Владимир Войнович
Москва 2042 (83)

Нощен разговор

Цяла нощ седяхме на долния нар и тихо си говорихме, без да виждаме дори силуетите си.

Гениалисимус Букашов беше арестуван и докаран на Земята от специалния космически отряд на БЕЗО. Ако не греша, това беше първият в историята арест в орбита. (Впрочем космически затвори, където откарваха хора, арестувани на Земята, имаше от по-рано.)

— Помниш ли разговора ни в Английския парк? — попита съкилийникът ми.

— Разбира се, че го помня! — казах. — Много добре го помня. Помня даже, че ти искаше да построиш комунизма, но също като предшествениците си се оказа истински утопист.

— Грешиш, приятелю! — каза той съвсем весело. — Не се оказах утопист. Успях да построя комунизма.

— Наричаш това комунизъм? — попитах възмутено. — Това общество на жалки просяци, които вече дори не правят разлика между първичен и вторичен продукт? Общество на хора, чийто духовен живот, целият, е сведен до съчиняването и изучаването на Гениалисимусианата? Искаш да кажеш, че именно това е комунизмът?

— Да, скъпи — каза той; не видях усмивката му, но я усетих. — Именно това е комунизмът.

— Странно — казах. — Имах по-различни представи за тази мечта на човечеството.

Аз също — каза той. — Но когато хората почнат да претворяват мечтата си в живота и заедно тръгнат към една обща цел, винаги се получава нещо като това, което видя тук.

— Говориш като истински антикомунист.

— Точно така, като истински антикомунист — съгласи се той. — Само че с една малка поправка. Нали знаеш какво казват американците: ако едно животно прилича на куче, лае като куче и хапе като куче, значи е куче.

— Тоест искаш да ми кажеш, че наистина си истински антикомунист?

— Ей, сети се най-после — похвали ме той иронично.

— Интересно признание — реагирах със сарказъм. — Но закъсняло и безполезно. Защо ми казваш всичко това? Аз не съм следовател, не съм и ухо. А дори и да бях… Нима си мислиш, че някой ще ти повярва? Че сега когото и да спреш на улицата, веднага ще ти каже, че винаги е бил антикомунист. И на такива хора човек може да повярва — но не и на тебе. Не, братле, лошо си го измислил, това няма да ти помогне.

Чух го как въздъхна.

— Нима си мислиш, че съм толкова глупав, та да разчитам на спасение? Не, драги, вече изобщо не разчитам на нищо. Много години ме крепеше еликсирът, който ми изпращаше Едик. Точно преди да ме арестуват, изпих последната доза, действието й вече свърши и започна ускореният необратим процес — и вече е към края си. Така че нямам какво да губя и няма защо да лъжа и ти ще трябва да повярваш на всичко, което ще ти кажа, без никакви доказателства. Можеш да ме наричаш както си щеш. Но важното е не как ме наричат, а какво съм направил. Аз построих комунизма — и пак аз го погребах. Ами помисли колко хора се бориха с това учение. Създаваха кръжоци и партии, разпространяваха листовки, гинеха в затворите и по лагерите. И какво постигнаха? Твоят Симич се опита да затрупа комунизма с канарите си и в крайна сметка се скри в хладилника. А никой не разбра толкова простата истина, че за да разрушиш комунизма, първо трябва да го построиш.

Той млъкна. Не го подтикнах да продължи, понеже трябваше да помисля. Тайната, която все не можех да разкрия, ми се разкриваше от неочаквана гледна точка.

— Обаче — казах накрая — ако се придържаме към твоята логика, трябва да признаем, че всички хора, които са ни водили към комунизма, в крайна сметка са били негови врагове.

— Естествено — зарадвано каза той. — Всички тези хора, от Маркс до мен, като заразяват човечеството с комунизма, му дават възможност да изкара тази болест и да си изработи имунитет, който може би ще го предпазва за много поколения в бъдеще. Но от всички рушители на комунизма аз направих повече от другите, защото именно аз на практика доведох това учение до краен абсурд.

Каза го с явна гордост и пак млъкна.

— Интересант — казах любимата дума на покойния ни приятел. — Даже много интересант. И какво, винаги ли възгледите ти са били такива? Дори когато се срещнахме в Мюнхен?

— Е, не — въздъхна той в мрака. — Тогава не бяха съвсем такива. Тогава все още мислех, че може да се направи нещо. Да, да — прекъсна се сам раздразнено. — Усещам, че се подхилкваш. Мислиш си, че си го знаел. Но това, което си знаел, аз го знаех не по-лошо от теб. Само че ти си стоеше отстрани и се подиграваше, а аз опитах да направя нещо и поне доведох този исторически експеримент докрай.

