Владимир Войнович
Москва 2042 (26)

Сърдечно посрещане

Те се приближиха до стълбата, спряха и ме загледаха изотдолу, присвили очи срещу слънцето и приветливо усмихнати. Аз също им се усмихнах неуверено и си останах на мястото — не знаех какво да правя. И така стояхме и се гледахме, докато напред не излезе очевидно най-важният генерал — беше най-висок, най-охранен и на пагоните му имаше не по една звезда, като на другите, а по две.

— Ами хайде де, Виталий Никитич — каза той с дълбок бас. — Слизайте, чакаме ви.

От това обръщение заключих, че не само знаят каква е професията ми, но и името ми.

Колебаех се, понеже не виждах как ще сляза. После събрах смелост, пльоснах се по корем и най-унизително — с гъза напред — бавно запълзях към отворения люк. Отдолу сигурно изглеждаше страшно смешно. Впрочем и отгоре също (едната от стюардесите не се сдържа и се изкикоти).

Когато краката ми увиснаха над бездната, внезапно ме обзе панически ужас, усетих, че се свличам, че не мога да намеря никаква опора с безпомощно увисналите си крака. Вкопчих се с нокти в гумираната пътечка, но тя беше прекалено хлъзгава. И може би щях да се бухна долу и с това приключението ми да се свърши, но стюардесите запищяха, все едно ги колят, привлечен от писъците им, от пилотската кабина изскочи лично хер Ото Шмит и в последния момент ме хвана за ръцете. Докато ме държеше, най-после успях да напипам с крак пречката на стълбата.

— Форзихт, форзихт^[1] — развълнувано повтаряше хер Шмит.

И пусна едната ми ръка, а когато стиснах с нея въжето, пусна и другата.

Започнах предпазливо да слизам, а онези долу изведнъж заръкопляскаха. Помислих си, че ми се подиграват, и се ядосах. Ядът ми даде сили и изминах остатъка от пътя вече много по-уверено, още повече че колкото по-близо бях до земята, толкова спускането ми беше по-безопасно. След мен пуснаха на пистата и куфарчето ми — на една връв.

Не изключвах възможността, че незабавно ще ме арестуват. Но не се случи нищо подобно. Щом стъпих на твърда земя, военните пристъпиха към мен и видях, че ордените и медалите им са от пластмаса. Главният генерал беше най-отпред — подаде ми меката си ръка, усмихна ми се и каза:

— Слаген.

Помислих си, че се казва Слаген, и му казах и мойто име, макар че той го знаеше. После напред пристъпи следващият генерал, стисна ми ръката и също каза: „Слаген.“ Реших, че вторият Слаген е брат на първия, и се представих и на него. За голяма моя почуда и двете жени и свещеникът също се оказаха „Слагеновци“.

След като се представих на всички, настъпи неловка пауза, но после главният генерал даде знак на придружителите си, те се престроиха и жената-капитан се озова между мен и главния.

— Е, Виталий Никитич — каза генералът все така усмихнат. — Позволете ми от името на нашата малка комписовска делегация сърдечно да ви поздравя с пристигането ви. Както са казвали едно време — добре дошли на родна земя! — И разпери ръце, все едно щеше да ме прегърне, но веднага ги отпусна.

Още преди да успея да отговоря, капитанката отвори уста:

— Виталий Никитич, комсър Смерчов сърдечно ви поздравява с „добре дошъл“ в родината.

— Разбрах — казах. — Не съм глух.

— Той казва, че не е глух — каза капитанката на генерала.

— Кажи му — каза генералът, — че се радвам, че на неговата възраст изглежда толкова добре и че дори чува.

Докато жената неизвестно защо повтаряше думите му, ги гледах и се чудех: защо си мислеха, че на четирийсет години, и то ненавършени, трябва да съм глух? След като изрази задоволството си от състоянието ми, генералът помоли за позволението ми да ми представи всички членове на делегацията.

— Аз — каза — съм Смерчов, Кому-не-Иванович.

— Кому-не-Иванович? — повторих учудено.

Капитанката преведе (ако повтарянето на същите думи на същия език може да се нарече превод) думите ми на генерала, той се засмя (другите генерали също се засмяха) и ми обясни, че някои от подчинените му го наричали зад гърба му Кому-не-Иванович, макар той всъщност да бил не Кому-не-Иванович, а Комуний Иванович. Освен това каза, че бил генерал-лейтенант от литературните войски, Главкомпис на републиката и председател на Юбилейния петоъгълник.

