу…

— Ами онези долу от какво са доволни? — попитах.

— Не си ли виждал хора, които се опиват от мисълта, че са най-долу? Те винаги могат да оправдаят неуспехите си с несправедливото устройство на обществото, с изключителната си честност и скромност и изобщо с това, че са необикновени. С две думи, Гениалисимусът посегна на светая светих на обществото. Поради недостъпното си положение той напредна много в начинанията си, но предизвикваше все по-голямо и по-голямо недоволство. Особено в средите на бившите сърдити генерали, разбира се. И най-сърдит от тях беше най-близкият му приятел — заместник-председателят на Върховния петоъгълник и председател на Редакционната комисия.

— Хоризонт Тимофеевич ли?

— Именно — кимна Едик. — Той, разбира се, не можеше да свали Гениалисимуса, защото той вече се беше превърнал в символ, в обект на всеобщо поклонение, в свещена крава — но се намери по-хитро решение. Един път, когато Гениалисимусът отиде на поредната си инспекция от космоса, решиха да не го връщат. Да си лети там, а ние ще се прекланяме пред него, ще му издигаме паметници, ще го награждаваме с ордени, ще му пращаме какви ли не поздравления и рапорти, а тук, на Земята, ще си командваме ние.

— Стоп! — спрях го. — Не ми дрънкай глупости. Защото всъщност няма никакъв Гениалисимус — нали аз лично съм го измислил. Разбираш ли — просто го измислих.

— Възможно е. — Професорът вдигна рамене. — Но това не променя нищо, защото цялата съществуваща реалност е плод на нечия измислица. Измислицата се ражда от нищото, а после се въплъщава в живота и проявява тенденция към саморазвитие. Така че дори да си измислил всичко това, тъкмо сега му е времето да оправим сюжета. Твоят Сим трябва да изчезне. Завинаги. Анихилирай го по какъвто си щеш начин. А после може да анихилираш и Хоризонт. Гениалисимусът обаче трябва да слезе на Земята. Много ни трябва — на мен и на теб.

— На мен и на теб? Че какви общи интереси имаме с тебе?

— Ей сега ще ти обясня. Разбираш ли, всички във Върховния петоъгълник и Редакционната комисия са кретени и маразматици и аз не мога да им доверя изобретението си. Но ако свалиш Гениалисимуса, тримата ще можем да употребим еликсира по най-добрия начин. И с негова помощ ще завладеем света и ще установим нов ред.

— Не те разбирам — казах.

— Ей сега ще ти обясня. Работата е там, че много хора нарушават законите и установените правила за поведение, защото всеки си мисли, че лично той всъщност не губи чак толкова много. И мисли по следния начин: каквото и да направя, каквото и да ми направят, така и така ще умра. Осъзнаването на неизбежността на смъртта прави някои хора безстрашни, дори отчаяно храбри. А с еликсира всичко ще е различно. Ще можем дори да отменим много наказания, включително затвора и смъртното наказание. Няма да ни трябват. Ние просто ще разпределяме еликсира съответно на поведението. Ако се държиш добре — заповядай месечната порция. Като се държиш добре и следващия месец, ще получиш още една. А пък на онези, които проявяват непокорство, няма да им даваме еликсир. На някои временно, на някои — изобщо. Представи си какво ще стане — всички, тоест повечето, онези, които са се държали и се държат добре, са млади, здрави и румени. А онези, които отказват да следват примера на мнозинството, остаряват, боледуват, оплешивяват, падат им зъбите…

— Но това е ужасно! — възкликнах. — Това е по-лошо и от смъртно наказание! По-лошо е дори от това, което си направил с оня нещастен терорист. Апропо, за терориста… Защо не вземеш малко еликсир да му намажете раните, та да заздравеят?

Професорът ме изгледа с недоумение.

— Как така да заздравеят? Той ми трябва с рани, не разбираш ли? Та всички да видят колко е страдал и какво е претърпял. Как изобщо можеш да ме молиш за такова нещо? В миналото не са ли те отучили от абстрактния хуманизъм?

Смутих се. Разбира се, че ме бяха отучвали, понякога дори много строго. И образно казано, сърцето ми беше станало почти на камък. Но когато се напия, кой знае защо, ми става мъчно за всички. Дори за змиите, скорпионите и терористите. Жал ми е дори за най-отвратителните твари и това си е, нищо не мога да направя.

— Глупак — каза Едик. — Съжалението е глупаво и безполезно чувство. Милозливците са най-вредните хора. Винаги са пречели на всичко напредничаво. Между другото и на тях няма да даваме еликсир.

— Аха! — викнах. — Значи и мене ме чака тази участ. Аз да разкарам Симич значи, а ти няма да ми дадеш еликсир и ще ме гледаш как старея, как побелявам и ми падат зъбите…

— Защо имаш толкова лошо мнение за мен? — възрази Едик. — Ти ще живееш вечно, но ще те направя безчувствен. Много лесно се прави. Само една операцийка и ще станеш като истукан. Пред очите ти може да режат живи хора на парчета и те ще се гърчат, ще пищят и ще стенат, но това изобщо няма да засяга душата ти. Ти спокойно ще си се храниш, ще си пиеш пиенето, ще се наслаждаваш на слънцето, на аромата на цветята и на женските ласки.

— Но как така, като виждам, че бият някого, няма да страдам заедно с него?

— Нека си страда онзи, дето го бият — спокойно отговори Едик. — Защо да страдат и други?

Ще излъжа, ако кажа, че обещанието на Едик не ме притесни. Състраданието, милозливостта, както щете го наречете това чувство, отдавна ми беше омръзнало. Открай време то ми съсипваше живота, пречеше ми на кариерата и ми разваляше апетита. Защо ми беше, след като не ми носеше нищо освен вреда?

Обещах на професора да обмисля предложението му. Тоест струва ми се, че му обещах — сега всъщност изобщо не съм сигурен дали наистина говорихме за тези неща, или съм сънувал, или пък ми се е привидяло. Но пък ако съм си въобразил този разговор, както и всичко останало, защо не мога със силата на въображението си да сложа край на тези свои приключения и да си се върна в Щокдорф?

Дори опитах да го направя. Затворих очи, напрегнах цялото си въображение, мисля, че даже изпаднах в някакво трансцендентно състояние. Но щом виждах този разговор, както и всичко останало, значи не бях в Щокдорф. Не бях обаче и при професора, а в хотелската си стая. Искрина я нямаше. Но на пода до кревата имаше няколко откъснати страници. Взех ги и почнах да ги чета. И текстът ми се стори познат, все едно вече го бях чел, а може би дори и писал.

В полетата между другото имаше много бележки с молив с различен цвят. Повечето бяха отрицателни и доста еднообразни. Обикновено пишеше: „Лошо!“ или „Това вече е прекалено!!!“ (точно така пишеше, с три удивителни). Та почнах да чета страниците и си мислех — може и да е попрекалено малко на места, но какво му е лошото? Напротив, много добре си беше даже!