Владимир Войнович
Москва 2042 (5)

Разговор с дявола

Много ще сбъркат тези, които ще си помислят, че огромната сума, която можех да изкарам, е повлияла на решението ми дори ей тоничко. Не твърдя, че не обичам парите, но твърдо мога да заявя, че заради пари не бих рискувал и едно косъмче от косата си.

И сигурно щях да не се съглася с предложението на Джон, но точно тогава в мен се пробуди дяволът ми, който, откакто се всели в мен, мисли само за едно — как да ме подтикне към някакво приключение. Понякога прекалява и тогава безмилостно го натиквам в дупката му. Той кротува и известно време изобщо не се обажда. През тези периоди се държа почти идеално: пия и пуша по-малко, пресичам само на зелено, карам според всички пътни знаци и давам всички изкарани пари на жена си. В такива дни познатите ми направо не могат да ми се нарадват. Изгладен, умит, бръснат, подстриган и освен това невероятно любезен с всички.

Но след време дяволът се размърдва и почва да дудне: „Къде си тръгнал да ставаш? Още е рано, обядът не е готов, полежи си. Закъде си забързал, така и така ще пукнеш някой ден. Няма защо да се миеш, нали вчера се ми. Поизтягай се, запали цигара, дай малко никотин на дробовете. Ето ги цигарите на шкафчето.“

Дяволът ми е толкова настойчив, че невинаги мога да устоя на предложенията му.

Извадих цигара и щракнах запалката.

— Браво! — възкликна дяволът. — Ракът е най-доброто средство срещу пушачите.

Това е любимата му сентенция.

— Глупак — казах му. — Какво си се вмъкнал в мен, трябва да идеш да работиш в дружеството за борба с тютюнопушенето.

И като дръпнах пак от марлборото, се замислих за предложението на Джон.

Предложението беше примамливо, но все пак не беше за мене. Къде съм тръгнал? Какво ме чака в далечното бъдеще? Може би някакви ужасии. Пък не съм вече младеж. Аз съм улегнал семеен човек, съвсем скоро (как лети времето!) ще закръгля четирийсетака. Време ми е да я карам по-кротко. Да избягвам ненужните вълнения, стресовите ситуации и течението. Да си облека кабинетната пижама, да си направя слабо чайче, е, в краен случай да запаля една лула и да седна на писалището да съчинявам роман с плавно развиващ се сюжет.

— От всички човешки пороци най-отвратително е благоразумието — каза дяволът.

— Изчезни — казах му. — Не си пъхай носа, където не ти е работа. Писна ми от тебе.

— И на мене ми е писнало от тебе — каза дяволът. — Особено в моменти, когато ми се правиш на добродетелен. Ами чуй ме де — зашепна той, — много добре знаеш, че благоразумието е неблагоразумно. Днеска те е страх да не настинеш, обаче утре ти пада тухла на главата и каква е разликата хремав ли си, или не? Какво толкова се колебаеш? Виж какъв късмет извади, използвай го! Дай да идем да видим какво са измислили вашите комунисти за тия шейсет години.

— Ти май обичаш комунистите, а? — попитах го с насмешка.

— Че как да не ги обичам! — викна дяволът. — Че кой не ги обича? Те са също като дяволите, все измислят разни номера. Хайде бе, дай да идем, много ти се моля.

— Добре — казах. — Да речем, че се съглася. Но това ще е последната авантюра, в която ме забъркваш.

— Идеално! — Дяволът заръкопляска. — Прекрасно! Всъщност много е възможно наистина да е последната.

— Идиот с идиот! — казах му. — На какво толкова се радваш? Ако взема да пукна, какво ще правиш без мен?

— Да — тъжно каза дяволът. — Признавам, че ужасно ще ми липсваш. Но, честно казано, предпочитам да те видя мъртъв, отколкото благоразумен.

— Млък! — викнах. — Не ми пречи да мисля.

— Млъквам — смирено каза дяволът и млъкна; разбираше, че си е свършил работата.

И макар да бях казал на Джон, че решението ми едва ли ще е положително и че ще му се обадя чак след десетина дни, му се обадих на третия и казах: ДА.