След което Комуний Иванович ми представи останалите членове на делегацията (прилагам имената и длъжностите им по реда на представянето):

1. Дзержин Гаврилович Сиромахин, генерал-майор от БЕЗО, първи заместник на Главкомписа по БЕЗО. Втори член на Юбилейния петоъгълник.

2. Пропаганда Парамоновна Коровяк, генерал-майор от политическите войски, първи заместник на Главкомписа по въпросите на политическото възпитание и пропагандата. Трети член на Юбилейния петоъгълник.

3. Отец Звездоний, генерал-майор от религиозните служби, първи заместник на Главкомписа по въпросите на духовното охранване. Четвърти член на Юбилейния петоъгълник.

4. Искрина Романовна Полякова, капитан от литературните служби. Пети член и секретар на Юбилейния петоъгълник.

Въпреки че Искрина Романовна повтаряше дума по дума всичко, което казваха членовете на делегацията, не можех да ги разбера. Не разбрах например какво означават всичките тези звания и длъжности, защо имената им са толкова странни, какво значи Главкомпис, за какъв Юбилеен петоъгълник става дума и изобщо какво става. Пък и в самия език, доколкото забелязах, през тези години се бяха появили много нови думи, понятия и изрази. След като представи себе си и придружителите си, Комуний Иванович попита (а капитан Полякова преведе) имам ли някакви въпроси.

Въпроси имах толкова, че не знаех с кой да започна. И за начало попитах що е това Юбилейният петоъгълник и чий юбилей ще се чества. Комуний Иванович мило ми обясни, че Юбилейният петоъгълник е специално назначена от Творческия петоъгълник комисия, на която е възложено да подготви и проведе на най-високо идейно равнище моя юбилей.

— Моят юбилей? — попитах недоумяващо. — О, да, скоро правя четирийсет. Бях забравил.

— Четирийсет? — Смерчов се спогледа с придружителите си. — Не, Виталий Никитич. — Усмихна ми се снизходително. — Не правите четирийсет. Ставате на сто.

Отначало се смаях, но после загрях.

— Да бе — казах. — Вярно, че стават сто. Изобщо не се сетих. Ако се бях сетил, можех и сам да го сметна.

Дори се разсмях и целият Петоъгълник доброжелателно се разсмя заедно с мен. Помислих си колко странно нещо е времето и задърдорих някакви безсмислени думи и междуметия от типа на: „Ох!“, „Ах“, „Виж ти!“ и „Ама нямаше нужда!“.

— Я ми кажете — попитах след това генерала — откъде всъщност знаете за мен?

Те не реагираха, все едно не ме чуха, но след като Искрина Романовна повтори въпроса ми, дружно се заусмихваха, а Комуний Иванович разпери ръце.

— Ама моля ви се, Виталий Никитич, как така няма да знаем за вас, нали подробно изучаваме произведенията ви още в предкомоба!

— Комсър Смерчов казва — повтори преводачката, — как така няма да знаем за вас, след като подробно изучаваме произведенията ви още в предкомоба.

— Къде, къде? — попитах.

— В предкомоба — повтори тя. — Не сте ли учили в предкомоб?

— Какво значи това?

— Предкомоб — това е предприятие за комунистическо обучение.

— А, ясно — казах. — И вие всички сте изучавали произведенията ми в предкомоба?

— Естествено, Виталий Никитич. Всеки предкомобовец задължително минава през курса по предварителна литература.

Абе жена ми май все пак е права, че непрекъснатото пиене влияе пагубно върху умствените способности. Докато задавах въпроси и получавах отговори, разбирах все по-малко, а фактът, че имало, видите ли, някаква предварителна литература, ме докара направо до униние.

— Добре де — казах. — Много се радвам, че толкова добре сте усвоили предварителната литература в предкомоба, обаче не мога да разбера как така разбрахте, че ще дойда.

Членовете на делегацията се спогледаха, после Комуний Иванович се усмихна и разпери ръце.

— Защо имате толкова лошо мнение за нас, Виталий Никитич? Не отричаме, че в работата на разузнавателните ни органи все още има известни недостатъци, но нима мислите, че след шейсет години същите тези органи няма да могат да се справят с такава, да го кажа направо, елементарна задача?

