Владимир Войнович
Москва 2042 (16)

Имате ли айдентификейшън?

Пътувахме по местното шосе № 4, като стриктно спазвахме инструкциите: отпред синият шевролет със зацапани с кал номера, отзад аз с взетата под наем тойота. Както ми беше наредено, се стараех да спазвам дистанция, да не се приближавам много до шевролета, но и да не го изпускам от очи.

Мислех си къде ли гледа канадската полиция и защо не й прави впечатление, че номерата са кални, след като, ако се съдеше по повехналата трева, в околностите на Торонто отдавна не беше валяло. И, разбира се, мислех за Симич, за странните му чудачества и навици и за цялата тази идиотска игра на шпиони, в която трябва да пускаш перденцата и да цапаш номерата.

„На Джо Неуловимия ще ми се прави“ — помислих, понеже се сетих за вица за каубоя, дето бил неуловим, понеже никой изобщо не мислел да го гони.

Шофьорът на колата пред мен си знаеше работата. Поддържаше една и съща скорост, не правеше резки маневри и достатъчно навреме даваше мигач.

След едно градче, май се казваше Лорънсвил, започваше голяма борова гора, оградена с желязна мрежа. Карахме покрай мрежата няколко километра и после шофьорът на шевролета даде десен мигач.

Входът за гората правеше впечатление само с това, че беше почти незабележим. Но в самото му начало на оградата беше закачена голяма бяла табела със следния текст:

Очевидно това предупреждение не се отнасяше за шофьора на шевролета.

След още няколко километра сух, посипан с чакъл път най-после спряхме пред зелена желязна врата — от двете й страни в гората се точеше също такава зелена желязна ограда. По-точно спрях само аз с тойотата. Пред шевролета вратата се отвори, а пред мен успя да се затвори.

Естествено се позачудих, но реших да не проявявам нетърпение и почнах да оглеждам вратата. Над нея имаше широка извита като арка ламарина и на тази ламарина с големи руски букви пишеше:

Бях чувал, че Симич е нарекъл имението си така. Още не си бях допушил цигарата, когато вратата пак се отвори и вкарах колата. Но пак спрях. Защото зад вратата имаше бариера и шарена караулка, от която излязоха двама кубански казаци — единият бял, другият негър, и двамата с дълги мустаци и дълги шашки на кръста.

При по-внимателен оглед белият се оказа Зилберович.

— Браво бе! — казах му. — Какъв е тоя маскарад?

— Имате ли айдентификейшън? — попита той, без да показва никакви признаци, че ме познава.

— Нà ти айдентификейшън — казах и му тикнах под носа среден пръст.

Негърът хвана шашката си, а Зилберович се намръщи.

— Трябва да покажете някакъв айдентификейшън.

През това време негърът отвори багажника на колата ми, но като видя там само резервната гума, бързо го затвори.

— Виж какво, Лео — казах сърдито на Зилберович. — Заради тебе съм на път цели шестнайсет часа, разкарай се с идиотските си шеги.

— Покажете айдентификейшън — настойчиво потрети Лео и хвърли поглед към негъра, който се беше приближил и ме гледаше не особено доброжелателно.

— Добре де — предадох се. — Щом толкова настояваш да играеш тая странна игра, нà ти документ. — И му дадох шофьорската си книжка, отворена, разбира се.

Тоя я проучи внимателно. Като на пропуска на свръхсекретно учреждение. Няколко пъти ме свери със снимката и снимката с мен. И чак след това разпери ръце за прегръдка.

— Добре дошъл, приятелю!

— Майната ти! — викнах, дръпнах си книжката и го блъснах настрани.

— Добре де, стига си се сърдил — каза той и ме затупа по гърба. — Знаеш, че КГБ преследва Симич, а кагебейците могат да гримират всеки така, че да прилича на всеки. Хайде с мен. Да влезем да поседнем, от път идваш. Ей, Том! — обърна се той към черния казак на английски. — Паркирай колата му до конюшнята.