— И си доволен от резултата?

— Няма значение доволен ли съм, или не съм доволен — каза Букашов. — Ако прави опита си честно, всеки експериментатор трябва да приеме получения резултат.

Сега вече се ядосах аз.

— И смяташ — казах, — че си направил опита си честно? Култът към личността ти също ли беше част от експеримента? А безбройните ти портрети, натруфените безвкусни изваяния и бездарната Гениалисимусиана — и те ли ти трябваха за честния опит?

— Ооох! — изстена Букашов и заскърца със зъби. — Дори не можеш да си представиш колко ненавиждах всичко това. Молех ги, умолявах ги, заповядвах им да спрат славословията. И какво? В отговор само бурни аплодисменти, статии, романи, поеми и филми за изключителната ми скромност. Когато исках да направя някакви конкретни реформи, когато свиквах конгреси и митинги и казвах: не може да се живее повече така, дайте най-после да направим нещо, дайте да работим поновому — пак бурни аплодисменти и викове „ура“. Вестниците и телевизията ме превъзнасяха за необикновената ми смелост и за широтата на възгледите ми. Пропагандаторите ме цитираха под път и над път: „Както правилно посочи, както мъдро отбеляза нашият славен Гениалисимус, не можем повече да живеем така, дайте да направим нещо, дайте да работим поновому.“ И с това свършваше всичко — само с думи.

Всъщност в признанията му нямаше нищо ново за мен. И по мое време съветската система беше работила горе-долу така.

— Но все пак — казах на Букашов, — грешката ти може би е била в това, че си се заобиколил с бюрократи и блюдолизци, които не са можели да правят нищо друго, освен да ти ръкопляскат. Може би е трябвало да ги прогониш и да се обърнеш пряко към народа, а? Сигурен съм, че народът би те подкрепил.

— Приятелю — печално каза бившият Гениалисимус, — за какъв народ говориш? И изобщо, що е това народът? И има ли някаква разлика между народ, население, общество, тълпа, нация или маси? Как да наречем милионите, които, обзети от възторг, тичат подир побърканите си вождове, носят безбройните им портрети и скандират безумните им лозунги? Ако искаш да кажеш, че най-доброто от тези милиони е онова, което се нарича народ, тогава трябва да признаеш, че народът се състои само от няколко души. Но ако народът е мнозинството, трябва да ти кажа, че народът е по-глупав от отделния човек. Да увлечеш един отделен човек с някаква идиотска идея е много по-трудно, отколкото целия народ.

— Може и да си прав — казах. — Може би. Но я ми кажи, като си толкова умен, как допусна съратниците ти да те оставят в космоса?

— Всъщност не се противопоставих на това — каза той. — Нямаше какво повече да правя на Земята. Когато видях, че не мога да променя нищо, реших — да става каквото ще. Виждах, че каруцата е тръгнала и се хлъзга към пропастта. И че не мога нито да я забавя, нито да я засиля. Бях уморен и исках да се скрия някъде от всичко и от всички, но не намерих подходящо място на Земята. Затова, когато решиха да ме оставят на орбита, си помислих, че така може да е по-добре. Те се преструваха, че ги ръководя, аз също се преструвах. А всъщност си живеех своя живот — ядях, спях, четях, мислех и чаках.

— Какво чакаше?

— Чаках кога всичко ще рухне.

— Значи — казах — си правил същото като Симич. Той е чакал във фризера си, а ти в космоса. Къде е разликата, а?

Сравнението ми според мен го обиди.

— Разликата е — сърдито каза той, — че преди да почна да чакам лодката да потъне, я люшках дълго, а през това време той си трупаше канарите ей така, за нищо. А после, разбира се, ми се дощя да видя как ще свърши всичко и само затова редовно пиех еликсира на Едик.

— Знаеш ли какво стана с Едик? — попитах го.

— Да, знам. Отровил си го. И добре си направил — той беше отвратителен човек, вреден човек. Освен това изобретението му вече не може да ми помогне. И няма и защо. Доживях до това, до което исках да доживея, сега мога и да умра.

Не помня кога и как съм заспал. Помня само, че се събудих на горния нар, когато вече беше светло. Погледнах долу и не видях нищо освен грижливо застлан нар. Вероятно бяха отвели Гениалисимуса през нощта, докато бях спал дълбоко.