— Трябва да тръгваме вече — намеси се мълчалият досега Дзержин Гаврилович. — Напича ‘щото. Направо като в Хонолулу. — И се подсмихна, и погледна Комуний Иванович.

— Е, в Хонолулу — отвърна Комуний — трябва да е по-прохладничко. Все пак море, нали, влага и откъм океана духа. А нашият климат е континентален.

Разбрах намека и оцених осведомеността им. И чак сега се сетих какво всъщност е станало. Най-самонадеяно си мислех, че съм изпреварил Букашов, а всъщност той беше кацнал тук с допотопния си ил преди шейсет години и естествено отдавна беше умрял. Но отчетът му за срещата ни в Мюнхен и за пътешествието ми в бъдещето беше отдавна получен и разгледан.

Да ви кажа, странно и загадъчно нещо е това времето.

Спомних си и видението си в космоса й си помислих, че все пак най-вероятно е било халюцинация.

Все още ме притесняваше портретът на фронтона на аерогарата, прекалено ми приличаше на Букашов. От друга страна, членовете на Юбилейния петоъгълник също като че ли ми бяха познати. Ще изпреваря събитията и ще ви кажа, че после, в Москва в бъдещето, срещах много хора, които ми приличаха на хора, които бях срещал в миналото. Понякога толкова ми приличаха, че се втурвах към тях да ги поздравя — и естествено всеки път се озовавах в небрано лозе. Както разбрах впоследствие, комплексът външни човешки черти по принцип е природно ограничен, само вътрешната същина на личността е неповторима. Между другото и в миналото, и в бъдещето, и в настоящето съм срещал много съвсем повторими хора. Докато си мислех за тези неща, ме поканиха в сградата на летището, където (така каза Комуний Иванович) с нетърпение ме очаквали мои читатели и почитатели.

Тръгнахме. Искрина Романовна вървеше между мен и Комуний Иванович, от лявата страна на Комуний Иванович се клатушкаше като патка тлъстата късокрака Пропаганда Парамоновна, вдясно от мен, изпънал рамене, крачеше със строева стъпка Дзержин Гаврилович, а след него се кандилкаше, като биеше единия си крак в бетона и в същото време потреперваше, кривеше се и тръскаше чорлавата си брадица, като при това правеше разни гримаси и намигаше, отец Звездоний.

Попитах Комуний Иванович защо като ми говори, използва преводачка.

— Нали — казах му — говорим един и същ език?

Той учтиво изчака да му преведат, след което обясни, че макар наистина да използваме едни и същи думи, всеки език, както е известно (това пък точно не ми беше известно), има не само речниково, но и идеологическо съдържание и преводачката е точно затова — да прехвърля разговора от едната идеологическа система в другата.

— Впрочем — добави той бързо — ако това ви притеснява, можем да опитаме да минем без превод. Ако възникнат някакви затруднения, Искрина Романовна е на вашите услуги. Други въпроси имате ли?

— Кажете ми, ако обичате — казах ужасно развълнувано, — каква е политическата система в държавата в момента?

Смерчов се спогледа с придружителите си, спря, сложи ръка на рамото ми и тържествено заяви:

— Няма никаква политическа система, Виталий Никитич. За пръв път в историята на нашата страна и на цялото човечество ние изградихме безсистемно и безкласово комунистическо общество.

— Сериозно?! — Плеснах с ръце. — Нима сте построили истинския комунизъм?

— Разбира се, че истинския — потвърди Смерчов.

— Няма да е лъжлив я — обади се Дзержин Гаврилович и ме изгледа някак особено.

— Нима, нима, нима това наистина се сбъдна? — Не можех да се спра. — А пък аз не вярвах! Съмнявах се! И колко глупости написах!

— Вярно е, написали сте — строго каза Пропаганда Парамоновна.

— Е, написал — написал — енергично ме защити Дзержин Гаврилович. — Това е било отдавна и е много възможно тогава Виталий Никитич да е бил попаднал под чуждо влияние.

Това твърдение ме учуди и възразих в смисъл, че в миналия си живот повече или по-малко съм избягвал чуждите влияния.

— Знаем — каза Дзержин Гаврилович. — Вие винаги сте се отличавали със самостоятелност в съжденията, но в живия живот, разбирате ли, има хора, които ни въздействат хипнотично. Може да се отнасяте дори с ирония към такъв човек, но щом той ви каже нещо, дори да си гризете ноктите от яд, сте готов да тръгнете чак накрай света.

— Дори в някоя забутана дупка като Торонто! — весело добави Смерчов.

„По дяволите — помислих си, — за какво намекват? Че знаят всичко за мен ли?“ Ами да, бяха имали достатъчно време да ми струпат огромно досие. Защо обаче ровеха това отдавна отишло си минало и какво искаха да измъкнат от него?

— Значи казвате — върнах се към одевешната тема, — че комунизмът все пак е построен? Да си призная, не очаквах. Никога не ме е бивало в светогледите. Нагласата на ума ми, нали разбирате, е ненаучна и на изпитите по марксизъм-ленинизъм все тройки изкарвах. Но не ме разбирайте погрешно, много се радвам, че всичко се е получило и че не съм бил прав. И слава Богу, че не съм бил прав.

— На кого слава? — учудено попита Пропаганда Парамоновна.

— Той каза: „слава Богу“ — повтори думите ми Искрина Романовна.

— Няма никакъв Бог — подрипна отец Звездоний и тропна с десния си крак. — Абсолютно никакъв Бог няма, не е имало и няма да има. Има го само Гениалисимуса, който е там, горе — Звездоний вирна пръст към небето, — който не спи, работи, гледа ни и мисли и се грижи за нас. Слава на Гениалисимуса, слава на Гениалисимуса — задърдори той като побъркан и почна да прави някакви странни движения с дясната си ръка. Все едно се кръстеше, но някак различно: с пет пръста и по следната схема — челото — лявото коляно — дясното рамо — лявото рамо — дясното коляно — челото.

Всички други също спряха и също заповтаряха тези движения, като мърмореха: „Слава на Гениалисимуса, слава на Гениалисимуса.“

Гледах ги смаяно и дори с известно опасение. Помислих си да не би да са мръднали от жегата.

— Виталий Никитич — чух загрижен шепот. — И вие трябва да се презвездите.

Шепнеше ми преводачката. Погледнах я и й показах със знаци, че не знам как да се презвездвам. Но като видях как учудено ме гледа Пропаганда Парамоновна, почнах да местя ръка нагоре-надолу, което очевидно не я удовлетвори.

Щом този странен и неразбираем ритуал приключи, всички се успокоиха и продължихме да вървим.

По пътя Комуний Иванович ми обясни, че построяването на реалния комунизъм е станало практически възможно в резултат на Великата августовска комунистическа революция, подготвена и осъществена под личното ръководство и с личното участие на Гениалисимуса.

— Разбирате, надявам се — каза той, — че Гениалисимусът е нашият любим, скъп и единствен вожд.

— Разбирам — казах. — Почти. Но не разбирам точно какво ще рече самата дума — Гениалисимус. Име ли е, звание ли е, или длъжност?

— Всичко заедно — каза Смерчов. — Разбирате ли, всички ние, комуняните, имаме имена, с които са ни нарекли при раждането ни, после ги сменяме, при звезденето, със звездни имена. Тези имена са свързани с насоката на дейността на всеки комунянин. А името Гениалисимус е възникнало съвсем естествено. Въпросът е там, че Гениалисимусът е едновременно Генерален секретар на нашата Партия, има воинското звание генералисимус и освен това е всестранно гениален. Като вземат предвид всичките тези звания и особености, хората почват да го наричат „нашия гениален генерален секретар и генералисимус“. Както се знае обаче, нашият вожд е и изключително скромен човек. И непрекъснато ни молеше да го наричаме някак по-просто, по-кратко и по-скромно. И в края на краищата се роди това съвсем простичко и естествено име — Гениалисимус.

До аерогарата уж не беше кой знае колко далече, но по пътя Смерчов успя да ми разкаже как и защо е била вдигната Великата августовска революция.

И научих следното: докато Гениалисимусът бил още обикновен генерал от държавна сигурност, той често мислел защо толкова добре и толкова научно разработената теория за изграждането на комунизма не работи. Многократно и най-внимателно той проучил всички научни първоизточници и теоретични разработки и открил грешките, допуснати в строителството на комунизма. Предишните партийни и държавни ръководители често били вулгаризирали великото учение и се опитвали да изградят комунизма, без да се съобразяват с местните и общите условия. Навремето дори великият Ленин предполагал, че комунизмът може да се изгради веднага на цялата планета чрез световна революция. После било решено, че първата фаза на комунизма — социализмът — може да се изгради и в една отделно взета страна. И това било направено. Преходът от социализъм към комунизъм обаче се оказал много по-сложен, отколкото изглеждало отначало. Всички опити да се изгради комунизъм в една отделна страна се оказали неуспешни. Като анализирал тези опити и развил теорията революционно, бъдещият Гениалисимус стигнал до единствено правилното заключение — че неуспехите се коренят в това, че предишните строители, поради вулгаризаторските си идеи, са прибързвали, не са отчитали нито мащабите на страната, нито неблагоприятните климатични условия, нито изостаналостта на значителна част от многонационалното население. И в крайна сметка бъдещият Гениалисимус стигнал до простото, но гениално решение, че комунизмът може и трябва като начало да се изгради в един отделно взет град.

И това станало! За кратък исторически период комунизмът бил построен в Москва, която станала първата на света отделна комунистическа република (съкратено МОСКОРЕП).

— Прощавайте — казах, — обаче не разбрах точно. Москва вече не е ли в Съветския съюз?

— Не само е, но и все така е негова географска, историческа, културна и духовна столица — гордо заяви Смерчов. — Но нашият любим Гениалисимус с характерната за него прозорливост разработи теория, според която е възможно мирното съвместно съществуване на две обществени системи в рамките на една държава.

— Аха! — Зарадвах се, че вече май разбирам нещо. — Като в Китай значи. Те също разработваха теорията за двете системи.

Очевидно бях казал нещо не на място, защото членовете на делегацията се спогледаха доста странно.

— Е, и вие сега… — каза отец Звездоний.

— От думите ви лъха на метафизика, хегелианство и кантианство — каза Пропаганда Парамоновна с усмивка.

— Не, недейте така — бързо се намеси Дзержин Гаврилович. — Виталий Никитич казва това, което мисли. Нали така, Виталий Никитич?

— Разбира се — бързо се съгласих и го погледнах признателно.

— А колкото до Китай — снизходително каза Смерчов, — наистина не си струва да сравняваме тази страна с великия Съветски съюз. Китай включва социалистически територии и такива зловредни огнища на капиталистическо разложение като Хонконг, Тайван и остров Хоншу. Докато Съветският съюз, който като цяло е социалистически континент, има комунистическа сърцевина, която стана могъщ и вдъхновяващ пример за всички народи, недостигнали още този стадий. Съгласете се, че разликата е принципна.

Докато приближавахме аерогарата, аз все по-внимателно се вглеждах в окачените на фронтона портрети и попитах Смерчов кой е онзи, който прилича на Иисус Христос.

— Как така кой? — учуди се Смерчов. — Точно Иисус Христос е.

— Но ние му се кланяме — завъртя се и тропна с крак отец Звездоний — не като на някакъв си там син Божи, а като на първия комунист, велик предшественик на нашия Гениалисимус, за когото навремето Христос правилно е казал: „след мене иде по-силният от мене“.

Аз знаех абсолютно сигурно, че тези думи не са на Христос, а на Йоан Кръстител, но за всеки случай не възразих.

На тухлената стена на аерогарата видях стар, почти изтрит надпис: „Внимание! Вратата се отваря автоматично!“ Но никаква врата нямаше, само дупка в стената.

Смерчов спря и ме пусна да мина напред. Прекрачих през отвора и веднага гръмна музика и огромна тълпа дружно заразмахва червени знаменца, лозунги, портрети на Гениалисимуса и… не повярвах на очите си… мои.

Дзержин веднага изскочи напред и почна да си пробива с рамо път през тълпата, след него, също разблъсквайки хората, тръгна Смерчов, а след Смерчов — аз.

Лозунгите бяха горе-долу следните:

Още преди да успея да се ориентирам, се озовах на някакъв подиум, като на сцена, на маса, покрита с червена хартия. Членовете на комписовската делегация насядаха от двете ми страни приблизително в същия ред, както докато вървяхме. Искрина Романовна се настани зад лявото ми рамо и ми прошепна, че ще ми помага, ако нещо не ми е ясно.

Комуний Иванович стана и вдигна ръка. Музиката спря. Разнесоха се бурни аплодисменти. Смерчов с рязко движение на ръката спря и тях.

— Скъпи комуняни и комунянки! — развълнувано почна той. — Гениалисимусът лично ми възложи да ви представя нашия скъп, уважаем, окъснял гост. — Пак гръмнаха дружни аплодисменти. — Цели шейсет години, като храбро преодолява безброй изключителни трудности, той пътува закъм нас от своето далечно минало, за да види с очите си и нас, и нашите дела и от името на отишлите си поколения да се поклони дълбоко на нашия любим Гениалисимус заради неговата неуморна дейност за благото на нашия народ и на цялото човечество.

Честно, вече не си спомням точно какво говореше. Помня само, че оцени много високо литературните ми постижения, в които, както се изрази, смело съм бичувал пороците на съвременното ми социалистическо общество, за което съм бил несправедливо наказан от култистите, волунтаристите, корупционистите и реформистите, проникнали в партийните редове. Въпреки това моята храбра и справедлива критика на отделни недостатъци била изиграла скромната си, но все пак положителна роля в движението, което в края на краищата завършило с Великата августовска революция.

Речта на Смерчов многократно се прекъсваше от най-бурни аплодисменти, при което публиката всеки път скандираше и името на Гениалисимуса, и моето.

Като цяло посрещането беше толкова затрогващо, че просто не мога да го опиша. Един след друг на трибуната се качваха най-различни хора: работници, инженери, студенти.

Под грохота на барабани в залата беше внесено знамето на една гвардейска част, която, както се оказа, носела моето име.

Пионери ми поднесоха огромен букет, вързаха ми червена връзка и рецитираха стихове, от които съм запомнил само следното четиристишие:

И всеки пионер във Москореп

гори от плам в живота да сполучи!

Четем ний книгите ти ред по ред,

по карцевски работим и се учим.

С други думи, всички изказващи се ме поздравяваха и обещаваха да работят, да се учат, да носят воинската си служба и да живеят по карцевски. Някои може би попрекалиха с похвалите, но си признавам, че въпреки това ми беше много, наистина много приятно и от време на време дори се просълзявах.

Всички много често цитираха Гениалисимуса (Гениалисимусът казва, Гениалисимусът отбелязва, Гениалисимусът неведнъж посочва), но колкото и да е странно, му приписваха изказвания, крилати фрази и поговорки, които (знаех го със сигурност) съвсем не бяха измислени от него.

Сред изказалите се бяха Дзержин Гаврилович и отец Звездоний. След ласкателните комплименти по мой адрес първият призова москореповци в чест на пристигането ми да повишат още повече комунистическата си бдителност.

— Ние — каза той — изобщо не се съмняваме, че Виталий Никитич идва при нас с чисти намерения. Но трябва да помним, че по същия начин в обществото ни могат да проникнат и скрити врагове.

Речта на отец Звездоний беше пълна с цитати от Светото писание, което, както излизаше според него, беше съчинено от Гениалисимуса.

Примитивните комунисти в миналото, каза Звездоний, не били запознати с основополагащото учение на Гениалисимуса и затова без достатъчно основания не приемали възможността за такива днес съвсем неоспорими явления като непорочно зачатие, възкресение, възнесение и второ пришествие. Днес съвременните постижения на науката и религията убедително доказват възможността за тези явления. „Ето всички виждате с очите си нагледен пример за това. Виталий Никитич, както знаем, е умрял отдавна. Но сега той възкръсна и ни се яви. И ако сред вас се намери някой, както казва Гениалисимусът, Тома Неверни, е, той може да дойде, да пипне Виталий Никитич и да се увери, че ни се е явил в плът.“

После се изказа ръководителят на отряда на космонавтите Прогрес Анисимович Миловидов и съобщи за проведения по времето на отсъствието ми уникален космически експеримент. Преди девет месеца космонавтите Ракета и Хелий Солнцеви под наблюдението на летящия заедно с тях доктор Пирожков осъществили зачатие в състояние на безтегловност и детето щяло да се роди само след броени дни — според доктор Пирожков щяло да е момче. Космонавтите се надявали да се роди на 67-ия партиен конгрес и вече му били избрали име — Конгрес.

Миловидов прочете телеграмата, която ми бяха изпратили: „Поздравяваме любимия на всички ни предварителен писател със завръщането му. Завършваме важен биологогенетичен експеримент. Слава на Гениалисимуса. Солнцев, Солнцева, Пирожков.“

Всичко, което видях и чух на този митинг, беше страшно интересно, но доста изморително. Затова се зарадвах, когато Смерчов ми каза, че основната част на митинга вече свършвала и оставало той само да прочете Указа на Върховния петоъгълник.

Тъй като този указ ме засягаше непосредствено, съм го запомнил дума по дума. Ето какво се казваше в него:

„Като се имат предвид изключителните заслуги в делото на създаването на предварителната (предкомунистическа) литература, а също така и неналичието в действията му на престъпни намерения, изостаналостта на светогледа му и поради давност, нареждам:

1. Виталий Никитич Карцев да бъде изцяло реабилитиран и от този момент да се смята за пълноправен гражданин на носителката на орден «Ленин» Московска червенознаменна комунистическа република.

2. Реабилитираният Карцев да бъде произведен в чин младши лейтенант в литературните служби и да му се присвои звездното име Класик.

3. Във връзка с наближаващата стогодишнина от раждането на Класик Никитич Карцев юбилеят му да се обяви за всенароден празник.

4. Задължавам Юбилейния петоъгълник да организира подготовката за юбилея на високо идейно-политическо равнище, като във всички трудови колективи се проведат тържествени митинги, събрания и читателски конференции със задължително повторно изучаване на основните трудове на Юбиляря.“

Указът естествено беше подписан лично от Гениалисимуса.

Под звуците на музиката ми връчиха паспорт, военна книжка и още някакви удостоверения и хартийки, които напъхах в куфарчето.

Невероятният митинг завърши с кратък концерт, воден от една девойка с чин лейтенант. Момиченца с пачки от марля изпълниха танца на лебедчетата. После беше ред на двама акробати — братя Нежданови. Докато те се подмятаха, премятаха и подскачаха, към сцената се приближи възпълна дама с червени бузи и потънали в мас очички.

Кълна ви се, познах я веднага! Бях я познавал през целия си предишен живот, от раждането си, та докато не емигрирах. Тя изобщо не се променяше, винаги си беше на тази възраст, със същата фигура и със същата черна кадифена рокля. Сега роклята беше доста по-къса, отколкото на времето, значително над коленете, но със същото като в миналото голямо деколте.

Срещата с тази дама толкова ме развълнува, че забравих за братя Нежданови и гледах само нея. Щом акробатите свършиха номера си, дамата в черно се качи на сцената, застана по средата и сложи голите си ръце на пищния си бюст.

— А сега — каза водещата — народната артистка на Москореп Зирка Нечипоренко ще изпълни украинската народна песен…

— „Гандзя“! — викнах и заръкоплясках.

Членовете на президиума ме изгледаха с недоумение. Забелязах, че и публиката като че ли се удиви. Певицата също ме погледна. Но водещата не се обърка, дари ме с усмивка и обяви:

— Правилно — „Гандзя“!

Зирка Нечипоренко врътна задник, хвърли ми палав поглед и като закърши пръсти, жизнерадостно заврещя:

Як на мэнэ Гандзя глянэ,

В мэнэ зразу сэрце въянэ.

Ой, скажите ж, добри люды,

Що зи мною тепер будэ…

Докато слушах певицата, се чувствах едновременно уморен и покъртен до умиление. Най-после, макар и късно, го бях получил — заслуженото признание. Всъщност наистина, какво бях заслужил, какво бях постигнал в предишния си живот? Само това, че ме заклеймяваха като хулиган, алкохолик, контрабандист, сексуално извратен, прислужник на чуждите разузнавания, лакей на международния империализъм, спекулант, черноборсаджия, паразит, клеветник, мръсна свиня, вълк в овча кожа, псе, което лае по всички, безродник, Юда, продал родината за трийсет сребърника. Да ви кажа, наистина вече не мога да си спомня всички обидни епитети, с които ме награждаваха в миналото култистите, волунтаристите, корупционистите и реформистите. Сега обаче бях напълно възнаграден с любовта и признателността, които виждах у комуняните и у членовете на комписовската делегация, които веднага почнаха да ме наричат с новото ми име Класик (освен Дзержин Гаврилович впрочем, който почна да ме нарича „драги ми“). И затова, когато ми предложиха да отговоря на изказванията, ужасно се развълнувах.

Излязох на трибуната, помълчах, вгледах се в тези красиви, любознателни, одухотворени лица.

— Здравей, племе младо, непознато… — почнах и изведнъж не издържах и се разплаках.

Най-вероятно беше резултат от вълнението, от умората и от преливането. Но от всичко това изпаднах в истинска истерия. Едновременно и плачех, и се смеех, и треперех. Опитах се да се овладея, стегнах се — и изведнъж стана нещо невероятно. Тялото ми някак олекна, полетях към тавана и бавно заплувах над главите на присъстващите.